В Едмънтън (севернолондонската версия на „Овча купел“, ама с повече сажди и лисици), където отсядам през седмицата, наред с карибски, сомалийски и индийски преселници, се подвизават и много българи. На моята улица изхранването им е поето от едно семейство измирски турци, което държи малко, но преизобилно магазинче. Като пещерата на Аладин е – продават пет вида лютеница, филе „Елена“ и три вкуса вафли „Боровец“. Дюлите и смокините са един път, а доматите си струват теглото в рубини.
Та в това магазинче често се засичам с тайфа български турци. Пет млади момчета, които явно живеят заедно някъде наблизо, ако се съди по честите им пререкания какво да си сготвят:
– Постно, та постно! Стига с твойто постно!
– Ами я се виж, бе, какво шкембе си отпрал, не те ли е срам?
Петимата превключват свободно между български и турски, но на български речта им винаги се точи с някаква особена граматическа старателност, с тържествена, почти архаична книжовност. Не разбирам турски, но ми се струва, че го говорят по-забързано, без нарочен размисъл.
Момчето, което упорства в неравната битка за леща и салата, е най-дребното в групата. Ама наистина е миниатюрен екземпляр – аз го превъзхождам с цяла педя, дори по джапанки. Викат му Джуджето. Без презрение, даже не съвсем като прякор – по-скоро като научно звание или почетна длъжност.
Джуджето не дава вид да се притеснява от ръста си. Веднъж се озова редом до колосален нигериец и най-спокойно го помоли да му свали буркан туршия от най-горния рафт. Нигериецът се засмя и помоли Джуджето да му подаде пакет ориз от най-долния. Ако имаха бомбета, щяха да си ги привдигнат за поздрав.
* * *
Едмънтън, магазинът, 21:02 часа.
Тъкмо се разминах с тайфата на входа на магазина и видях как от задния джоб на дребния момък падна хартиено писмо.
Без да се замислям, извиках след него:
– Джудже!
Той се обърна като ужилен, грабна писмото от протегнатата ми ръка и възкликна с изопнато лице:
– Ама аз не давам на жени да ме наричат така!
В настъпилата неловка тишина двама от приятелите му се вторачват с укор в мен и поклащат глави.
– Ама… Всички така те наричат. – ломотя смутено аз.
– Хич не всички! Никога жени!
– Че защо?
– Защотооо… Абе, друго е. Момчетата кво ме интересува как ме наричат, на всички съм им до оная работа. Но като ми го каже жена и се чувствам… Грозен, разбираш ли.
Разбрах.
– Аз съм Мария. Искаш ли вафла „Боровец“?
– Давай, менкам за слънчогледово семе. Лев съм аз.
– Какво необичайно име. Като Толстой.
– Оф. Бе, не е като Толстой. Като български лев, примерно.
Най-високият му приятел се обажда иззад касите с банани:
– Стига, бе, мошеник! Сестро, Левент се казва, спукваме се от смях.
– Левент. Божичко – мълвя тихо аз и се щипя през джоба на якето, за да не прихна.
– Нали се сещаш, голям т…к е т’ва – въздъхва Джуджето, пардон Лев, с известна горчивина и внимателно следи ъгълчетата на устата ми за предателски трептения. – Майка ми, без акъл жена, ражда ме колкото стотинка голям, аха да умра, и си вика, дай да му турим силно име, барем саферяса.
– Е, виж, че си саферясал. Спасила те е.
– Ми, можеше Камен да ме напише. Камъкът, колкото и да е малък, все е камък и все може да те пореже. А сега – цял живот резил.
Високият идва до нас с връзка банани под мишница. С другата си ръка чевръсто прегръща Лев през врата. Жестът за миг го прави да изглежда като баща на четвъртокласник, окуражаващ детето си след изгубен мач.
– Златьо трябваше да те напишат тебе. Или Добри. Айде, че ако ще го варим тоя пуст постен боб сто часа, гладни ще изпукаме.
Текстът е от профила на авторката във Фейсбук.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение