Българската православна църква като дисидент

Началото на това слово сочи държавническо, обществено и морално-етическо мислене, на каквото в онзи момент не са се показали способни нито министри, нито цар. В него е формулирана не само идеята, че евреите са част от българския народ (при това лоялна, градивна и с принос към него), но е загатната и последицата, ако толерантността като национална добродетел бъде накърнена.

Владиците са колебливи в началото, но Кирил Пловдивски продължава започнатото от Стефан:

„Трябва да помним, че преди да сме български народ, ние сме християни. Като такива от нас се иска да не отменяваме Христовия закон за любовта, който ни задължава да се застъпваме за ближния.“

Неочаквано противоречие се проявява обаче у Варненския митрополит Йосиф:

„Аз не намирам религиозно и нравствено основание да повдигаме този въпрос (за законопроекта)… Моето заключение е: от народностно и църковно гледище не бива да правим какъвто и да било публичен въпрос за защита на евреите.“

Архиереите са разколебани от тази неочаквана намеса. Това става причина да бъдат търсени нови доводи.

„Евреите могат да бъдат и бъдещи християни“, отваря нова вратичка в дебата Кирил, подсказвайки, че приемане на християнството може да улесни съдбата на евреите и да даде нови аргументи на църковниците. (По-късно Църквата наистина предприема кампания за покръстване сред евреите с цел да ги спаси от преследване, но пък правителството издава заповед, според която покръствания, направени след приемането на ЗЗН, се смятат за невалидни.)

„Нашият народ – малък и онеправдан – винаги се е отличавал със своята толерантност спрямо другите националности и е догонвал своите идеали в името на правдата и човечността – додава примирително Доростолският митрополит Михаил. – Евреите в България не са се проявявали враждебно спрямо националните ни интереси. Напротив, давали са доказателство и за похвално родолюбие – не спира с похвалите Михаил, преди да добави последен и решителен довод – като по време на войните немалко са пожертвали и своя живот при изпълнение на своя дълг към родината.“

Изумителна е сръчността, с която владиците търсят доводите, намирайки ги точно в обратното на обвиненията срещу евреите. На упреците, „те са били винаги враждебни на нашия народ“ (Габровски, мотиви към закона, Филов, изказване пред Стефан), Доростолският Михаил няма никакво колебание да им признае единствената родина, която те имат и обичат – общата България. А на упреците за „спекулативния дух на еврейството“ (цар Борис Трети пред владиците) Михаил противоречи по следния начин:

„По отношение на благотворителността те (евреите) са най-щедри“.

Включително към православната църква и към християнските си събратя. Затова заключението на Михаил е категорично:

„На тях дължим коректни и справедливи отношения. И дълг на църквата е да настоява пред надлежните държавни фактори за такива отношения“.

Врачанският Паисий се включва в пренията, продължавайки заплетената вече нишка на разсъждения. В нея с изключителна ловкост са вплетени като аргументи интереси на църквата, на държавата и на духовните пастири като личности. Оформя се канавата на истинска доктрина на спасението, която по-нататък БПЦ ще развива, обогатява и следва неотстъпно:

„Вероятно след този закон ще последват и други закони с повече ограничения за евреите по произход – предупреждава той, – както виждаме да става в други държави“.

С пророческа предвидливост и две години и половина преди това действително да се случи, той казва още:

„Ако някой от тия следващи закони ги принуди да напуснат България, то какво ги чака?“

След риторичния въпрос Паисий връща ловко дебата в полето на теологията.

„В такъв случай ще бъде невъзможно занапред евреи да стават християни. А това ще бъде противно на най-съществената мисия на църквата – да приеме в своето лоно всички човеци“.

Всичко това са доводи обаче за едно напълно нецърковно заключение:

„Държавата е длъжна да преследва престъпниците и може винаги да стори това, но да преследва и гони свои поданици, само за това, че са евреи, смятам че това е несъвместимо с правдата и с началата на Христовото Евангелие“.

Този първи дебат не завършва с пълен консенсус, поради което два дни по-късно Синодът заседава отново по същия въпрос.
Този път тезите са напълно директни. Излага ги Пловдивският Кирил:

„Въпросът за отношението ни към евреите е ясен – започва първи той като дава тон на заседанието. – Ние сме християни и като архиереи на св. Българска църква не можем да не стоим на почвата на св. Евангелие и на Христовото умение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на произход, раса и култура. Следователно трябва да се застъпим за евреите, първо за християните, а също така и за нехристияните“.

В същия хор додават аргументи Стефан, Борис, Паисий. Варненският Йосиф не взема становище, мълчи, но накрая ще се противопостави на документа, който Синодът изпраща до правителството.

Тъй като не вярва много в неговата отзивчивост, впечатление, предизвикано и от срещи с Филов и с председателя на Народното събрание по повод писмото-възвание, изпратено на 15 ноември, митрополит Стефан не се задоволява само с него. Той издава Окръжно № 4870 от 23.11.1940 от името на Софийската митрополия за спешно приемане на евреи в лоното на православната църква. Този драматичен текст е възвание, позив за неподчинение, апел към всички свещеници и миряни за състрадание и помощ за евреите. Не е известен друг подобен църковен документ от онази епоха, събрал толкова искреност, любов, гняв срещу несправедливостта и решимост за действие.

Българските владици създават обаче не само теоретична доктрина на протеста, но и се ангажират с напълно конкретни действия, някои от които близки до гражданско неподчинение. Те стават истински Архангели на спасението, които се появяват във всеки момент, когато това е необходимо, за да дадат закрила на подгонените и да посочат укорно с пръст гонителите и грабителите.

След злополучното приемане на ЗЗН от Народното събрание и подписването му от цар Борис Трети, църковниците търсят най-напред пролуки в него, за да спасят колкото се може повече евреи. Интересна подробност е, че още през пролетта на 1941 г. те съзнават колко гибелен е Законът, докато други успокояват съвестта си, че това е все още формален акт.

В „Корона от тръни“ Стефан Груев е отделил точно 15 реда (от общо 500 страници) на този закон. Преди да го спомене авторът не забравя да цитира някои известни клишета като „Евреите правят всичко само за печалба“ или „Евреите са страхливи“, оправдателни стереотипи за мерките срещу тях, каквито духовниците от Синода с презрение отхвърлят, твърдейки точно обратното в защита на българското еврейство.
И днес съществуват среди, които упорито омаловажават значението на този закон, от който обаче започват църковните борби за защита на евреите.

Първата обмислена акция на БПЦ е от 21 март 1941 г., когато Синодът решава да ускори два процеса, които могат да станат отворена вратичка към спасение от Закона: ускоряване на покръстванията на евреи и сключване на църковни бракове между евреи и неевреи (тава засяга в много случаи вече женени двойки). „Благословлението на браковете“, както и Светото кръщение, стават спешно и необходимо средство. Дотолкова спешно, че според Врачанския митрополит Паисий:

„Това е наш дълг, не само да допущаме до Светото кръщение желаещите да бъдат кръстени, а да ги дирим и привличаме в Христовата църква, според заповедта на Спасителя“.

И макар този опит да бъдат откъснати от хватката на Закона колкото се може повече евреи да е потулен под някаква форма на прозилетизъм и мисионерство, то по отношение на смесените бракове, забранени от Закона, архиепископите призовават ни повече, ни по-малко към неподчинение и неспазване на тези ограничения.

„Можем ли ние, може ли Църквата, да възприемем расисткия принцип при явното становище на Свещеното писание и на Христовото учение?“ – пита театрално Паисий и си отговаря сам: „Църквата учи, че няма пред Бога нито юдеин, нито елин… Не можем да откажем да извършим тайнства, каквото тайнство е и бракът, на лица от еврейски произход.“

В заключение и прилагайки съответните теологични доводи Светият Синод изисква от министъра на външните работи и на вероизповеданията „щото да се промени съответната разпоредба на Закона за защита на нацията“.

Твърдо решени да не се помиряват с политиката на свършените факти, налагана от правителството спрямо евреите, архиереите не престават и през цялата 1942 г. да засипват правителството с писма. Техният натиск особено се засилва след основаването на Комисарството по еврейските въпроси през август 1942 г. и неговите мерки след тази дата. Писмото на митрополит Стефан от началото на септември 1942 г., само 10 дни след основаване на КЕВ, е и първата известна реакция срещу тази одиозна институция. Митрополитът се гневи на правителството за новите извънредни мерки и предупреждава… Акцията му е солова и предизвиква дори известно недоволство у останалите членове на Синода, решени на колективни действия. Поради това те изпращат още две, съгласувани помежду им писма до министър-председателя Филов, съответно на 22 септември и на 26 декември 1942 г. В тях с остър тон се заявява, че „… така нареченият еврейски въпрос води до положения, които не само поставят на изпитание авторитета на родната ни църква, но дори и на поругание св. ни Православна вяра.“

Писмото съдържа патетични редове, каквито никой друг освен светите отци не е отправял в защита на евреите:

„Радостта е обща и скръбта е обща. Затова страда ли един човек, страдат всички с него. Гонен ли е един, гонени са всички.“

Православните отци доказват, че това не са само думи, когато през 1943 г. започват най-тежките изпитания за евреите. В хрониките на трагичния месец март, когато започва депортацията на македонските и тракийските евреи, когато софийските, кюстендилските и дупнишките са получили вече заповеди, а пловдивските са дори събрани на гарата, владиците нямат никакво време за заседания и всеки действа според повелята на съвестта си с дързост, кураж и дори театралност. Пловдивският Кирил се втурва да спасява съгражданите си евреи, като дори им предоставя за закрила собствения си дом. Виждайки с очите си събраните вече на гарата хиляди, готови да потеглят към неизвестното, той пише прочутата си телеграма до царя, призовавайки на своя страна Бог:

„В Божие име моля усърдно Ваше величество за милост към евреите“.

„Усърдието“ на Кирил, този духовник с горд и независим дух, албански потомък и бивш анархист, е цената, която митрополитът е готов да плати, за да получи царска милост не за себе си, а за ближните си. Както и при всички останали послания на духовниците, цар Борис Трети остава глух или поне не дава дори с дума знак, че е чул възванието му. Това принуждава Кирил да направи още една крачка и след като не получава отговор от двореца, митрополитът се обажда на околийския началник, за да го предупреди официално, че ще се качи във влаковете заедно с евреите.

Тази екскалация на протеста очевидно е довела Филов, Габровски и Белев до истински бяс, и те са предпочели да предотвратят революционната ситуация и да отложат депортацията.

Няма кой да защити по същия начин тракийските и македонските евреи, „вдигнати“ съответно на 4 и 10 март 1943 г. При организирането на хайките, в които участват представители на войската, полицията, служители на КЕВ, български чиновници и дори учители, са призовани и свещеници. За чест на БПЦ, те отказват да участват в това срамно дело, доказвайки, че „свободният избор“, за който пише Хана Аренд, винаги съществува.

На митрополит Стефан дължим свидетелството за нечовешкия начин, по който са били депортирани тракийските евреи:

„През пролетта на 1943 г., отивайки за светата Рилска обител на пътя Дупница-Кочериново, срещнах трен с изселени евреи от Беломорието – Кавала. Чутото тук надхвърля представата за ужас и на понятието за безчовечността. Във вагони за добитък, старо и младо, здраво и недъгаво, майки с пеленачета и жени в положение, натъпкани като сардели, прави и изнемощели, надават отчаян вик за милост, за помощ, за водица, за въздух, за най-малка доза човечност… Дълбоко покрусен от чутото, спирайки в Светата обител, отправих телеграма до държавния глава, с молба да нареди да не се изпращат в Полша, която зловещо ечи в устите и на пеленачетата от еврейските деца“.

Пак църквата е единствената институция, която остро реагира на депортацията на македонските и на изселванията на българските евреи. Още на 22 март, когато раната е прясна и когато първите влакове с македонски евреи са вече на път за Треблинка, Светият Синод прави остро възражение към правителството:

„Угнетителните мерки на почитаемото ви правителство срещу евреите и християните от еврейски произход се засилиха твърде много, особено в последно време. Така от сведенията, които се получиха нв Св. Синод, в много градове в страната (Скопие, Пловдив, Кюстендил, Дупница и др.), християните от еврейски произход и евреите били насила вдигани от домовете им и на общо основание, без да се търси вина, без оглед на пол и възраст, били изпращани в концентрационни лагери, като не им се давало достатъчно време за приготвяне и им се позволявало да вземат със себе си много малък багаж. Според обществената мълва тия концентрационни лагери дори не се намирали в нашата страна, а много далеч от нея. Пак тая зловредна обществена мълва твърди, че поради извънредните обстоятелства на интернирането някои от така взетите от техните домове християни от еврейски произход и евреи не достигнали дори до концентрационните лагери“.

Хм! Странна картина на спасението от камбанарията на всичко виждащата православна църква! Тя не дели скопските евреи от останалите, нито прави разлика в третирането на едни или други евреи според географската им принадлежност. „В страната“, както пишат владиците, мерките са повсеместно безжалостни.

Текстът на писмото извън документалния му характер относно ролята на БПЦ, носи и висока степен информационно съдържание, от което става ясно, че българското общество е било вече напълно информирано от „зловредната“ мълва както за характера на депортацията, така и за нейната крайна географска и стратегическа цел. И ако други кръгове в обществото са останали или парализирани от бързината на извършеното престъпление, или неспособни да реагират, БПЦ е мобилизирала целия си авторитет и потенциал в нова фаза на съпротива срещу една отлично функционираща държавна машина, чиято цел е била унищожението.