Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Божана Апостолова: Да бъдеш добър, не е най-важното

Откровен разговор за началото ѝ в книгоиздаването, за големите автори, има ли по-големи от тях и каква е цената на истината

„Търся истината и винаги успявам да я намеря. Истината за времето, в което живеем, истината за стъпалата, които изкачват хората, истината за духовността, която не чувам от правителството“, казва Божана Апостолова. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Божана Апостолова: Да бъдеш добър, не е най-важното

„Търся истината и винаги успявам да я намеря. Истината за времето, в което живеем, истината за стъпалата, които изкачват хората, истината за духовността, която не чувам от правителството“, казва Божана Апостолова. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Продължение от стр. 1

Виждате ли у друг български писател, освен Георги Господинов, потенциал като неговия за подобно световно признание?

– Мога да покажа поне пет. И то по-добри.

– Предполагам, ще спестите имената им – истината, както отбелязах, не винаги е добре да е толкова открита.

– Ще ме извините.

– Колко висока е грамадата на лошите ръкописи, които сте прочели като издател?

– Преди нямаше толкова желаещи да стават известни. Днес, за жалост, всеки втори българин пише. Грамадата става все по-голяма и по-голяма. Най-трудното е обаче как да им кажа „Не можеш да пишеш, не можеш да мислиш“.

– А казахте, че предпочитате истината?

– Аз го казвам, но печеля много неприятели.

– Начело на едни от най-големите издателства в България са мъже, а Вие, една жена, успявате да направите най-успешното издателство за българска литература. Помогна ли ви това, че сте жена?

– Аз съм разсъждавала върху подобен въпрос и за себе си установих, че съм направила сериозна грешка. В какво се състои грешката ми? Аз се хванах едновременно с пет-шест неща – човек трябва да прави едно или две. Не може за двайсет дни да правиш роман и да си нахално нагъл да искаш да е на най-високо ниво – не може. Има хора пишат девет години един роман, други за три години – баба ти сяда, слага топчето листи и пише, та пише. Ако бях се хванала или само да пиша, или да пиша и издавам, ок, а аз направих мощна печатница, не слизах от страниците на вестниците… Една машина в нашата печатница струва два милиона, а аз почнах с десет хиляди лева заем от ДСК. Пак сина си ще дам за пример, Манол ми се смееше и викаше: „Жанче, сега ще купя нещо, за което нямам достатъчно пари, както ти правеше с машините“. Значи той се е изумявал, че посягам към машина два милиона, без да имам пари. Всичко вземах от банките, заем до заем. Трийсет години аз изплащам заеми.

– Кога успяхте да изплатите всичко последно?

– Като изплатя едно, купувам друго. И сега имам, те са вече при Манол.

– Как се живее по този начин?

– Чувствам се добре, това е въпрос на вътрешна политика – какво искаш. Без риск няма да успееш, без дадине (да ти е дадено)

Така че по едно време пишеха, че най-добрата печатница в България имам. Но едно бих споделила с удоволствие, че в това има побрани няколко неща – съдба и характер. Характерът много често е съдба.

Няма да забравя, дойде при мен един директор и каза: „Божана, моля ти се, услужи ми с трийсет хиляди лева“. Трийсет хиляди в онова време бяха много пари. „Разбира се, че ще ти услужа“, му казах и останах с два лева. Той каза, че ще ми върне трийсетте хиляди до две седмици. Два месеца минаха, няма ги парите, няма го него, не знам къде да го търся, предприятието го затвориха, беше в Асеновград, преобразуваха го. И някой ми каза: „Хайде стига бе, Жанет! Жена му работи на твоя етаж“. Отидох и без да злепоставям човека, че съм му дала трийсет хиляди, викам: „Бихте ли казали на Вашия съпруг, че го е търсила Божана Апостолова, по спешност да ми се обади“. Той дойде след няколко дни с една бутилка уиски и каза: „Казват, че си най-добрата в печата“. Аз имах една двуцветка, двуцветна машина долу в мазето и най-добрият печатар от „Полиграфия АД“ работеше на нея. Но аз дезинформирах хората и често обявявах, че „Полиграфия АД“ е моя. И този човек ми каза: „Имам приятели руснаци, много искат да печатат в България“, отвърнах му: „Може да ги доведеш“.

Когато доларът стигна три хиляди лева и ми преведяха пет хиляди долара, това бяха 15 милиона. Идвах си вкъщи с найлонови торбички, пълни с пари. Мъжът ми ми викаше: „Откъде взимаш толкова пари, бе, да не си почнала да крадеш?“. Никой не можеше да си представи, че мога да изкарам такива пари от печат…

– Въпросът беше за женския пол.

– Никога не съм живяла като жена. Винаги съм живяла като една ходеща амбиция. И много исках да докажа себе си, защото, като кажеха: „Коя Божана?“ в махалата, отвръщаха: „Е, оная, дето няма какво да яде“. Мен кръгове са ми се вили от глад.

„Никога не съм живяла като жена. Винаги съм живяла като една ходеща амбиция.“ Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

– Наблюдавали сте възхода и падението на цяла епоха – тази на социализма, преживявате отблизо като издател, човек на културата и бизнесдама, драмите на прехода, кога беше по-трудно?

– Най-напред ще направя едно уточнение, че не обичам партиите и никога в живота си не съм била партиен член. Въпреки поканите. Ако човек трябва да се издигне, нека да го направи със собствени достойнства. Ама Корнелия Нинова и Бойко да ме подкрепят? Че аз нееднократно съм нападала Бойко и Корнелия, тъй че…

– „Демократична България“ нападали ли сте?

– Скоро казах на Манол: „Тук си написал, че имате готов кмет – нашият кмет е добър, той ще остане“.

– Въпросът е кога беше по-трудно.

– Ако го нямаше социализма, нямаше да мога да завърша висше образование. Както казах, мама не можеше да ме издържа, нямаше много неща да мога да свърша, които свърших през този период. Кой на едно сираче от улицата ще издаде поетична книга? Моята първа поетична книга „Нестинарска орис“ излезе в издателство „Христо Г. Данов“ и си я занесох собственоръчно. „Искам да Ви предложа тази моя книга“. Вътре имаше поне десет стихотворения, които по-късно – той мъжът ми ми го каза тогава, бяха на много високо ниво. Едно бях посветила на Георги Божилов – Слона. На мен най-много са ми дали хората, с които съм общувала. Аз съм общувала с две направления хора – писатели и поети, и художници.

– Не спестявате истината, че дължите много на социалистическия строй, на тоталитарния режим.

– Да, как щях да уча? Как, майка на 27 остана вдовица и ми каза: „Не мога стотинка да дам, спасявай се сама, едва имам за хляб“.

– Десни или леви са убежденията ви?

– Бях по митингите на десните. Мъжът ми се юркаше с мене, викаше „Ти непрекъснато някой храниш или даваш пари, даваш си последния лев, к’ва дясна си?“. Викам, по идеи. Но никога не бих станала член на партия, защото пак поради характера си не мога да понеса да ми кажат „Ти направи това“. Е, няма да го направя!

– Дори заради някакъв идеал, за бъдещето?

– Това идеалът е измислена дума, какъв идеал? Цял живот се борим с немотията, цял живот се чудим какво да ядем.

– С вашия син разговаряте ли на политически теми? Освен издател, той е и активен в политиката.

– Е, и? Аз му казах, чудя ти се на акъла. Толкова си умен и толкова добър издател си, за какво ти трябват партии? Ако баща ти беше жив, щеше да е на моето мнение. И той ми отговори, че толкова много го кандардисвали колеги, приятели, които са членове на партията, че не могъл да им откаже.

– Културата действително има нужда от свои хора в политиката, защото обикновено е последна грижа на държавата.

– Това беше второто, което каза – че има интересни идеи за културата и само по този начин може да ги осъществи. И много се изненадах, когато новият министър на културата – Велислав Минеков, един от първите, които покани на разговор, беше Манол. Манол е бил откровен, казал му е какво трябва да се направи според него и че амбициите му са 9-те процента ДДС за книгите да останат.

– Да се върнем 50 години назад. Как се чувствахте като част от интелигенцията на една тоталитарна държава?

– Най-важното е човек да вярва на себе си и да отстоява собствените си принципи. В този смисъл аз винаги съм се чувствала добре.

– Людмила Живкова, с която сте имали контакти в онези години, е била, да речем, по-скоро от светлата страна на силата. От коя страна би била след ‘89-а година?

– Мисля, че от светлата. Аз много харесвах Людмила Живкова. С нея се запознах на премиерата на Павел Матев. След събитието дойде Людмила Живкова и ни покани на вечеря в „Ритора“.

– „Ритора“? Не се сещам какво е.

– „Ритора“ е едно от най-луксозните заведения в Стария град. И така аз, Роков беше шеф на културата, и още двама-трима отидохме. Аз съм единствената жена, като изключим Людмила. Дойде сервитьорът и веднага се обръща към нея: „Другарко Живкова, какво да Ви сервирам?“. И тя каза: „Една филийка малка с чубрица“. Мъжете онемяха, Людмила ще яде една филийка с чубрица, те какво да си поръчат? И тогава пролича отново моят характер. За да ги сложа на място, казах: „Аз искам колкото е възможно по-голяма мешана скара“. И си кльопах мешаната скара с кеф.

– Защо според вас Людмила Живкова е от светлата страна и преди ‘89-а, и след това?

– Защото тя знаеше какво иска, Господ ѝ беше дал властен баща, тя съзнаваше, че това, което иска да постигне, подпряна на него, ще го постигне, но ще го направи в името на България. Тя беше идеалистка. Като ходеше в Япония, отвсякъде ѝ личеше, какво ли не прави, Знаме на мира като прави… Кога щяхме да имаме НДК? Е, ако моят баща беше Тодор Живков, може би щях да направя два НДК. Но на нея ѝ е дадено. Защо не направи брат ѝ? Защо не направи дъщеря ѝ?

– Казвате, че вярвате в Господ, но говорите и за съдбата. Езическото или религиозното има надмощие у вас?

– Когато са ме кръщавали, баща ми е искал да бъда кръстена на майка му, а тя се е казвала Божинка. На майка ми ѝ се е ревяло – „Кой ще се ожени за нея с това име бе, Гоче?“. Като се родим, майките мислят на кого да ни дадат. И той казал: „Добре, нека е Божана. Нея Бог ще я гледа, аз няма да мога“. Има една народна поговорка: „Бащина клетва дом гради, майчина клетва дом разваля“. При мен се случи клетвата на баща ми да ме следва цял живот.

– Какво ви отне и какво ви даде демокрацията?

– Демокрацията май лично на мен нищо не ми е дала. Защото аз и преди имах свободата си, тя е вложена в моя характер. Като се чувстваш вътрешно свободен, трябва ли ти допълнителна свобода, дадена от демокрацията? Ми, не съм имала тази необходимост. Новото време, тъй наречената демокрация, ме направи богата. От бедността, от едната страна на везната, минах на другата – но това го дължах на това, че улицата ме научи на много номера. Правех каквото си исках, бях много луда и рискувах.


* Издателят Манол Пейков – бел. авт.

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах