Георги Господинов: Липсва ни памет за провалите

Културата през 2020 г. беше в антракт, от който все още нямаме шанс да излезем. Единици в изкуството успяха да разгърнат идеите си, които да станат тема за разговор, да ги превърнат в събития, които да заглушат страха от смъртта и от живот в нестабилното настояще след повече от 100 дни протести. Тъкмо в тази извънредна година Георги Господинов издаде нов роман, и дори пандемията не попречи се образуват опашки за неговото „Времеубежище“  – книга за разноликата памет, в която човек избира времето, а то го превръща в човек. 

Днес, в Деня на будителите, разговаряме с писателя за убежищата по време на пандемия, за дистанцията и нуждата от човешка близост, за революцията на масите и протеста на интелектуалците.

– Ако анализираме българската политика в Ковид-кризата от началото на годината до днес, как се справят в ситуацията силните на деня, г-н Господинов?

– Работата на писателя е да се интересува от слабите на деня, а не толкова от силните. Да застава винаги на страната на слабите, тъй като и той е част от тях. Някъде Чоран казваше хубаво – да се застава на страната на потиснатите, дори когато не са прави, без при това да забравя, че те са омесени от същата кал, както и самите потисници. Конкретно на въпроса – видимо не се справят добре силните на деня. Нито пък ние, останалите, се справяме. Не можеш да държиш отворени стадиони, дискотеки и барове, да твърдиш, че има достатъчно легла и средства при един нов скок на заразени, сякаш въпросът опира до леглова база, а не до лекари, сестри, стройни мерки, до организация и пр.

– Казвате, че втората Ковид-вълна у нас е предизвестена от връщането на учениците в училище. Някои обаче твърдят, че административно наложеният локдаун бил за предпочитане пред хаотичния. Как се прави хладнокръвен разбор в такава криза?

– Това, което точно написах е: минете временно, организирано и поетапно на дистанционно обучение днес, за да не го направите хаотично, за дълго и по спешност утре. Става дума за учениците от горния курс само. Минаването на временно дистанционно обучение не е поради някакъв каприз и не защото е по-добро от присъственото. То не е избор, а принуда на ситуацията, където на другата везна стоят спасени човешки животи. Винаги, когато спорим за или против маските, затваряне или не, нека хвърляме по едно око на онази везна, където трептят нечии животи. Може би не нашите, но това не променя нещата. Не вярвам в някакъв абсолютен хладнокръвен разбор, напротив, ще сме изправени пред избори, които се правят с ум и сърце, в тази заедност, защото не сме машини. Все още не.

– Обичаме да повтаряме, че сме от първите нации в света по интелект. Такива ли сме и по време на епидемия?

– Първи бяхме доскоро по усещане за тъга. Казват, че сме първи по бедност, смъртност и ниво на корупция в ЕС. Заболя ме много, когато прочетох преди дни резултатите от изследването на PISA, където нашите ученици се оказаха най-малко състрадателни към другите, първи по нелюбопитство към света и по омраза към другия. Ето това е тъжна работа. Тези резултати са постигнати при едно присъствено образование, не поради дистанционно такова. Другаде е проблемът, в нас е. На целия този фон биенето в гърдите иде кухо, бие на кич и объркана идентичност. На тези неща посветих доста страници във „Времеубежище”. Времена като днешните разкриват дълбоката несигурност в това кои сме и къде стоим спрямо другите.

– Какви изводи си правите за психологията на българина в извънредна ситуация?

– Няма една психология на българина, макар че винаги е изкусително да обобщаваме. Има различно поведение на различни групи хора. Ще кажа кой за мен е най-големият проблем. Той е наличен и в по-спокойни времена, но в извънредните се оголва до кокал. Казано най-общо, ние, като хора с обща история и обитаващи общо пространство, не сме се разбрали за основни неща, върху които да стъпим. Най-съществените са две – какво правим с миналото си и какво правим с настоящето. И още едно – в каква държава искаме да живеят децата ни. Върху какви споделени, подчертавам, споделени, ценности почиват общите ни избори, вътрешни и външни. Това са няколко въпроса за начало. Има два типа реакция на криза в едно общество – то да се разпадне, хората да се бият помежду си по всички въпроси и да спечели по-силната, по-агресивна група. Другият е то да започне да си говори, да се събере, съобщи помежду си и да се превърне най-сетне в общество, където ще помогнеш на слабите, за да вървите всички напред. Да се превърне в общество на емпатията, сега това е по-нужно отвсякога. Защото не може да има щастливи победители в едно общество с нещастни и унизени победени или потиснати, ако се върнем на първия отговор.

– Как ще ни промени липсата на близко общуване и обикновеното човешко ръкостискане?

– Ритуалите и жестовете съществуват, за да дадат форма на онова неназовимо чувство или емоция, които стоят зад тях. Ако запазим силата на чувството, лепилото помежду ни – ръкостискането може да се замени временно от друг жест, без това да е проблем. Важно е да запазим неназовимото, което ни събира.

– Каква е ролята на хората на словото във време на такава криза – да отразяват или да насочват събитията?

– Наскоро в речта си при откриването на Франкфуртския панаир на книгата Давид Гросман каза, цитирам по памет, че сега е много важно хората на думите да се посветят на онова, през което минаваме, да го опишат с всичките му черти. Аз бих добавил, важно е да създадем памет за него, не за пандемията, а за начина, по който я преживяваме. И да предадем тази памет нататък. Защото има една друга, невидима пандемия зад тази, и тя е в цялата тъга и депресия, която ще трябва да понесат оцелелите, самотниците, изолирани по домовете си. Винаги съм смятал, че онова, което всяка добра история може, е да утеши и даде усещане за смисъл. Нищо повече не можем да искаме от писателите си.

– Предателство ли е мълчанието на един творец в подобна ситуация?

– Кой съм аз да отсъдя, това са силни думи. Творците мълчат по различни причини. Понякога едно мълчание казва повече от приказването на десетима други. Не съм бил от онези, които много са си мълчали през годините, което е странно, защото се имам за смълчан човек. Вижте, през цялата наша история хората на изкуството (не обичам думата интелектуалци), и особено по-талантливите, твърде често са били нарочвани за изкупителни жертви. Известен е отговорът на Фуко, когато го питат за ролята на интелектуалците (определение, което той също не харесва) – интелектуалецът е готова присъда, лесно решение, виновен е за почти всичко – и когато се произнася шумно, и когато мълчи…

Хората на изкуството не съществуват само за да изкупят собствените ни мълчания. Те не стоят по-горе или по-долу в йерархията от нас. Нашите угризения и съмнения са и техни. Може би те по-добре намират думите или цветовете, или нотите, с които да изразят общите ни терзания. И затова сме склонни да искаме в замяна на този дар да носят повече отговорност.

– Носталгията по соца е любимо убежище на мнозина българи, а кое е предпочитаното ни Ковид-убежище?

– То се заяви някак от самосебе си. Изкуството изведнъж се превърна в убежище още при първите пролетни месеци на карантината. Седяхме по стаите на света и изведнъж усетихиме колко ни липсват кино, театър, премиери на книги, срещи… Но имахме цялото време за всички негледани стари филми, за книгите, които сме отлагали. „Декамерон“ на Бокачо и „Чумата“ на Камю станаха пак търсени. После и това ни омръзна. Обзалагам се, че онова ранно време и съпричастност от първите месеци ще ни липсва все повече.

– В произведенията си анализирате предимно миналото, бихте ли споделили представата си за прекрасно бъдеще?

– Във „Времеубежище” всяка държава може сама да избере най-щастливото си минало и да го живее като бъдеще. Ситуацията, в която сега се намираме, не предполага някакво мечтано бъдеще. Преди десетина години ме бяха поканили да напиша кратък текст за близкото бъдеще. Написах нещо със заглавие „FutureCancelled“. Тогава и представа си нямах за това, което ни се случва днес. Но е било във въздуха. Не си падам по футурологията. Мога да ревизирам в по-оптимистичен план някогашното си заглавие, нека не е cancelled, нека е само „FutureDelayed“.

– Каква е разликата между революцията на масите и протеста на интелектуалците?

– Не знам за разликата, но приликата е в битката за смисъл да продължим да живеем тук и сега.

– Защо протестите у нас винаги стигат до отговор, подобен на този на Доган от храстите: „Да, добре“, и на следващите избори отново печели статуквото?

– Това вече е страшният въпрос, който насочва острието към самите нас. В един момент трябва да разберем, че ние и политиците, които ни управляват, сме направени от подобно тесто. И от това (горчиво) откритие следва да се самосезираме първо етически, после и политически.

– Като писател, който изследва причините и следствията, имате ли обяснение за неуязвимостта на някои фигури в българската политика – дори когато са участници в най-разрушителните обществени катаклизми?

– Странно е, че питат писателите за политиката. Отдавна предлагам да се направят интервюта с политици, които безмилостно да бъдат разпитвани за новите тенденции в българската и световна литература, да бъдат вкарани в режим на обяснение за случилите се и неслучили се литературни епохи и стилове в различни литератури и пр.

Конкретно на въпроса ви, мисля, че имам обяснение за тази неуязвимост на явно провалили се фигури. То е следното: отсъствие на памет за провал в българското общество. Ние не създадохме достатъчно ясни линии, чието преминаване да бъде укоримо и запомнено. Памет за провали ни липсва.

– Бруталният изказ на Вежди Рашидов по адрес на интелектуалците от Отвореното писмо възмути мнозина, но от друга страна, не дава ли нагледен пример на въпроса какво точно е (или не е) интелектуалец?

– Чух за такова изказване, но не върви да се защитавам, не сме в равностойна ситуация. Ако има възмущение при всяко некоректно или агресивно говорене срещу български творци, това е добър знак.

– Как приемате парадния патриотизъм и чалга ореола на нашето минало в българската политика? Как разбирате родолюбието в XXI век?

– Отговорът тук може да бъде много дълъг, в случая 371 страници, колкото са тези на „Времеубежище”. Това ми е особено близка тема и тъга в някаква степен. Присвояването на правото силно да любиш и мразиш и да определяш кой е правилният начин да се обича отечеството би било смешно, ако не е страшно. Изхода за себе си съм го формулирал така – спокойствието да си българин. Отвъд крайна гордост и краен срам. И още, онова изречение на Ботев от писмото му до Драсов: „…преди сичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти“.

– Често сте жури на различни конкурси, смятате ли, че съвременната българска литература е във възход? Кои български автори приемате за знакови за последното десетилетие?

– Не, не съм бил жури от доста години. Но понеже българските журита обикновено не ги публикуват, оттам идват доста недоразумения. Последните няколко години за дълги периоди не съм бил тук, така че колкото и да се опитвам да следя, едва ли имам пълната картина. Опитвам се да отделям време всяка година да работя с един или двама млади автори, да помагам за техните ръкописи. Струва си да кажа техните имена. Такива са Иван Ланджев, Димитър Ганев, Йоана Елми, Александър Габровски, очаквайте новите книги на последните трима. Българската поезия ми се струва отново във възход, ще спомена книгата на Надежда Радулова от излизащите тази година и още редица нови стихосбирки. В кризисни времена поезията е тази, която реагира първа. А ако питате за конкурса „Радичков”, едно чудно събитие, празнуващо книгите с разкази, вижте наградените и потърсете книгите им, там е целият стилов регистър в този жанр – от Деян Енев и Палми Ранчев през Йорданка Белева и Велина Минкова до Антония Апостолова и Зорница Гъркова.

– Като един от най-превежданите съвременни наши автори, как мислите – защо държавата не е по-активна в налагането на българска литература извън границите на страната?

– За това се искат поне две неща – желание и умение. Мисля, че желание постепенно започва да има, но и умението е важно. Добре е да се погрижим например за преводачите от български. Те не са толкова много и обичат работата и страната ни абсолютно безсребърно. Достатъчно е държавата да им покаже, че ги цени и забелязва. И още нещо – да разберем, че онова, което можем да покажем в света, не е нефт, газ и полезни изкопаеми, а талант. Ако не можем да му помогнем, поне да не пречим.

– Чумата е станала една от причините за Ренесанса. Може ли Ковид-пандемията да стане подобен катализатор за съвременната култура?

– Мисля, че може. Да вдъхнови една нова култура на съвместно живеене, да замени антропоцентричната ни гледна точка с биоцентрична, което е интересно разминаване тъкмо с един от постулатите на Ренесанса. Да ни усмири в разпищолването из планетата Земя, да усетим това „братство по болка“ с всичко живо, да обуздаем собствената си алчност. Толкова много неща можем да научим, когато сме изправени в такава гранична ситуация между живота и смъртта. А културата винаги е от страната на живота, дори когато се занимава със смъртта.