Закъсняла критика

Пиесата „Процесът против богомилите“ на Стефан Цанев е написана през 1968 г. като реакция на Чешката пролет. Събраните от документални източници факти за богомилите и гоненията срещу тях се конструират като процес, който езоповски се превръща в процес срещу властта. „Ти какво си мислиш, че като убиеш царя, ще убиеш Борил?“, е ключова реплика в пиесата. Духът „Борил“ е язвата, която разяжда България от времето на богомилите досега. Симптомите й са властолюбие, корист, предателство, нагаждачество и страхливост, а последствията – отслабена държава, в която борбата за кокала не подбира средства. Дори ереста може да бъде използвана – стига да е съгласна да служи на царя и да укрепва властта му.

Разбира се, пиесата е забранена веднага след написването си. После е поставена няколко пъти, само за да бъде забранена отново. След това отново е поставена, в период, когато не е актуална, и така стигаме до настоящата й постановка в Народен театър „Иван Вазов“ – съкратена, „олекотена“ от персонажи и реплики, но без да е загубила гротескното изобразяване на властта и успешно използвана от Маргарита Младенова в опит да се намери съвременното й звучене.

Сценографията на Никола Тороманов е конус, обърнат към зрителите – все едно всеки момент ще ги погълне. Прилича на тунел към отвъдното, особено когато няколкото му пръстена се подредят шахматно и конусът заприлича на спирала. Понякога пръстените се движат в синхрон в различни посоки и оставят усещането, че спиралата се върти все едно миналото изплува от нея (или може би те поглъща), а също така и за блуждаещо съзнание, което се лута в определянето на лъжата и истината. Повърхнините на конуса са от много фина мрежа, която хвърля лека сянка върху актьорите и омекотява чертите им, докато условността на декора ги „уголемява“ и фокусира вниманието върху тях. Гласовете леко стържат по мрежата, в синхрон с музиката на Асен Аврамов – богата на дисонанси и допълвана от кресливите гласове на кощуниците.

Условният декор донякъде се балансира от част от костюмите. Презвитер Козма (Христо Петков) и патриархът (Йосиф Шамли) са съответно в расо и бели патриаршески одежди. Богомилите са в затворнически дрехи с номера. Може и да е илюстративно, но еднаквото им облекло подчертава усещането за общност, в контраст с поведението и визията на останалите персонажи. Едновременно с това костюмите на цар Борил (Деян Донков) са като моста, по който текстът минава от Средновековието до съвременността – два „царски“ костюма в червено и златно и съвременен костюм с вратовръзка във финала на спектакъла. Резултатът от цялостното визуално решение на спектакъла е движение по ръба между минало и съвременност, реалност и фикция.

„По ръба“ е и актьорската игра. Историчността на персонажите и представянето им като социални роли неминуемо ги свежда до театрални „маски“ – схематични и лишени от индивидуалност, а формата на пиесата като процес ситуира персонажите почти отпред на авансцената, фронтално обърнати към зрителите. Подобен мизансцен много лесно може да премине в статичност и постановката да се превърне в говорилня, но Маргарита Младенова успява да го избегне чрез детайлното разработване на образите до степента, в която персонажът приляга на актьора като ръкавица. Това е особено видимо при цар Борил – първият цар е като сакато човече, чиито хванати зад гърба ръце изглеждат като завързани. Слаб и мекушав владетел, чиято животинска страна надзърта под претенциите за власт. Вторият вече не се бои от изблиците си на гняв, а ръцете зад гърба са като на строг, но некомпетентен началник. Третият вече е със самоуверената перфидност на укрепналата власт, която е елиминирала всички пречки пред себе си. В тази сцена спектакълът прави окончателната стъпка към днешната ситуация в България като смесва образа на Борил с маниерите на Бойко Борисов и то достатъчно ненатрапчиво, за да не стигне образът до пародиране, а да остане в полето на гротеската. Общото при трите образа е енергията, която „оживява“ маската, без да стига до истерия.

Същата линия на поведение следват и останалите от групатана обвинители и съдии против богомилите, особено при Христо Петков като презвитер Козма, който стига почти до екстатичност в тирадите си. На противоположния полюс са богомилите – обрани в жестове и говор почти през цялото време, изблиците на енергия при тях са само за моментите, когато гневът повече не може да бъде сдържан, най-вече при поп Стефан (Иван Бърнев). Дори гласовете им са различни – напевни и много често в хор, подсилват усещането за общност и сплотеност.

Нямам забележки за „Процесът против богомилите“ като театър. Всичко в него е премислено и поставено по достатъчно добър начин. Подобни постановки обаче не могат да бъдат разглеждани извън контекста, в който са поставени и точно тук нишката се къса. Разобличителният характер на спектакълът е излишен – днес едва ли има човек, който не вижда уродливото лице на управляващите ни, а и да има такъв – той едва ли е сред зрителите. Дори идеята, че ни е необходима нова ерес, ми се струва излишна – гласовете, които се чуха против това управление първо бяха смачквани, а сега вече се подминават без да им се обърне внимание – т.е. вече сме надминали историята с богомилите.

Само преди няколко години този спектакъл щеше да предизвика фурор, защото щеше да изговори трудно помисляната истина. Но днес той казва всеизвестни неща без да предложи какъвто и да било изход. В общество, което неистово се нуждае от път напред и нагоре, постановка, която само регистрира факта, че сме затънали в дъното, е поредната капка в чашата с отрова, която всеки ден изпиваме до дъно.

Всичко от Ана Луис Нориега в „Площад Славейков“