Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Гестаповски вълнения

Реабилитирането на висш кадър на ДС като Иван Гарелов в днешната държавна йерархия е явление, което не вещае нищо добро за бъдещето на страната ни

Журналистът Иван Гарелов е назначен за ръководител на правителствената пресслужба на служебния кабинет на Огнян Герджиков. Снимка: БГНЕС - Гестаповски вълнения

Журналистът Иван Гарелов е назначен за ръководител на правителствената пресслужба на служебния кабинет на Огнян Герджиков. Снимка: БГНЕС

Няма лъжа, няма измама – новият кабинет е вече изкован. Като трезво мислещ гражданин аз нямам кой знае какви очаквания от едно служебно правителство, което ще просъществува от ден до пладне, при това с орязани отвсякъде пълномощия. Интересен кабинетът е по-скоро с друго – чрез неговия състав се себеразкрива политически новоизбраният ни държавен глава. Досега той бе скрита картинка, а сигналите, които излъчваше в предизборната и изборната си кампания, бяха противоречиви и подвеждащи.

От една страна той декларира принадлежността си към евроатлантическата общност, от друга кандидатурата му бе уговорена не в Брюксел, а в Москва, от трета (впрочем тя е същата като втората) прие с послушно мълчание отправените му от Илияна Йотова предупреждения да спазва стриктно партийната линия на БСП. Като слуша с какъв тон го назидаваше водещият функционер на социалистите и с какво раболепно примирение слушаше чинно генералът наставленията й, човек неволно се пита кой тук е президентът и кой – вице. Цялата тази жалка гледка ни накара да се съмняваме в надпартийността на държавния ни глава, още преди той да е станал такъв.

Тъй като подаваните от новоизбрания ни президент и преди, и след възкачването на трона анонси са объркващи и тъй като Вечната книга ни учи по делата им да разпознаваме хората, генералът получи като никой друг свой предшественик шанса да бъде разпознат още с встъпването му в длъжност. Казвам като никой друг, защото шансът на Радев е двоен: той ще се легитимира пред нацията чрез сътрудниците си в президентството – от една страна – и чрез състава на служебния кабинет – от друга.

Впрочем, дали това за него е шанс, или проклятие, не съм съвсем сигурен. И тук нещата не са еднозначни. Погледнато по същество, за онези държавници, които възнамеряват да водят открита и прозрачна политика, всяка възможност за себеразкриване е шанс, а за онези, които залагат на задкулисието – проклятие. По правило на Балканите, а ние сме най-балканската част от Балканите, държавната политика винаги се е творяла подмолно – не само в демоничното царство на комунистическия тоталитаризъм. България си е открай време страна по-скоро езическа, отколкото православна и заветът на Библията – лицевата страна да бъде равна на опаката – на родна земя не хваща вяра. Въпрос на национален манталитет: всеки род междучовешки отношения – от интимните до обществено-политическите – у нас са далеч по-непрозрачни, отколкото в Европа. Вярно е, че в днешните технократични времена на информационна пренаситеност да се държат държавните дела в тайна, е трудно, но за сметка на това водопадът от информация отваря път на дезинформацията, а дезинформацията също е арсенал на непрозрачността.

От цялата тази каша на неясноти и догадки ще ни измъкнат, както споменах, съставите и на новия кабинет, и на президентската администрация. Гражданските биографии на хората, включени в първата фаланга, ще ни подскажат най-точно що за птица е новият пилот на държавата, дали рискува, както ни уверяваше по пресконференции, живота си за НАТО, или ще предпочете да ни поднесе на тепсия най-отявления вековен враг на националната ни независимост – последната колективистичната и деспотична империя под слънцето.

Ще се наложи малко да поизчакаме, докато се наместят окончателно съответните длъжности по върховете на президентството и правителството ни, но първите предвестия вече тръгнаха. И те са така лесно разпознаваеми и толкова тревожни, че начаса превърнаха плахите ми надежди в солидни безнадеждности. Става дума за провъзгласяването на Иван Гарелов за медиен съветник на служебния кабинет. Това назначение е потресаващо не толкова с практическите последици, които ще повлече след себе си – един медиен правителствен бос едва ли ще преобрази националната медийна обстановка, едва ли ще направи сервилните български медии още по-сервилни към властимащите – просто няма вече накъде. Фрапиращо е назначението по-скоро в следния отвратителен смисъл: след като през последния четвърт век и за слепеца стана ясно, че всичките ни национални злополучия – и тромавият ни, неефективен път на приобщаване към Европа, и разцветът на русофилството, и духовната нищета, в която тънем, и безмерният обществен разврат – се дължат до голяма степен на обстоятелството, че за разлика от останалите източноевропейски страни ние не съумяхме да преработим подобаващо зловещото си комунистическо наследство, да се освободим от бесовете и демоните на комунистическите тайни служби, да тръгнем сега с нова дата да реставрираме техните физически носители по държавническите върхове, е гражданско самоубийство. А Гарелов несъмнено e един от тях. Нещо повече: той е не редови доносник, какъвто беше всеки втори гражданин на реалния социализъм, а ръководен конспиративен кадър.

Комисарят от Комисията по досиетата Екатерина Бончева, на която аз вярвам не само като на личен приятел и съмишленик, а и като на неподкупен гражданин, заяви преди някоя-друга година публично:

„Бившият водещ на седмичното публицистично предаване „Панорама” Иван Гарелов е бил ръководител на резидентурата на Държавна сигурност в БНТ. Работил е с псевдонима „Талев” (комплимент! – б. а.) и е имал за задача да подбира агентите”.

И тъй като предупреждението на Комисията по досиетата явно не е достатъчно, явно е необходима още една подобна комисия. Това искам да заявя на всички онези закоравели неокомунисти или граждански инфантили, които считат, че Комисията вече си е свършила работата и е време да бъде закрита. Аз пък считам, че при днешното повсеместно комунизирано обществено съзнание институцията ще е насъщно необходима още десетилетия наред. Нейната необходимост е легитимирана и от коментираното назначение на агент Гарелов. Което говори по-убедително от всички парадни изявления за политическата ориентираност и на правителството, и на президентство – доколкото при създалата се ситуация кабинетът е в ръцете на президента. Каква ще бъде тази национална информационна политика, след като ще се води от човек, който като пълномощник на най-демоничната и най-деспотична организация години наред е громил свободата на словото в най-голямата национална медия и е въдворявал партийната цензура над информационния поток, можем само да си представим.

Не личността на Гарелов ме вълнува мен – вълнува ме по-скоро феномена Гарелов. Реабилитирането на един висш кадър на ДС в днешната държавна йерархия е явление, което не вещае нищо добро за бъдещето на страната ни. Още по-обезпокояващ е фактът, че с времето подобни реверанси към злодеите на близкото ни минало не намаляват, а зачестяват. Такъв реверанс направи правителството на ГЕРБ, удостоявайки бившия шеф на Шесто и палач на българската култура Димитър Иванов с най-престижния орден на Министерството на културата; такъв реверанс е и обстоятелството, че начело на най-големия ни национален музей от години е застанал един колега на Гарелов и Гестапото. Подобен реверанс са и положените пред монумента на най-малограмотния и безскрупулен тиранин, наричан и до днес от милиони граждани на демократична България с нескривано умиление Тато, от Корнелия Нинова цветя; подобен реверанс е и готовността, с която съмнителните ни социалисти и чистокръвни неокомунисти честват деня на робството – Девети септември – като ден на освобождението ни от един несъществуващ на родна земя фашизъм; подобен реверанс са и редовните поклонничества на няколко представени в Народното ни събрание, но откровено финансирани от Кремъл, политически партии пред деспота Путин; подобен реверанс са и палените, късани и тъпкани по улични партийни сборища европейски знамена.

Онова най-голямо злодеяние, за което предупреждава в „Юлий Цезар” Шекспир – да отделиш властта от морала – на родна земя е вече политическо ежедневие. А в демократичното ни настояще се натрупват ден след ден ресурсите на недемократичното ни минало. Което прави демократичността ни съмнителна, а деспотичността ни неизтребима.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах