Алея на книгата – София

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Български Лев

Снимка: Личен архив - Български Лев

Снимка: Личен архив

В Едмънтън (севернолондонската версия на „Овча купел“, ама с повече сажди и лисици), където отсядам през седмицата, наред с карибски, сомалийски и индийски преселници, се подвизават и много българи. На моята улица изхранването им е поето от едно семейство измирски турци, което държи малко, но преизобилно магазинче. Като пещерата на Аладин е – продават пет вида лютеница, филе „Елена“ и три вкуса вафли „Боровец“. Дюлите и смокините са един път, а доматите си струват теглото в рубини.

Та в това магазинче често се засичам с тайфа български турци. Пет млади момчета, които явно живеят заедно някъде наблизо, ако се съди по честите им пререкания какво да си сготвят:

– Постно, та постно! Стига с твойто постно!

– Ами я се виж, бе, какво шкембе си отпрал, не те ли е срам?

Америка за България

Петимата превключват свободно между български и турски, но на български речта им винаги се точи с някаква особена граматическа старателност, с тържествена, почти архаична книжовност. Не разбирам турски, но ми се струва, че го говорят по-забързано, без нарочен размисъл.

Момчето, което упорства в неравната битка за леща и салата, е най-дребното в групата. Ама наистина е миниатюрен екземпляр – аз го превъзхождам с цяла педя, дори по джапанки. Викат му Джуджето. Без презрение, даже не съвсем като прякор – по-скоро като научно звание или почетна длъжност.

Джуджето не дава вид да се притеснява от ръста си. Веднъж се озова редом до колосален нигериец и най-спокойно го помоли да му свали буркан туршия от най-горния рафт. Нигериецът се засмя и помоли Джуджето да му подаде пакет ориз от най-долния. Ако имаха бомбета, щяха да си ги привдигнат за поздрав.

* * *

Едмънтън, магазинът, 21:02 часа.

Тъкмо се разминах с тайфата на входа на магазина и видях как от задния джоб на дребния момък падна хартиено писмо.

Без да се замислям, извиках след него:

– Джудже!

Той се обърна като ужилен, грабна писмото от протегнатата ми ръка и възкликна с изопнато лице:

– Ама аз не давам на жени да ме наричат така!

В настъпилата неловка тишина двама от приятелите му се вторачват с укор в мен и поклащат глави.

– Ама… Всички така те наричат. – ломотя смутено аз.

– Хич не всички! Никога жени!

– Че защо?

– Защотооо… Абе, друго е. Момчетата кво ме интересува как ме наричат, на всички съм им до оная работа. Но като ми го каже жена и се чувствам… Грозен, разбираш ли.

Разбрах.

– Аз съм Мария. Искаш ли вафла „Боровец“?

– Давай, менкам за слънчогледово семе. Лев съм аз.

– Какво необичайно име. Като Толстой.

– Оф. Бе, не е като Толстой. Като български лев, примерно.

Най-високият му приятел се обажда иззад касите с банани:

– Стига, бе, мошеник! Сестро, Левент се казва, спукваме се от смях.

– Левент. Божичко – мълвя тихо аз и се щипя през джоба на якето, за да не прихна.

– Нали се сещаш, голям т…к е т’ва – въздъхва Джуджето, пардон Лев, с известна горчивина и внимателно следи ъгълчетата на устата ми за предателски трептения. – Майка ми, без акъл жена, ражда ме колкото стотинка голям, аха да умра, и си вика, дай да му турим силно име, барем саферяса.

– Е, виж, че си саферясал. Спасила те е.

– Ми, можеше Камен да ме напише. Камъкът, колкото и да е малък, все е камък и все може да те пореже. А сега – цял живот резил.

Високият идва до нас с връзка банани под мишница. С другата си ръка чевръсто прегръща Лев през врата. Жестът за миг го прави да изглежда като баща на четвъртокласник, окуражаващ детето си след изгубен мач.

– Златьо трябваше да те напишат тебе. Или Добри. Айде, че ако ще го варим тоя пуст постен боб сто часа, гладни ще изпукаме.


Текстът е от профила на авторката във Фейсбук.

ДС