Гледах онзи репортаж на Би Ти Ви за старта на коледното пазаруване, в който стана ясно, че книги подаряват бедните хора. Разбирам и какво е било намерението на екипа, сътворил този материал – нещо като телевизионна класика е всяка година около Коледа да се пускат подобни „помощни“ репортажи, в които журналисти с оптимистично-весел тон дават предложения за празнични подаръци. От същия тип са и следващите във времето до празника видеа – тържества в детска градина, артисти обикалят нощна София като Дядо Коледовци, тук-таме нещо по-социално като дома на леля Еди-коя-си от село Някое-си, където за празника няма да има ток, но ще има сиромашка трапеза, малко етнически детайли, имплантирани в телевизионни включвания от градец с предимно мюсюлманско население, обширен проблемен репортаж от бежански лагер и накрая финтифлюшки за цените на коледните дръвчета, опасността от фойерверките и как ще е организиран транспортът в празничните дни и нощи.
Няма лошо – около Коледа е така в целия свят, по всички телевизии и нашите не правят изключение. Колкото и еднообразни да са тези журналистически телевизионни напъни обаче, никога и никъде не бях чувала духовната храна (каквито са книгите например) да бъде препоръчвана като подарък, който бедните могат да си позволят. И проблемът не е конкретно в тази препоръка, защото е факт, че една книга струва средно около 15-20 лв. – сума, която не е трудно да отделиш веднъж в годината дори и от оскъден месечен бюджет. Проблемът е в нюанса, който една такава журналистическа препоръка разпръсква – че книгата е нискотарифна стока. Че четенето е удоволствие за бедните. Че бедните финансово са тези, които четат, и то не защото много им се чете, ами просто защото само това им е по джоба. Този начин на мислене, прозиращ зад примитивния скелет на репортажа, дори не нарича бедността и богатството евфeмистично – нещо като „за по-нисък бюджет“ или „за хората, които могат да отделят повече средства за подаръци“. Не, в лентата в долната част на екрана е изписано: „По-заможните ще подаряват електроника, а по-бедните – книга“. Кратко и ясно – като си беден, чети! Пък богатите ще се забавляват с електронни джаджи.
Колегите, поставили това подзаглавие на иначе нищо и никаквия репортаж, всъщност без да искат са отразили една много явна тенденция в обществото ни – възприемането на културата и интелектуалните занимания като бошлаф работа, като недоходоносна и следователно ненужна претенция, като прикритие на мързеливци. В този смисъл репортажът им не казва нищо ново – той просто отразява това, което вече е в главите на един огромен процент от средностатистическите българи. Това са същите онези хора, които решават проблемите на децата си в училище, като набиват учителя, който ги притеснява. Онези, които си купуват дипломи, за да си показват на роднински събирания. Същите хора, за които художникът не работи, а „си рисува“, писателят е лентяй, който занимава другите със себе си, докато пиянства или пътува по литературни конкурси, музикантът „къща не храни“, а актьорът… ами актьор може да е всеки – както видяхме, дори сейлс мениджърите на „Виваком“. Масовият българин смята, че хрантути интелектуалците и че от тях няма нужда. Той не ги разбира и това го дразни, защото сложният им изказ (всичко извън простите изречения от типа „Аз ям“ и „Аз искам“) му звучи подозрително обидно. Точно този гневен на всичко човек обаче вярва, че притежава цялата истина за света, политиката и бъдещето, защото някъде по Фейсбук профилите е чел конспиративна теория (може и някой да му я е разказал пламенно) или из някой националистически сайт са му напълнили главата с фашистки лозунги, които той определя като патриотизъм. Неукият и необразован човек е най-лесно манипулируем, защото той няма нужда от контекст. Простакът не разбира историчността като процес, за него всичко започва сега и историческите уроци го дразнят. А го дразнят, защото те са контекст и могат да посочат нагласите в обществото много преди те да са се превърнали в реални настроения. Бедният духом човек всъщност има нужда от заповеди и ограничители, защото се чувства комфортно, когато е част от маса. Разбира се, никога няма да си го признае, защото се опива сам от себе си, особено, когато овледее някоя крайна лексика – като тази на патрЕотите националисти например. Примери за това много – да си спомним само как фашистите, после комунистите, а в днешно време крайните ислямисти горят книги на клади и рушат културни паметници. Пустотата на духа води до реабилитиране и канализиране на разрушителната енергия, защото само тя дава на простака така важното в ценностната му парадигма усещане за собствена значимост.
Първосигналността е негов начин на живот – в неговия свят нещата са черни и бели. Белите са добрите, разбира се. Именно по простотата на тази логика се формира и още едно негово „качество“ – расизмът. Да разделиш хората по цвят е онова щракане с пръсти, което магично те превръща в тесногръдо, но опасно човече. Човешката природа се форматира в плоското съзнание на това същество по двойки – мъжко/женско, младо/старо, от моята религия и от чужда (която винаги е враждебна), здраво/„инвалидно“, споделящо/несподелящо моето мнение.
Със самочувствието на знаещо и можещо, плоското, бедно духом същество, моментално отсъжда коя от двете страни е по-добрата и заслужава да живее. Потънало в насладата от собствената си ограниченост, то се чувства толкова значимо, че иска да изолира „недъгавата“ човешка половина. И още нещо – има нужда да я наказва, мъчи и убива. Толерантността за него е слабост, защото интелектуалната битка му е непонятна. То не познава силата на думите и разноликия им смисъл, защото не ги е усещало през света на писаното слово или изкуството като цяло. От тях то се комплексира, а това никак не му харесва. Пък като не му харесва нещо, то шамаросва, затваря, гори, вади нож, гради стени, пуска бомби, води войни, затваря за вицове.
Така, точно така, се оформя фашизъм. И легитимирането на книгата като бедняшка работа е много важна част от това форматиране. Без никакви преувеличения.
Днес се събудих с горчивото чувство от този репортаж и потвърденото чрез него наблюдение, че у нас културата се идентифицира все повече с бедност. И в смисъла на българското тълкуване на бедността – с порока.
Точно тогава обаче попаднах и на Добрата новина. Един приятел във Фейсбук инициира нещо малко, което обаче ми даде глътка въздух. В статус моли приятелите си да напишат първото изречение или абзац от книгата, която четат в момента. И бликна поток от малки парченца литература. Образува нещо като пъзел от красиви думи, детайлно описани образи и ситуации, плътни метафори, запалващи въображението картини. И най-вече мисли. Облечени в език понятия и идеи, съвършен код на човешката чувствителност и мъдрост. Зад всеки от тези откъси стои разказана и преживяна история. Отразила нечии полети на душата, тя ще качи върху крилете си и тези, които я съпреживяват, четейки. Ще им даде хоризонт, който може би не са познавали. Ще ги дари със свобода, която сигурно са търсили. Ще ги провокира да поставят под съмнение ограничените си вярвания, да се видят в други роли, на други места, с други животи… да мисля: най-великата ни и най-мощна човешка способност. Споделилите първите думи на настолните си книги в момента не просто по бедняшки си доставят удоволствие – тези хора мислят!
Сигурна съм, че във време като днешното – когато ценностите шеметно и опасно се пренареждат върху разбриданото тяло на планетата – единственият ни изход е да мислим! Без книги, музика, картини, театър, история и споделяне на красотата това няма как да стане. Пък нека наричат тези хора както си искат – да си бедняк интелектуалец е милиони пъти по-достойно от заможен фашист.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение