А в Лувъра можеше да покажем как сме оцелели в Османската империя

Сигурно е нормално да живеем с носталгично-меланхолична и трагична представа за 500-те години османско владичество. Нормално е и да нямаме никаква реална идея как е изглеждала България преди това, когато е била самостоятелна държава. Паметта за величието ни е изгубена – 5 века са близо 25 поколения – достатъчни за забравяне, достатъчни, за да станем жертва на „разваления телефон“ на историята.

Пиша това заради провалената изложба в Лувъра. Заглавието ѝ – „Изкуство и култури в България (XVI – XVIII век)“ – е едно от най-ласкателните признания за нас. Това е експертно доказателство, че дори когато дедите ни са били най-потиснати, родната култура и българското изкуство са оцелели. Най-после става ясно, че дори когато вече е нямало България, е имало българи.

ОКОНЧАТЕЛНО: НЯМА ДА ИМАМЕ ИЗЛОЖБА ТАЗИ ГОДИНА В ЛУВЪРА

Два века преди периода, посочен от кураторите, земите ни, разкъсани на три царства, падат под напора на османските войски. През XVI век няма нито един жив българин, който да помни какво е било преди султана да стане владетел на българските царства. Със сигурност има истории, фолклорни песни, приказки, които подхранват паметта, но те са само фикции за децата, които раснат не в България, а в Османската империя. Чак в края на XVIII век се появява „История славянобългарска“.

Преди Възраждането, започнало с Паисий, да ни превърне в български народ, в продължение на векове е имало само български етнос в рамките на Османската империя. Имали сме общ език и обща битова култура. Народ не е имало, защото терминът „народ“ означава общо битие – ежедневно, духовно, обществено. Колкото и историческа болка да ни носи това, преди Възраждането сме имали общо битие на християнска рая, заедно със сърбите, хърватите, власите… Различавали сме се само по езика.

А и езикът е търпял промени. В чисто българското слово са нахлули заемки, главно от турски. Достатъчно е да прочетем „Под игото“, за да сме сигурни в това. Пет века потисничество неизбежно означават и въздействие на културно ниво, при това много силно, като имаме предвид какво властово, икономическо и културно надмощие има в този период феодалната Османска империя.

Толкова близо сме били до сърцето на империята, че сме променили почти всичко в ежедневието си. Мусака, кюфтета, кьопоолу, баклава, бюрек и още множество ястия, които градят днес прекрасната ни национална кухня, всъщност са плод на културно влияние. Символът на България – изключителната българска роза – идва у нас от друг край на империята, от Сирия, точно по това време, затова и се нарича роза дамаскина. Пафтите на женските носии, гордо изложени във всичките ни етнографски музеи, са културно влияние. Миндерите по стените на възрожденските ни къщи са типични за османлиите.

И ако е безспорно, че в бита въздействието на управляващия етнос (защото по това време няма Турция, няма турска нация, а една пъстра откъм народности империя) е свръхмощно, то в религиозното ни битие също не сме изолирани. По това време – XVI – XVIII век – българска църква няма. Има православен клир, подчинен на Цариградския патриарх, има богослужения на гръцки. Старите български църкви са полуразрушени век по-рано, когато империята налага с огън и кръв властта си. Българската църква като самостоятелна институция се появява едва в началото на XIX век. Но пък през XVI век по нашите земи е живял св. Пимен Зографски – българин, строил манастири, рисувал икони, опазил българската памет. Той е доказателство, че ни е имало.

В периода от XVI до XVIII век няма масово достъпна писменост на родния ни език в пределите на старата родина. През XVII век, през 1651 г., излиза „Абагар“ на Филип Станиславов, издадена на кирилица, но в Рим. Предназначена за привличане на хората от старите павликянски общности към Католическата църква. Пътешественикът Герлах, който бил по нашите земи от 1573 до 1578 г., се учудил, когато видял в помещението на Пловдивската митрополия (изцяло гръцка) копия, саби, лъкове и стрели, но нито една книга.

Имало по това време майстори-българи, зографи, грънчари, изкусни ковачи, но всичко, което се е случвало в областта на изкуството и културата в този период по нашите земи – и което е традиционно българско, е било спонтанно, спорадично и по тази причина – изключително. И да, повлияно от всичко останало в Османската империя. Други влияния в този момент не е имало как да проникнат – културният обмен между феодалната империя и следренесансова Европа е бил невъзможен, освен в периферията, от която ние сме били твърде далеч.

Затова изложбата, предложена от Лувъра, всъщност беше поклон към нас. Това бе официално признание от световни експерти, че в Османската империя е имало един жив и жилав народ, който е имал изкуство и култура въпреки тежкото си битие на потисната рая.

Тъжно е, но е имало време, в което България не е била България, а Румелийско бейлербейство. Така османците са обозначили териториите, които според тях са принадлежали към древната вече империя на ромеите, тоест – Византия. В тази територия е имало много етноси и българският е бил само един от тях.

Затова ми е непонятно защо, вместо да изтъкнем с гордост как сме опазили себе си, бита си, културата си, ние предпочетохме да кажем на света, че по това време ни е нямало. Защото това е посланието, което отправихме със забраната на тази изложба.

Сега посетителите на Лувъра ще влизат в кураторските отдели на Лувъра – в Древен Египет, Гърция, Етрурия и Рим, Изкуство на Близкия Изток и Ислямско изкуство. И никъде там няма да видят името на България. Нямало ни е пет века на картата. И сега пак не позволихме да ни сложат на нея.