Българската православна църква като дисидент

През цялата 1943 г. неподчинението на Църквата спрямо държавата и нейните мерки срещу евреите продължава, като се стига до открити конфликти. След като правителството е депортирало македонските и тракийските евреи, но е било принудено да отложи поради натиск депортацията на още 8500 евреи от старите земи на царството, БПЦ продължава своята дейност на покръствания на евреи с цел спасяването им. Правителството отговаря с постановление да не се признават кръщелните свидетелства на евреи, приели наскоро християнството. То достига дори до екстремната заповед да се затворят софийските църкви (където ставали най-много покръствания), с което създава невероятен прецедент: никой друг в българската държава нито преди, нито по-късно при цялата суровост на комунистическата диктатура, не се е осмелявал да посегне по този начин на църквата!

Конфликтът е толкова нараснал, че Синодът иска лична среща с Царя и с министър председателя. Тази среща се състои на 15 април 1943 г. и протоколът от нея показва непримиримостта на двете страни по еврейския въпрос. На нея цар Борис Трети произнася и своята исторически известна днес антисемитска реч, която дава отговор на всички догадки относно истинската позиция на царя по този нажежен до огън въпрос.

В своя „Дневник“ министър-председателят Филов изразява пълно задоволство от случилото се:

„Царят говори много добре… Изобщо по еврейския въпрос ние бяхме в настъпление и владиците трябваше повече да се защищават“.

Важен онтологичен въпрос е каква е била опората на БПЦ, решена да се противопостави в онзи момент на официалната политика на държавата.

Един откъс от изявлението на митрополит Стефан на заседанието на Синода от 2 април 1943 г. дава ясна представа на кои кръгове се е опирала църквата в онзи момент и кои са били нейни противници в обществото:

„Аз имам постоянна възможност да наблюдавам страданията на тези хора – докладва митрополитът. – При мен идваха само в един ден около 4 делегации. Това бе в началото на февруари, когато „Бранник“ обяви гонение срещу евреите. Тогава младежи-ученици-бранници издевателстваха по софийските улици над евреите, като ги спираха по улиците, вземаха им значките, а след това ги малтретираха задето не носели значки. Имаше доста хора наранени, а дори и смъртни случаи. Дойде делегация от майки да ме молят да се застъпя да бъде гарантирана свободата на тези граждани в нашата страна и по-специално свободата на децата. Не можех да направя друго, освен да моля пред надлежните власти за човечност и милост. Втората делегация беше от тяхната община, третата от покръстените евреи, четвъртата от тия със смесените бракове. Помогна ми чувствително да се внесе малка доза успокоение в душите на изплашените евреи и застъпничеството на дълбоко почитаемата госпожа Каравелова. Тя направи доста, за да се ограничат изстъпленията на „Бранник“. Тъкмо преустановиха тия преследвания, пусна се мълва, че започнали да ги събират в концентрационни лагери. Отново безпокойство и отново делегации“.

Следващите редове от протокола разкриват начина, по който БПЦ оглавява нарасналото гражданско недоволство от преследванията и действията, които предприема.

„По това време, към 28.02, бях в обиколка в Дупница. Дойдоха при мене видни тамошни християни, твърде много смутени и ме уведомиха, че техни съграждани евреи били поставени под строг полицейски арест. Бил определен лагер за идващите от Беломорието евреи. Молих за снизхождение, намесиха се и други видни граждани. Тая общогражданска интервенция помогна да бъдат освободени дупнишките евреи. За беломорските евреи, като чужди, не наши граждани, всяка интервенция се оказа неефикасна, за състоянието им разказваха страшни и покъртителни сцени. Молеха ме добри дупнишки граждани щом се върна в София да се застъпя за съдбата на поставените изселници в лагери, защото, както ме увериха, те били третирани нечовечно жестоко, ала и това ни ходатайство удари на камък и изселниците скоро бяха отправени към пристанищата на Дунав.“

От този летопис, разказан с класическа мъдрост и обективност, стават ясни не само фактите, но и ролята на всички участници в тях.

„Евреите знаят много добре, че за тях няма кой да се застъпи тъй авторитетно, освен Българската православна църква и, че ако тя действа по-енергично, нейният глас не може да не бъде чут.“

По присъщ за величествения му характер и сан начин, митрополит Стефан прави заключение, достойно за хуманист от европейски и световен мащаб:

„Ако Църквата ни не се намеси да защити тия нещастни люде, ние можем да очакваме още по-големи издевателства и жестокости, за които един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди“.

За да се осмисли в съвременен контекст силата на църковните аргументи и декларации, е необходимо да напомним, че годината е 1943-а, че папа Пий ХII е отказал от името на Римокатолическата църква да осъди гоненията срещу евреите, че католически свещеници в Украйна и протестантски пастори в Литва остават безучастни свидетели на избиванията на стотици хиляди. Вярно е също така, че в средите на свещениците има десетки благородни, хуманно мислещи хора, които протягат ръка за спасение, отварят манастири и църкви, организират тайни прехвърляния на деца и възрастни през граница и прочие благородни постъпки, описани в дълъг списък на историята на Холокоста.

В списъка на праведниците на „Яд Вашем“ имената на свещеници, пастори, монахини и монаси са стотици. Но Българската православна църква е единствена като институция, солидарност и пълно единство, която действа неотклонно, организирано и с определена стратегия за спасението на българските евреи, както и на всички евреи в новите граници на царство България. Това е факт, който я поставя в изключителна историческа светлина и който най-добре обяснява чудото на „българското спасение“, заради което историци продължават да се сражават с аргументи и доводи, приписвайки „короната“ на спасението личности, чиято единствена заслуга е била, че не са имали власт и авторитет да оспорят и да се противопоставят на действията на митрополитите-архангели на спасението.

Когато се споменава тук „пълното единство“ на архиереите, трябва специално да се отбележи, че то е постигнато след дълга и нелека еволюция. Така варненският митрополит Йосиф, който през 1940 г. отказва да подкрепи протеста на Синода срещу ЗЗН, през 1943-а е напълно солидарен с останалите. На същото заседание с цитираната знаменита реч на Стефан, митрополит Йосиф извършва необичаен и красив жест на публично разкаяние, който си заслужава да бъде цитиран:

„Единствен аз от Високопреосвещените архиереи имах досега различно мнение по въпроса за еврейското малцинство. По-рано поддържах, че трябва да се създаде закон за защита на нацията и да бъда проведен той. Това обаче не ми е пречело да бъда послушен към решението на Св. Синод по тоя въпрос и да не провеждам своето разбиране. Днес вече аз имам друго разбиране, еднакво с това на Високопреосвещените братя и искам да изясня защо… Всичко, което става с еврейското малцинство, особено последните жестокости по изселването им от страната, ме смутиха сериозно и затова аз правя днес корекция на по-предишното си становище. Виждам, че тоя закон за защита на нацията всъщност не е създаден, за да я защити, а за да бъде средство за гонение на евреите“.

Важно е да се подчертае, че борбата на БПЦ в защита на евреите надхвърля конкретния случай на техните преследвания, но се формулира и провежда като борба за опазване ценностите на вярата, на християнството, на народните добродетели и на отечеството. Под това знаме на един истински патриотизъм, много по-убедителен от териториалния национализъм на властта, владиците успяват наистина да съберат и обединят големи групи от хора, при това в цялата страна. Протоколите на Синода показват такива обединения не само в София и Пловдив, но също в Стара Загора, Ловеч и на други места.

Кулминацията на това обединение са дните около 24 май 1943 г., които заплашват отново да се превърнат във фатална дата за еврейството.
На 21 май е издадена заповед за изселване на софийските евреи, като крайна цел на този акт са лагерите в Полша. Владиците са много добре осведомени за съдбата на депортираните от Тракия, от Скопие и от Битола евреи и знаят, че това означава за тях сигурна смърт.
Митрополит Стефан, който приема в дома си равин Даниел Цион, както и делегации на подгонените евреи, не може да сдържи вълнението си:

„Огорчението и уплахата, които се изписваха на лицата от това жестоко гонение тъкмо в най-светлия ден за Отечеството ни, почитан и празнуван и от евреите наравно с българите, извика сълзи в очите ми и малкото време, с което разполагах, използвах да вляза във връзка с двореца, за да протестирам срещу тази вандалщина и да апелирам за нейното немедлено прекратяване. Съобщи ми се от двореца, че Царя отсъства от София“.

Трудно е да си представим днес от дистанцията на времето, заличило не само някои детайли от онзи напрегнат 24 май, който от прекрасен празник се превръща в кошмарен ден и за българи, и за евреи, каква сила е била необходима на митрополит Стефан, за да се възправи сам срещу правителство, полиция и монарх, за да иска гневно справедливост.

В „Корона от тръни“ Ст. Груев описа в лаконично ситуацията така:

„Правителството обаче стоеше твърдо на позициите си. Белев заяви, че изгонването на софийските евреи ще бъде извършено, както беше наредено. На 23 май цар Борис, без да наруши мълчанието си, напусна София“.

Личното свидетелство на Стефан дава ясна представа за хода на събитията:

„На уреченото време бях в храма-паметник на „Св. Александър Невски“ и на огромния му площад извърших тържествения молебен, в заключение на който осмелих се да отбележа в словото си, че тая година празникът ни е помрачен с предприетото гонение против евреите, не е традиционен, защото липсва еврейската школска младеж, обстоятелството, което ме задължава да отправя от това високо място апел към държавната власт да не поробва свободолюбивия, демократичен и общителен български дух, осмислен в съзнанието за човечност и братолюбие, на чужди внушения, влияния и заповеди“.

Не мога да не отбележа, че на този площад, сакрализирано за новата българска демокрация място, никога, включително по времето на „нежната революция“, не са звучали по-силни слова, както и че хорът на всички наши демократи не е могъл никога да достигне внушителното мощно звучене на един единствен човек, митрополит Стефан, изправен в оня момент сам срещу цялата държавна власт. Неговото слово съдържа такава универсалност, че би могло да бъде приложено към всеки по-късен исторически момент на битки за права и демокрация.

„Малцинствени въпроси – гърми гласът на Стефан (без да има нужда от никакви допълнителни високоговорители, мегафони и мегахерци) – под българската държавна стряха не съществуват, защото българинът е толерантен и основният му закон е свободолюбив, за да осуетява капризите на малцинствата и господството на болшинството. В светлия велик ден на Просветителите ни аз моля тия, които направляват държавния ни кораб, да премахнат всяка политика на отчуждаване, разделение и гонение. Нека бъдем достойни на Завета, който, като ни роди духовно, издигна България в равнището на Евангелската истина, за да бъде и пребъде културно-просветна и демократично оградена и дисциплинирана държава“.

За жалост, „държавният кораб“ е така затънал в плитчините на собствената си самоубийствена политика, че няма излаз в широките води на „културната просветност и демократичност“, за които зове духовният водач.

„След молебена – продължава разказа си Стефан – и последвалия го парад на учащата се младеж, имах кратък разговор с г-на Министър-председателя Филов, който завърши, уви, много тъжно и печално с категоричен отказ. „Законът, засягащ евреите в България, заключи разговора ни Министър-председателят, е държавна необходимост и като такава той няма да бъде премахнат и ще продължава да се прилага.“ На сбогуване г. Министърът ни отправи внушение да престанем да безпокоим негово величество Царя и правителството със застъпничество по закона за евреите, защото, повтори той, тоя закон е държавна необходимост, на което му възразихме, че нашето застъпничество не е политика, а нравствен, християнски и човешки дълг, в изпълнение на който имаме основание да твърдим, че служим на народа ни, следователно и на държавата ни.“

При започналото масово интерниране на евреите от София свещениците имат едно-единствено останало средство да им се притекат на помощ: като ги приемат в лоното на Църквата. Правителството забранява покръстванията, но това дава основание на Синода да заяви твърдо и непоколебимо, че „Църквата няма да се подчини“.

Тази дисидентска спрямо властта църква, която запазва твърди и непоклатими устоите си, е всъщност единствената морално непокътната от събитията институция в България. Огромна загуба е, че нейното наследство е било престъпно разпиляно и погубено от хаоса и терора на комунистическия режим.

Нерадостна е и съдбата на архиереите. Митрополит Стефан става за кратко екзарх, но след нелепа интрига, в която за съжаление участват и членове на Синода, е отстранен от поста и от сана си. Заточен е в с. Баня, Карловско, където прекарва в тъга, изоставеност и отчужденост последните 9 години от живота си.

Митрополит Кирил е първоначално арестуван от „народната“ власт, но впоследствие освободен. Той става през 1953 г. и първият български патриарх. Започнала е нова, все още недописана глава на БПЦ, която не е озарена от онова духовно сияние на философско и хуманистично възвисение, на отдаденост на кауза на справедливост и на хармония и съгласие. Извършеното обаче в онези времена остава като духовно наследство не само на църквата, а на целия народ, на когото тя е служила с усърдие, с пламенност, с любов към ближния и с високо съзнание за историческа отговорност.

Из книгата „Ти вярваш“ на Леа Коен (изд. „Ентусиаст“, 2012 г.)