Как „чинията“ на Бузлуджа трябвало да бъде спасена от Азарян и Людмил Стайков

Не е много известно, че в БКП (майката на днешната партия, оглавявана от Корнелия Нинова) са се срамували от недоразумението, наречено „чинията на Бузлуджа“, и по едно време са искали да го поправят до по-нормален вид и функция. В срещите ми с Крикор Азарян през 90-те години той разказа за своето участие в тази акция.

Всеки българин, който получава заплата по време на строежа на безумието, е задължен да купи марки с част от парите си, за да финансира мемориала като храм на историята на любимата партия. Това е обявено като доброволна инициатива, така че на Бузлуджа не само да се отива като при паметник, а да се провеждат конгресите на БКП и да се раздават партийните книжки, да се организират тържествени концерти, да се прожектират документални филми за величието и ролята на БКП. Тоест, да се разгръща бурен партиен живот.

Обаче когато канят група интелектуалци да обсъдят какво да правят с „чинията“, всички виждат, че е налудничаво да се мисли, че в залата на монумента могат да се изнасят представления и концерти, да се провеждат събрания. Сградата била без каквато и да е идея за функционалност. Ето какво видели творците, извикани да спасяват „чинията“.

В края на 70-те Азарян е режисьор в Народния театър. Един ден секретарката на директора Дико Фучеджиев му телефонира, за да му каже, че са се обадили от ЦК на БКП. Канят го на следващия ден в кабинета на Александър Лилов, секретар на ЦК по идеологическите въпроси, съмишленик на Людмила Живкова в областта на културата. Азарян отива и вижда, че в стаята са се събрали Георги Джагаров, Димитър Методиев, Въло Радев, Людмил Стайков, Георги Костов, Александър Райчев, Младен Киселов, художници. Лилов ръководи съвещанието и предлага на творците да дадат идеи, за да се даде живот на мемориала, „а не само да се събират хора от време на време за някое мероприятие“. Предлагат се куп инициативи, а накрая Лилов казва, че ще има нова среща за конкретизиране на многото идеи.

След десетина дни Азарян е извикан в отдела на ЦК „Агитация и пропаганда“ на ул. „Московска“ при Стоян Михайлов, шеф на отдела. Той предлага на него и на Людмил Стайков, като режисьори, да конкретизират перспективните идеи, предложени от творците. И сега изниква логичното предложение двамата режисьори да видят с очите си каква е ситуацията в „чинията“. Азарян описва видяното:

„Влизаме вътре, гледаме паната на Христо Стефанов и Йоан Левиев, скулптури… Имаше и хубави неща. Стенописите са по стените на кръгов коридор, по който се върви, след като се влезе. Той свършва в кръгла зала, където в средата има голяма колона. На едната страна е построена сцена, обаче издигната най-малко на два метра над околното пространство. За да виждаш, трябва да изпънеш нагоре главата си, допирайки раменете си отзад. На задните редове няма смисъл да сядаш, защото колоната ще пречи да виждаш сцената. Става ни ясно, че е налудничаво да се мисли, че в тази зала могат да се изнасят представления и концерти. Дори и за събрания не ставаше. Строяло се е без каквато и да е идея за бъдещите функции на сградата – просто да изглежда особено!“

Азарян и Людмил Стайков предлагат на Стоян Михайлов да разгледат сходни мемориали в Европа, за да не измислят топлата вода. Решават да отидат в Испания до мемориала на Франко в Долината на смъртта, построен в памет на франкистите, загинали в Гражданската война. Той е по пътя между Мадрид и Толедо. Франко помолил папата да го освети и Отецът се съгласил при условие, че мемориалът ще е и за загиналите републиканци.

„Паметник на помирението. Майка Испания държи в скута си убития си син. Като влезеш, гледаш каменни войни, суров, жесток, заплашителен свят. И в дъното – разпятието с Христос. Точно над него има отвор, откъдето влиза слънчев лъч. А зад разпятието е гробът на Франко“, разказва Аразян.

Режисьорът, комуто няколко пъти Държавна сигурност пречи да пътува извън България още като студент във ВИТИЗ, не може да повярва на ушите си, когато му се обаждат от ЦК, че паспортът му е готов, та да отиде да си вземе билета. Той е на тръни до последния момент на полета, очаквайки да го свалят. Остава три дни в Мадрид и не е на себе си, поразен от музея „Прадо“, от паметника на Дон Кихот, от мемориала на загиналите в Гражданската война испанци.

Людмил Стайков отива в Испания, след като присъства на кинофестивал в Колумбия.

Когато се връщат, двамата са на едно мнение, заявявайки на Стоян Михайлов:

„Силата на внушението на паметника на Франко е в аскетичността, в суровостта и най-важно – в ансамбъла, който е стилово единен. А ние трябва да натрапваме някаква функция на постройка, бог знае защо направена. Колкото по-малко неща се добавят към сегашната постройка, толкова по-добре ще бъде“.

Стоян Михайлов приема обясненията на двамата режисьори, предупреждавайки ги, че „другарите никак няма да са доволни“.

Както знаем, „чинията“ продължава до днес да затруднява висши и по-низши администратори с въпроса какво да я правят. Монументът е ефектен отвън и отдалече, но непрактичен и неизползваем отвътре. Дори е опасен след годините на разруха и кражби. Управници от Стара Загора искат да го превърнат в ритуално място за сватби. Скорошни информации гласят, че фонд на американския милиардер Гети е включил „чинията“ на Бузлуджа между обекти на модерната архитектура на ХХ век и е готов да финансира нейното опазване.

Вижте още: ТРЪСТЪТ „ДЖ. ПОЛ ГЕТИ“ ПЛАЩА ЗА ЧИНИЯТА НА БУЗЛУДЖА

 ВРЕМЕ Е ДА ПОЛЕТИ