Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Български Лев

Снимка: Личен архив - Български Лев

Снимка: Личен архив

В Едмънтън (севернолондонската версия на „Овча купел“, ама с повече сажди и лисици), където отсядам през седмицата, наред с карибски, сомалийски и индийски преселници, се подвизават и много българи. На моята улица изхранването им е поето от едно семейство измирски турци, което държи малко, но преизобилно магазинче. Като пещерата на Аладин е – продават пет вида лютеница, филе „Елена“ и три вкуса вафли „Боровец“. Дюлите и смокините са един път, а доматите си струват теглото в рубини.

Та в това магазинче често се засичам с тайфа български турци. Пет млади момчета, които явно живеят заедно някъде наблизо, ако се съди по честите им пререкания какво да си сготвят:

– Постно, та постно! Стига с твойто постно!

– Ами я се виж, бе, какво шкембе си отпрал, не те ли е срам?

Четенето е безопасно за вашето здраве

Петимата превключват свободно между български и турски, но на български речта им винаги се точи с някаква особена граматическа старателност, с тържествена, почти архаична книжовност. Не разбирам турски, но ми се струва, че го говорят по-забързано, без нарочен размисъл.

Момчето, което упорства в неравната битка за леща и салата, е най-дребното в групата. Ама наистина е миниатюрен екземпляр – аз го превъзхождам с цяла педя, дори по джапанки. Викат му Джуджето. Без презрение, даже не съвсем като прякор – по-скоро като научно звание или почетна длъжност.

Джуджето не дава вид да се притеснява от ръста си. Веднъж се озова редом до колосален нигериец и най-спокойно го помоли да му свали буркан туршия от най-горния рафт. Нигериецът се засмя и помоли Джуджето да му подаде пакет ориз от най-долния. Ако имаха бомбета, щяха да си ги привдигнат за поздрав.

* * *

Colibri april 2017

Едмънтън, магазинът, 21:02 часа.

Тъкмо се разминах с тайфата на входа на магазина и видях как от задния джоб на дребния момък падна хартиено писмо.

Без да се замислям, извиках след него:

– Джудже!

Той се обърна като ужилен, грабна писмото от протегнатата ми ръка и възкликна с изопнато лице:

– Ама аз не давам на жени да ме наричат така!

В настъпилата неловка тишина двама от приятелите му се вторачват с укор в мен и поклащат глави.

– Ама… Всички така те наричат. – ломотя смутено аз.

– Хич не всички! Никога жени!

– Че защо?

– Защотооо… Абе, друго е. Момчетата кво ме интересува как ме наричат, на всички съм им до оная работа. Но като ми го каже жена и се чувствам… Грозен, разбираш ли.

Разбрах.

– Аз съм Мария. Искаш ли вафла „Боровец“?

– Давай, менкам за слънчогледово семе. Лев съм аз.

– Какво необичайно име. Като Толстой.

– Оф. Бе, не е като Толстой. Като български лев, примерно.

Най-високият му приятел се обажда иззад касите с банани:

– Стига, бе, мошеник! Сестро, Левент се казва, спукваме се от смях.

– Левент. Божичко – мълвя тихо аз и се щипя през джоба на якето, за да не прихна.

– Нали се сещаш, голям т…к е т’ва – въздъхва Джуджето, пардон Лев, с известна горчивина и внимателно следи ъгълчетата на устата ми за предателски трептения. – Майка ми, без акъл жена, ражда ме колкото стотинка голям, аха да умра, и си вика, дай да му турим силно име, барем саферяса.

– Е, виж, че си саферясал. Спасила те е.

– Ми, можеше Камен да ме напише. Камъкът, колкото и да е малък, все е камък и все може да те пореже. А сега – цял живот резил.

Високият идва до нас с връзка банани под мишница. С другата си ръка чевръсто прегръща Лев през врата. Жестът за миг го прави да изглежда като баща на четвъртокласник, окуражаващ детето си след изгубен мач.

– Златьо трябваше да те напишат тебе. Или Добри. Айде, че ако ще го варим тоя пуст постен боб сто часа, гладни ще изпукаме.


Текстът е от профила на авторката във Фейсбук.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg