Българският художник, който остави диря в китайското изкуство

Марин Върбанов създава в древния град Ханджоу школа за гоблени, днес известният Институт по текстил, носещ неговото име

Марин Върбанов (Ван Ман), изобразен сред най-големите китайски художници в Художествената академия в Пекин. От ляво надясно: Зао Ву-ки, Джън Шънтян, Жу Декун, Ву Гуанчжун, Ван Ман, Шен Уенцян, Цай Лианг, Уанг Жуою, Шу Чуанси, Фан Дзинчжун - Българският художник, който остави диря в китайското изкуство

Марин Върбанов (Ван Ман), изобразен сред най-големите китайски художници в Художествената академия в Пекин. От ляво надясно: Зао Ву-ки, Джън Шънтян, Жу Декун, Ву Гуанчжун, Ван Ман, Шен Уенцян, Цай Лианг, Уанг Жуою, Шу Чуанси, Фан Дзинчжун

Ако в Поднебесната империя познават България, това се дължи до голяма степен на един изключително талантлив и интересен художник, чийто живот – и личен, и творчески – построява мост между две далечни земи. Марин Върбанов – подобно на Кристо – твори зад граница, но покорява Далечния Изток – Китай. Роден е на днешния ден, 20 септември, през 1932 г.

Китай все още звучи като страна, където се случват чудати истории. Далечна, непозната, току-що открехнала врата към света, Поднебесната империя носи полъха на осемдесетвековна цивилизация, подчинена на съвсем различни закони. Но любовта пресича всички граници и заличава различията. Понякога дори се превръща в легенда. Точно такава е историята на българина Марин Върбанов и неговата любима Сун.

Марин губи майка си още като пеленаче. Осиновен е от бездетно семейство в Оряхово, което забелязва таланта му на художник и подкрепя желанието на младия човек да учи в Художественото училище (днес Академия) в София.

Времето е преломно – току-що е победил комунизмът, всичко се променя, отварят се нови възможности. Оряховският художник разбира, че може да замине за Китай, където да продължи да учи. На власт в КНР е Мао, отношенията между всички социалистически републики са блестящи, перспективите изглеждат прекрасни.
Марин се оказва единственият българин, който през 1952 г. пожелава да вземе стипендия за обучение в Пекин. Разликата между столицата на Китай и малкото балканско градче (а и полупровинциалната София) е огромна. Първото предизвикателство е да научи китайски. И той го прави с любов. До края на живота си говори прекрасно мандарин.

joystation.bg

В Художествената академия в Пекин няколко пъти мустакатият балканец среща едно крехко порцеланово момиче – Сун. Оказва се, че тя ще бъде неговият гид в езика. Любовта пламва внезапно, между думите, извън тях и въпреки тях.

Двамата не са просто деца от различни континенти и култури. Родителите на Марин са обикновени хора – дърводелец и домакиня. Сун Хуай Куей е наследник на древна династия, която може да бъде проследена хилядолетия назад във времето. Името ѝ е изящно като самата нея – Хуай Куей (в китайската традиция личните имена се изписват след фамилното) означава „красиво уханно цвете“. Родителите ѝ принадлежат към висшата класа – баща ѝ е професор по старокитайски, а майка ѝ преподава английски в университета в Пекин.

Въпреки социалистическата риторика, класовите различия трудно могат да бъдат преодолени. А смесването на раси и култури изглежда като варварство. Родителите на Сун взимат мерки. Ръководството на Художествената академия в Пекин привиква Марин, за да го предупреди да стои далеч от момичето. Проблеми има и самата Сун – нейната любов към чужденец се счита за национално предателство.

Двамата се срещат тайно – Сун дава знаци. Ако е сплетена на една плитка, преметната през рамо – значи срещата е невъзможна. Ако е сплетена на две, имат време за тайни и бързи целувки в някоя закътана градина.

Марин и Сун общуват основно чрез писма. Но, за да си ги предават, оставят листчетата в едно кухо дърво. Днес тези писма са запазени и се съхраняват в специален фонд, посветен на тяхната история.

Сун, като всяка влюбена жена, е изключително упорита. Макар и бавно, успява да убеди родителите си в съдбовността на тази връзка. Всъщност си служи с лъжа – обявява Марин за наследник на „български оряховски княз“. Двамата интелектуалци, примирили се с неудържимата любов на дъщеря си, започват да проучват България. Комунистическото ѝ развитие донякъде ги успокоява. Притеснили ги навиците на българите, за които се осведомили от „Под игото“ – твърде много насилие има в най-известната българска книга, която за тези образовани китайци съдържа цялата информация за далечната балканска земя.

Все пак се стига до идеята за брак. Първоначално обаче семейството на Сун решава да подложи „оряховския княз“ на изключителен тест, като в приказките за незнайния юнак, който иска да вземе принцесата. Канят го на гости и сервират 5 вида чай. Само по вкуса Марин трябва да каже кой от тях е напитката на царете. Тук – отново като в приказките – се намесва Сун. Тя му дава сигнал – стои неподвижна, когато Марин отпива от погрешна чаша, а пристъпва на другия крак, когато попада на вярната. Така съпротивата на родителите е окончателно сломена.

Но се оказва, че в дипломатическите спогодби между България и Китай никой не се е сетил да включи клауза, касаеща подобен случай. Браковете не са предвидени. Любовта на Марин и Сун е безпрецедентна. Единственият човек на света, който може да разреши този казус, е Мао Дзедун. Сун започва тежка кореспонденция с бюрократичната машина в Китай. Пише десетки писма до десетки институции. Отговор не идва отникъде. Едно от писмата е занесено лично от министър-председателя на КНДР Джоу Енлай до бюрото на самия Мао. Явно го уцелва в добро настроение, защото той собственоръчно написва отгоре му: „Да! Нека се вземат!“. Писмото с подписа на Мао стига до семейството на Сун и дълги години се пази като свещена реликва.

Сун и Марин. Снимка: Maryn Varbanov & Song Huai-Kuei/Фейсбук

Марин и Сун стават семейство. След завършване на образованието си, двамата се връщат в България. И по някаква съдбовна случайност точно тогава настава огромният разрив между Китай и останалите социалистически страни. Мао подготвя страховитите времена на Големия скок, съпроводен от Културната революция. Семейството на Сун е сред най-застрашените – родителите ѝ не просто са интелектуалци, но и са сродени с „враговете“ в лицето на българина. В продължение на 15 години Сун остава закотвена в България, а семейството ѝ – родителите и братята ѝ – са подложени на превъзпитание с тежък труд в оризовите полета.

В София Марин продължава обучението си в Националната художествена академия. Младото семейство живее в изключителна бедност. Свиват се в малко помещение под покрива на НХА, за което не плащат с пари, а с труд. Сун – образованата наследница на вековна фамилия – мие чинии в студентската столова. Раждат им се деца – първо Боряна, после Феникс.

С раждането на сина сякаш всичко си идва на мястото. Марин се сдобива с поръчки – рисува портрети на софийската бохема, намират квартира на ул. „Оборище“, в която често се събират всички млади софийски интелектуалци.

Сун. Снимка: Maryn Varbanov & Song Huai-Kuei/Фейсбук

През това време децата са при баба си Тота в Оряхово – две малки полукитайчета, потопени в омаята на малкото балканско градче. Баба Тота е била достолепна дама – едра, с тежък кокал и огромна гръд, типична българска домакиня. Първата ѝ среща с китайската снаха била историческа – българската свекърва се стреснала до дън душа от изяществото на дребната принцеса. Дълги години я наричала Ана, сякаш не можела да запомни името ѝ. Иначе всички останали бързо го приспособили на „Сунчето“.

Самият Марин се сдобил с китайско име, с което и до днес е по-известен в Китай – Ван Ман. И е свръхласкателно – означава „десет хиляди години“, изписва се с йероглифа за безкрайност.

Марин и Сун бързо намират средата си в София. Приятелите им се шегуват, че първият китайски ресторант е открит на ул. „Оборище“ през 60-е. Тя е великолепна готвачка. Поддържа връзка с китайски дипломати, от които се осведомява за семейството си и се сдобива с китайски деликатеси. Сун е роден дипломат, има изключителна дарба за езици. Бързо научава българския, знае още английски и френски.

Възходът им е непрекъснат. Марин, вече утвърден творец, е поканен да оглави новосъздадената специалност „Текстил“ в НХА. За пръв път гоблените и ковьорчетата излизат от старите бабини одаи и се превръщат в приложно изкуство именно поради неговата отдаденост. Създава и оглавява и гобленната секция в Университета Ню Сауд, Сидни, Австралия. Печели награди, изгражда име.

Едва през 1974 г. настава разведряване в отношенията между България и Китай. Сун успява да се върне за кратко с малкия Феникс и кака му Боряна. Те за пръв път виждат китайските си баба и дядо.

Успехите на Марин са свързани и с активността на принцеса Сун. Когато талантът му е забелязан на Запад, благодарение на кореспонденцията, поддържана от съпругата му, той получава покана да отвори ателие в Париж. След кратък семеен съвет приемат поканата. И един ден в ателието им във френската столица влиза Пиер Карден. Той оценява не само таланта на българина, но и способностите на съпругата му. Кани Върбанов да направи изложба в Ню Йорк, но кани жена му, за да си осигури пробив в Китай. И тя го постига. Така – с личната помощ на „мадам Сун“ – Карден става първият западен моделиер, проникнал в Изтока. Сун отваря от негово име в Китай и изключителен ресторант – най-представителният в тази част на света, копие на френския „Максим“.

Снимка: Maryn Varbanov & Song Huai-Kuei/Фейсбук

Феникс вече е достатъчно голям, за да поеме по пътя си сам – оставят го да учи в Париж, а семейство Върбанови се установява в Китай.

Марин създава в древния град Ханджоу школа за гоблени, която днес е известният Институт по текстил, носещ неговото име. Сун работи по проекта си с Пиер Карден.

През 1989 г. Марин пада от една стълба, докато работи по грандиозна текстилна творба. По време на престоя в болницата, му откриват рак. Той е само на 57. Лекува се в Пекин, през болничния прозорец вижда събитията на площад Тянънмън. Умира скоро след това, а прахът му е погребан на 3 места – в София, Париж и Пекин. Сун си отива десетина години след него, също от рак.

Но любовта им надвива и смъртта, и паметта. Днес има специален музей, в който се съхраняват спомените за „оряховския княз“ и китайската принцеса, гражданите на света, пренесли любовта през граници и идеологии.

Надгробният паметник на Марин Върбанов на Централните софийски гробища. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Още фотографии от историята на Сун и Марин Върбанов в страницата им във Фейсбук

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах