Георги Мишев: Промяната ще дойде, когато умрат и последните влъхви на социализма

Продължение от стр. 1

Днес живеем в неокомунизъм, какво сме променили? Същите хора са на ръководни постове и продължават своите стари ритуали. Аз съм против тази дума промяна, защото е демагогска, нищо не се промени след 1989 г. В Съветския съюз докато не умряха последните членове на Политбюро, нищо не можа да се промени. Това са последиците от диктатурата.

– Чакаме да умрат последните влъхви от онова време?

– Ами какво да правим, да ги стреляме? Някъде ги стрелят – в Колумбия, във Венецуела, в тези страни промените идват по тоя начин. Ние сме го и минали даже този период – при нас беше през 20-30-те години. Сега този процес върви при мафиотите – при тях няма избори и пленуми, а пистолети.

За смъртта на дясното, Желю Желев
и лицемерните манифестации на обич

– И все пак има промяна – сега поне си говорим свободно и няма да ни вкарат в затвора за това.

– Това е фасадна демокрация, както я наричат. Не могат да ни накажат, понеже светът вече е отворен и словото не може да се командва както преди, няма го вече този команден център на Партията, който съществуваше навремето. Сега живеем в лъжепазарна икономика. Не стана истински пазар, защото той се прави от независими собственици, а тук всички са зависими едни от други и пречат на тези, които искат да бъдат независими.

Затова изсипаха този огън срещу Желю Желев – подозираха, че той иска да промени нещата. И го изкараха глупак, по всички линии, наричаха го селянина от Веселиново, спънал се като слизал от самолета и паднал… Какви ли не измишльотини пускаха, за да дегероизират един човек, който имаше сериозни намерения да промени системата. Той не беше срещу комунистите, той беше срещу системата. Казваше го още навремето, когато написа „Фашизмът“, за тоталитарната държава. Понеже не можаха директно да го пречупят, първо успяха да го отклонят от пряката политика като го избраха за президент. Желев 4-5 пъти си даваше оставката на този предварителен избор на СДС. Тогава всички бяхме за Дертлиев – като най-възрастен между нас, най-изстрадал, с най-голям политически опит, защото навремето е бил в партията на широките социалисти. Но направиха президент Желю – с машинациите на „Позитано“ и на Луканов… Някои са получавали конкретна задача да се внедрят в СДС, половината бяха агентура на Държавна сигурност.

– Казвате, че дясното в България се формират въз основа на социалистическото мислене – болшевишки и без никаква критика. Днес писателят Милен Русков ги нарича „демократските свински черва, новите болшевики“. 

– Това е едната причина за разпада на дясното – като болшевики действаха в онази Група на 39-те. Използваха същите ленински лозунги, които знаехме от тоталитарно време.

Втората причина може би е по-съществена – с действията си десните не подкрепиха дребния и среден бизнес, който е гръбнакът на дясното. Нищо не направиха, напротив, хвърлиха всичките пари на държавата в едрия капитал. Назначиха си милионери – също както и левите. От там дойде провалът на дясното и на целия ни преход. Накрая ние излязохме „дивите зайци“, защото се надявахме, че нещо ще променим.

Ние не успяхме да осъществим най-важното – лустрацията. Ако за десет години тези хора бяха елиминирани от командните постове, друга щеше да е картината днес в държавата. Но нямаше и подготвени хора като мислене за една такава промяна. Това е пък другата кошмарната последица от комунизма – че инакомислещите хора бяха малко, нямаше достатъчно критична маса, за да обърне положението.

– Защо у нас не се появиха дисиденти като в другите социалистически държави, г-н Мишев?

– Нямаше условия за дисидентство у нас. Поляците всъщност нямаха колективно земеделие. 60% при тях беше частно земеделие, дребни търговци, манифактуристи. В Будапеща съм ходил в ония години, беше пълно с малки частни магазинчета. През 1962-63 години видях как един човек продаваше в подлез авторски роман, сам си го отпечатал. А тук нямаше нищо частно.

Тези 100% колективизъм, които ни насаждаха 45 години, накрая ни удариха като бумеранг и ние днес се чудим защо така мисли населението. Минаха вече три-четири поколения от началото на промените и хората отвикнаха и от труд, от мислене за труд. Не можеш да накараш младите една чаша да поместят. Сега има едно раздвижване, разбира се. Появи се различно отношение към труда, който носи пари. Дори децата се пазарят: „Дядо, ще отида за хляб, ама ако ми дадеш 1 лев.“ Рано или късно това ще доведе до капитализъм. Защото който работи с пари, той стига до капитала, до конкуренцията, до пазара. Така че ние бавно се движим към капитализъм. И може би ще го имаме след 50 години.

– Не знам дали бяхте на погребението на Жельо Желев… Как ви се сториха участниците в неговото изпращане?

– Бях, разбира се. Видяхме лицемерни манифестации на обич. Изведнъж всички започнаха да говорят колко добър човек бил Желю, честен, некорумпиран… А дълги години преди това той не съществуваше за нашите политици. От 2000 г. насам дори добра дума за него не се е чувала.

Като почина Желю Желев изведнъж всички започнаха да говорят колко добър човек бил той, честен, некорумпиран… А дълги години преди той не съществуваше за нашите политици.

Навремето сме му се карали като приятели. Бяха го наобиколили една група генерали, ясно какви школи са минали, какви декларации са подписвали, какво са служили. И му казвахме да не си избира съветници измежду тях. „Хайде, не ставайте мнителни“, ни отговаряше той. То и нямаше други. Едно време като търсеше Желю някакъв генерал за охрана, взе един шофьор и го направи генерал – просто се налагаше, защото нямаше кой. Същата работа беше с главните прокурори. В един момент, когато търсехме безпартиен главен прокурор във Великото Народно събрание, се оказа, че няма нито един безпартиен в цяла България – всички са се клели на Партията и са обвързани. Та най-сетне намериха един човек от провинцията. Той се оказа болен и живя два-три месеца. След него дойде Татарчев. Той беше голямо разочарование, защото беше обладан от някакъв негов национализъм. При това отмъстителен – още за деди и прадеди искаше да отмъщава.

Кръгчета около София с Георги Марков

– Навремето с Иван Андонов сте имали планове да снимате филм за Георги Марков, „Непоносимост“, защо не се получи?

– Ами кой да го финансира? Опитахме, но всички бягат през глава от нас. И започнаха да измислят разни неща за Георги Марков, които продължават и досега. Стигнаха и до пошлости – че не е убит от Държавна сигурност, а котка го е одраскала. Една Ангелина (Ангелина Маркова – бел. ред.) навремето работеше в „Антени“, милиционерския вестник, тя пусна цяла книга – „Убийте котката на Георги Марков“. И Димитри Иванов писа за котката – защото самият той е агент, излезе му досието, всичко е ясно, какво да му се сърдя – искал е да се развива по някакъв начин. Но защо го пише сега това за Георги Марков, познавал ли го е лично? Аз познавах Георги Марков. Не съм му бил пръв приятел. Но в последните му дни в България, когато вече тръгваше, той ми каза: „След два дни изчезвам и няма да се върна повече“. Аз се мъчех да го разубеждавам.