Георги Мишев: Промяната ще дойде, когато умрат и последните влъхви на социализма

Легенди в българската литература и кино развенчава Георги Мишев в книгата си „Мир на страха ни“. Мемоарите разказват за пътя на писателя в живота и изкуството – от неговите предци, през годините му като журналист, после като сценарист в киното и автор на „Матриархат“, „Вилна зона“, „Селянинът с колелото“, „Дами канят“, „Патриархат“, „Дунав мост“… Филмите по някои от тях са белязали израстването на поколения зрители и кинаджии у нас. Първият филм по сценарий на Мишев е „Преброяване на дивите зайци“ на режисьора Едуард Захариев.

Герои в книгата на Георги Мишев са мнозина от българските писатели и поети, получили култов статус по времето на социализма. Съюзът на писателите е описан от Мишев като свлачище от конформизъм, лакомия, грандомания, сервилничене към една рухнала идеология. Любомир Левчев – председател на СБП по онова време, според автора е демагог и въжеиграч; Георги Джагаров – друг от лидерите на писателите, ги управлява с вяра в божествения си произход; Николай Хайтов е популист, шмекер и същински Цар Мидас, който умее да прави пари от всичко; Антон Дончев пък е „поръчков автор на скъпоплатени съчинения“…

Днес, според Георги Мишев, литературният живот на българите клони към залез. Въпреки това го поканихме да разговаряме за надеждата.

– За 24 май получихте най-високото отличие в културата – огърлица „Златен век“. Какво е отношението ви към наградите, г-н Мишев?

– Получавал съм много награди. Без Нобеловата (усмивка)… Не съм петимен за тях и не ме вълнуват толкова. Известно време като мине и не те забелязват, си казваш „беше време за награда…“, а тя се бави. Но в края на краищата има някаква относителна справедливост. Когато човек не се натиска много за награда, тя идва по-скоро.

Най-пошлият неологизъм на прехода

– За да се отървете от страховете от тоталитарно време ли написахте книгата „Мир на страха ни“?

– Да, обществото ни в тези 45 години живя в открит и прикрит страх. Една част, особено т. нар. буржоазна класа, свалена на 9 септември, живееше в открит страх, животински страх дори. Защото не знаеха в кой момент ще им вземат собствеността и ще ги пратят в лагер. Познавах такива хора, трепереха горките. Присъствал съм на сватба, на която един полуграмотен милиционер, доведен от някакви колиби, извади пистолет и започна да злодейства. Пиян, разбира се, но никой не можеше да го спре.

Тази книга няма за цел отмъщение, не е и стремеж за някаква морална реституция. Не съм преследвал това. Дори тази дума „реституция“ е изключителна подла, противна. Тя е съзнателно измислена, за да напомня за друга „-ституция“. Знам кои са авторите на тази дума, измислиха я в щаба на „Позитано“ 20, интелектулците – писатели и сценаристи. Тя съществува в правото, юристите я знаеха, но така вече като стане акцент, се превръща в неологизъм, най-същественият на прехода, ако се замислите.

– През годините обаче започнаха да излизат документални четива за онова време, които са един вид „реституция“ за някои герои, разкриват ги в нова светлина…

– Нека да я наречем с по-меката дума „реставрация“, без онзи оттенък на пошлост.

– Защо решихте да разкажете за някои герои в културата от тоталитарните години?

– Ако не звучи помпозно, мотивите ми бяха да съм най-близо до истината, поне както аз я виждам. Който я вижда по друг начин, нека излезе и каже…

Завършил съм журналистика и десет години съм се занимавал с тази професия. Макар и като провинциален, окръжен кореспондент. Записвал съм си много неща през годините. Не изцяло, а с недомлъвки, защото тогава беше опасно и да се записва. Имаше един политзатворник, който излязъл от затвора, в разговор ми каза: „Няма да записваш нищо. Нито дума никъде. Дори във вестника да не си посмял да подчертаеш нещо, или да сложиш препинателен знак.“ Защото за ей такива невинни знаци имаше хора, които лежаха в затвора. Тълкуваха ги като символ на съпротива, на опозиция, които те правят престъпник, подсъдим.

Но си записвах доста неща. Виждах, че журналистиката е безпомощна да се справи с много факти от живота, че спира донякъде. По онова време тази професия си беше дирижирана пропаганда, управлявана. Ходехме по редакциите на нещо като стаж, още във втори курс ни изпращаха. И тогава видях как някои журналисти щатни, сериозни, се мятаха, когато звънне телефонът с нареждания това да падне, онова да влезе, чака се еди какъв си материал, и как се преобръщаха вече вързани страници.

В онези години отговаряхме като журналисти на няколко въпроса – кой, какво, къде, как, но винаги нямаше време за въпроса защо. А мен това ме интересуваше – да кажеш защо е станало определено нещо. И винаги съм се чувствал като онези любопитни деца, които разглобяват играчките си, за да видят какво има вътре.

Свлачище в Съюза на писателите

– Има ли вече реакции от написаното от вас?

– Има, да. За това, че съм нападнал Любомир Левчев. Аз отчитам неговите качества на поет, неговата виртуозност. „Царят на метафората“ го наричам, защото в поезията наистина е много добър. Но за мен той е човек със слаб характер. Това е истината за него.

– Пишете за него, че служи на фалша, лъжата, наричате го въжеиграч.

– Така е. Разказвам онзи случай, в който той беше дал на Евтушенко книгата на Милован Джилас… Тази книга беше най-революционното четиво, което съм чел през 60-та година още. Радой Ралин ми я даде, той беше приятел с Джилас. А Джилас беше дисидент номер едно на студентско движение на Източна Европа, беше вторият човек след Тито в Югославия. Той е идеологът на Югославска комунистическа партия, по-късно я прекръстиха на Съюз на югославските комунисти. Този човек е високообразован, командвал и партизанско движение в Югославия. Най-голямото движение преди войната е било там – те са имали 3 милиона партизани. И изведнъж, след като е бил на най-високото място в йерархията, той проумява същността на болшевизма, сталинизма, комунизма. И Джилас заявява, че напуска. Написва книгата „Новата класа“, в която заявява за номенклатурната класа, че се превръща в мафиотска, диктаторска структура.

Левчев имаше слаб характер. Не беше човек като Георги Джагаров, който раздаваше правосъдие ей така, на всяка крачка. Като влезе в кафенето Джагаров и срещне някой, ще му каже: „Ти що си с тази риза, я да я хвърлиш“. На друг казва нещо друго. Абсолютен диктатор на ниско равнище. Но му трябва среда, в която да заяви командните си способности. Левчев е друг.

– В книгата разказвате как двамата с Левчев след години сте се срещнали случайно. Поканил ви е да си побъбрите приятелски, но сте му отказал. Защо?

– Какъв смисъл има? Той заяви още на 10 ноември, че няма да промени нищо в своя живот. Никаква ревизия няма да извърши върху стореното от него, или върху мислите си. Никаква промяна. С такъв човек какво има да говоря? Той ще си каже неговото, аз – моето.

С човек като Любомир Левчев какво има да говоря? Той ще си каже неговото, аз – моето.

– Има една глава в книгата, посветена на Съюза на писателите, нарича се „Свлачище“. Започвате от Цар Мидас, както наричате Николай Хайтов, наричате го популист. Минавате през Джагаров, Левчев, накрая стигате до днешния Съюз на писателите. За Хайтов казвате, че е провидял още едно време, че сериалите ще бъдат утопия за народа…

– Хайтов беше супер прагматик.  Можеше да прави пари – от сериали и от изкуство. „Да им вземем парите“, това беше неговата фраза.