Чаплин: Хората се смеят, за да не умрат и да не заплачат

Големият комик в интервю пред Ричард Мериман през 1966 г. - за хумора, живота, киното и „тихата благородна нищета“

Чарли Чаплин като Скитника и Вирджиния Черил като сляпата цветарка в сцена от филма „Светлините на града“ - Чаплин: Хората се смеят, за да не умрат и да не заплачат

Чарли Чаплин като Скитника и Вирджиния Черил като сляпата цветарка в сцена от филма „Светлините на града“

Чарли Чаплин, който не просто пръв създава образа на малкия човек в киното, но и издига комедийното кино в ранг на високо изкуство, е роден на днешния ден – 16 април, през 1889 г. Животът му е пълен с обрати, любов и противоречия. Но едно е несъмнено – като един от най-големите артисти на всички времена, неговото разбиране за изкуството в голяма степен има основополагащ характер.

През 1966 г. журналистът Ричард Мериман, известен като човека, взел последното интервю с Мерилин Монро два дни преди смъртта ѝ, говори с Чаплин за изкуството. Това интервю съдържа в себе си отговори на въпроси, които и до днес са актуални.

В него Чаплин заявява:

„Абсолютно всичко, което правя, ми е интересно. Ако можех да правя нещо друго, щях. Но не мога“.

Великият комик отговаря и на въпроса как е възникнал образът на Скитника.

„Всичко стана внезапно – казва Чаплин. – Операторът ме помоли да сложа някакъв смешен грим, но нищо не ми идваше наум. Тогава тръгнах към гардероба и си помислих – нека бъде нещо противоречиво: торбести панталони, тясно палто, голяма глава, малка шапка. Раздърпан, но все пак джентълмен. Не знаех какво да правя с лицето си, но то на всяка цена трябваше да бъде печално, сериозно. Исках да прикрия комизма и затова измислих късите мустачки. Те не бяха предназначени да показват характера на персонажа, само трябваше да подскажат, че е глупавичък. Освен това не скриваха изражението на лицето.“

Чаплин дотолкова се сраства с героя си, че се преобразява в него почти неусетно. Собствената му реакция към образа на Скитника е почти безразлична… до момента, когато облече костюма.

„Влизайки в кадър със съответното облекло, вече бях настроен. Усещанията бяха прекрасни и героят се появяваше сам.“

За първия смешен епизод, свързан със Скитника, Чаплин си спомня:

„Беше в „Mabel’s Strange Predicament“ – сцената се случваше във фоайето на хотел, в който Скитникът се опитваше да се преструва на един от гостите, за да може да седне и да си почине. Всички наоколо гледаха с подозрение, а аз се опитвах да направя точно това, което гостите обичайно правят: гледах в книгата за гости, взех си цигара, наблюдавах как минават хората. И внезапно се спънах в плювалника. Това беше първият ми смешен епизод и така се роди персонажът“.

Зрителите са свикнали да възприемат образа на Чаплин като нещо непроменимо, въпреки дребните изменения, които той внася през годините в него. По собствените му думи, само един от елементите на образа остава недокоснат – болните крака на Скитника.

„Колкото шумен и неуморим да беше той, краката му винаги бяха уморени и подути – разказва в интервюто Чаплин. – Исках от гардеробиера по два чифта големи износени обувки (защото имам смешно малки крака) и тези обувки придаваха особен комизъм на походката ми. Обикновено съм доста елегантен, но да се опитваш да бъдеш елегантен в обувки, които са ти големи, е доста забавно.“

Чаплин осъзнава какво прави образа на Скитника така привлекателен – „тихата благородна нищета“. Той признава, че никога не се е опитвал да го направи привлекателен.

„Скитникът беше нещо в самия мен, нещо, което исках да изразя. Реакцията на зрителите ми беше важна, но никога не съм я търсил специално. Аудиторията идва, след като филмът е завършен, не по време на снимките. Винаги се обръщах към духа на комизма, който си е в мен, и затова съм длъжен да бъда негов изразител. А това е забавно.“

Чаплин разказва пространно на Мериман за процеса на създаване на комедийното нямо кино.

„Най-интересните идеи идват от ситуацията. Ако се получи добра комедийна ситуация, тя може да бъде продължена и от това да идват нови и нови импулси. Например в една сцена на ледена пързалка. Аз просто сложих кънките и се плъзнах по леда, макар цялата аудитория да очакваше, че ще падна. Но аз просто продължавах грациозно да се пързалям на един крак. Никой не очакваше това от Скитника.“

Проблемът за киното като отражение на реалността също е бил обмислян дълго от актьора.

„Ние създадохме собствен свят. Моят свят е студията в Калифорния. Най-щастливите ми моменти са тези, в които ми идваха идеи. И това беше всичко. Вечерите в Калифорния са доста самотни, особено в Холивуд. Но беше чудесно да създавам свой комичен свят, друг, различен от ежедневното.“

Разбирането на Чарли Чаплин, че реализмът е основна съставна част на комедията, е особено актуално днес.

„Достоверността принуждава да се подхожда към абсурдни ситуации с усещането за абсолютна реалност. Зрителите го знаят, чувстват този дух. Той е толкова достоверен и в същото време абсурден, че това ги кара да ликуват.“

Но смешно не винаги означава добродушно и Чаплин напълно осъзнава това.

„Жестокостта е основен компонент на комедията. Това, което изглежда стабилно, всъщност е безумно и ако това се покаже достатъчно ярко, зрителите ще го харесат. Те виждат в това насмешка над живота и се смеят, за да не умрат и да не заплачат. Това е тайнство, което наричам „блясък“. Старец се подхлъзва на бананова кора, пада и се гърчи – но ние не се смеем. Ако това обаче стане с помпозен порядъчен джентълмен, който се пъчи самодоволно – тогава ни става смешно. Ако мъж отива на ресторант с изключително самочувствие, но на панталоните му зее огромна дупка – това е изключително смешно, особено ако е изиграно с достойнство и гордост.“

Големият комик е категоричен и по въпроса с клишетата и готовите формули.

„Не се страхувам от тях, целият ни живот е едно клише. Не се събуждаме по специален начин. Живеем и умираме, храним се три пъти на ден, влюбваме се и се разочароваме. Няма по-големи клишета от любовните истории, но това не се усеща, ако подхождаш с интерес и отношение.“

Чаплин разказва за сцената в „Треска за злато“ и обувките, които изяжда:

„Снимахме тази сцена почти два дни. На бедния стар актьор Мак Суейн през цялото време му се гадеше. Обувките бяха направени от лакрица и той изяде доста от тях. През цялото време повтаряше „Не мога повече да ям тези дяволски обувки!”. Идеята за тази сцена ми дойде, когато чух за „Групата на Донър” – керван от 81 първопроходци, който на път за Калифорния през 1846 г. попада в лавина в Сиера Невада. Групата стига до канибализъм, след като пътешествениците са изяли собствените си мокасини. Тогава си помислих – задушени обувки! В това има нещо забавно. И дълго търсех повод да ги включа някъде. Накрая открих най-простия мотив – гладът. Разрешаваш логиката на ситуацията и всичко се подрежда. Затова тази сцена е едно от най-добрите неща в този филм“.

Чарли Чаплин разкрива пред журналиста кой е любимият му собствен филм – „Светлините на града“.

„Той е цялостен и добре поставен. Истинска комедия.“

На уточнението на Мериман, че това е по-скоро съчетание на трагедия и комедия, Чаплин отговаря:

„Това не ме е интересувало. По-скоро беше усещане за нещо лично. Не мисля, че хуморът е възможен без състрадание и симпатия към хората. И не става дума за облекчаване на собствените страдания, защото животът е нещо повече. Ако причината беше в това, щеше да има повече самоубийства. А животът е забележително нещо и трябва да се изживее при всички обстоятелства, дори в печал. Струва ми се, че хуморът ни помага да запазим здрав разум. Излишният трагизъм може да ни препълни. Трагедията, разбира се, е част от живота, но ние сме дарени със средствата да се справим с всичко и да се защитим“.

Интересни са разсъдженията на гениалния Чаплин по въпроса какво е гениалност.

„Никога не съм знаел точно какво е това гений. Мисля, че е този, който е дарен с талант и го приема сериозно, но освен това е способен да стане майстор в своя занаят. Всеки от нас в някакъв смисъл е надарен. Обикновеният човек си избира обикновена работа, която не изисква въображение, а геният няма избор. Той прави нещо друго, но го прави много добре.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах