Георги Мишев: Промяната ще дойде, когато умрат и последните влъхви на социализма

Продължение от стр. 2

– В книгата разказвате за вашите разходки с автомобил около София, защо се налагаше да разговаряте в автомобил?

– Георги Марков беше страхотна личност, такъв българин на сто години се ражда един. Защо разговаряхме в автомобил – той искаше да има някаква аудитория, а в онова време на кого можеше да се довери? Всичко се ослушва, оглежда. С него работехме в съседни стаи в „Народна култура“. И като приключеше работният ден към 5-6 часа, той ми викаше: „Адаш, имаш ли работа, хайде да направим едно кръгче!“ И не, че толкова му се караше кола, ами искаше да излее това, което беше у него.

Кино, заченато в грях

– Филмът „Непоносимост“ не стана. А името му е подходящо и за филма, в който живеем днес…

– Да, след тези 45 години социализъм виждаме резултатът в какви ли не ексцесии избива.

– Какво уби българското кино, г-н Мишев?

– Пропагандата го уби, защото то беше заченато в грях, създадено с пропагандна цел. Чарли Чаплин да не би да е служил на някаква партия? Макар накрая да го изкарваха комунист. Изкуството винаги е надпартийно.

Не може да се прави такъв Киноцентър, какъвто е „Бояна“ – за 100 игрални филма годишно, за документални. Какъв капацитет имаме за такова нещо? Нямаме публика за толкова филми, нямаме достатъчно писатели, сценаристи. Режисьори, оператори и технически персонал може да ни се намират, но първосъздател на филма е сценаристът.

Днес режисьорите си пишат всичко и накрая нищо не излиза. Защото от толкова филми, създадени по сценарий на режисьори, само два имат някакви качества – на Рангел Вълчанов „Лачените обувки н незнайния воин“ и на Иван Андонов „Вампири, таласъми“. Всичко друго е усвояване на средства. Затова ние като българи, като нация, трябва да се върнем към простото кино.

– Предлагате да се върнем едни 50 години назад и да започнем отначало?

– Ние трябва да върнем периода на неореализма, който у нас не се състоя. И да се откажем да имитираме Холивуд. Колкото до сериалите – те са нещо друго. Тях не можем да ги разглеждаме като кино, защото са индустрия, нещо приложно.

– Не винаги, в Щатите някои сериали са повече от кино – „Игра на тронове“, „Къща от карти“…

– Не можем да се мерим с тях. Те имат творчески личности, които не можеш да ги побереш и в сериал дори. Един Уди Алън произвежда всяка година филм, и то висококачествен. Ние имаме ли такава личност? Той е и писател, и музикант, и сценарист, и всичко. Но това са гениите. Тук, в България, за гении не трябва да говорим, първо трябва да овладеят занаята. След това да знаят защо го правят, да имат някаква цел. А не да търсят с какви чалъми да направят филма. Защото ние можем ли да направим „Аватар“?

– Сега всички киносноби ще ви кажат, че давате за пример продукт на масовата култура…!

– Нашите хора не се ли учат все от такива? Кой обаче от тях е направил една тънка комедия като на Уди Алън? За 25 години създадена ли е поне една добра комедия в България? Та нашият живот бъка от комедийни ситуации и ако има интелигентно отношение, може да се направят страхотни филми. Един милион сюжети имам, но съм на 80 години. И ми е забранено вече от дядо Господ да мисля перспективно.

– Има ли писател, който ви е вдъхновявал?

– Чехов.

– А днешен, български?

– Има един, Милен Русков ме вдъхнови, да. Заобичах го още от първия път, когато прочетох „Възвишение“. Защото съм го чел два-три пъти вече.

– Значи виждате все пак някакво „възвишение“ в съвременната българска литература?

– А, хорото не остарява, хващат се нови играчи. Не съм от тия вайкащи се оплаквачи. Стига да не ни връхлети някакво политическо, военно цунами…, всичко един ден ще си дойде по местата.