Ако не го харесваш, може да се влюбиш

Аниматорите изглежда вярват, че реалността е пластилин. Или ескиз, който могат да променят, докато го докарат до собствения си стандарт за съвършенство. Когато аниматор прави игрален филм, той влиза в киното през таен вход и прави там неща, които за другите изглеждат невъзможни.

Днес по екраните тръгва първият игрален филм на аниматора Теодор Ушев. „φ1.618“ е хипнотична антиутопия, изградена върху хиперреалност и бълнуване. Заглавието му е практически непроизносимо – няма как да превърнеш името на този филм в нещо различно, да го вкараш в меме или в плоска закачка.

Наскоро Теодор Ушев сподели в профила си изказване от зрителка, която му споделила, че „не харесва филма“, но го е гледала два пъти и ще го гледа пак. Напълно разбирам какво е имала предвид. Тя е влюбена във филма – както се обиква странник, пресякъл съдбовно живота ти.

Този филм няма как да бъде „стандартно харесан“. Той натиска копчета, които съзнанието ни дори не предполага, че съществуват. Там, където сме свикнали да виждаме разпознаваеми ходове, Ушев поставя неочаквани символи и ни кара да ги осмисляме в движение, много бързо. Това променя зрителя веднага. И всеки от публиката гледа различен филм.

Разбира се, има разпознаваема символика, тя е натрапчива. Червено-черните знамена, партократската лексика, паметниците… Всичко това е кодирано в историческата ни памет, но най-после някой ни дава възможност да го преосмислим отвъд предразсъдъците, да го видим оголено, вкарано в антиприказност.

Ритъмът на „φ1.618“ до голяма степен е ритъмът на песните на участващия във филма Иво Димчев – ту протяжен, ту експресен, ту точен, ту дисхармоничен. Така съзнанието на гледащия остава будно, нещо непрекъснато го кара да стои нащрек за следващата изненада.
По много неща „φ1.618“ напомня за „Кин-дза-дза“ на Георгий Данелия, макар Теодор Ушев, художникът, да е отделил много повече внимание на визуалната пищност от грузинския режисьор. И все пак – при цялата пъстрота на картината и неуморимото натрупване на визуални предизвикателства, режисьорът Теодор Ушев е успял да предаде усещане за пустиня, за празен свят, в който вече няма писано слово. Само една жива книга, която – съвсем буквално – повежда човека на пътешествие, визуализирана, пресътворена и преосмислена уж банална метафора.

След този филм мислиш дълго за него. Остава непокътнато всичко – и пъстротата, и необичайността, и горчивото усещане, че и приказките, и антиприказките водят към илюзии. Хващаш се, че се опитваш да нагодиш образите към типажите, които отдавна познаваш, и все не успяваш, все ти се изплъзват. Затова преподреждаш по нов стандарт – „φ1.618“ – усещанията си за красиво, за изкуство, за арт. СтандАРТ, напомняш си, по който се мери не баналната, а отричаната красота.

И, моля ви, никога не казвайте, че сте „харесали“ този филм.