Пет години заедно на онлайн площада!

Ако всеки – народ и управник – бе верен на клетвата си

Урокът на 14 юли, денят на Френската революция

„Превземането на Бастилията“, Жан-Пиер Уе - Ако всеки – народ и управник – бе верен на клетвата си

„Превземането на Бастилията“, Жан-Пиер Уе

14 юли е френският национален празник, денят на превземането на Бастилията. Френската република, единна и неделима, стои над религиите и етносите, за да гарантира на всички правата на човека и гражданина по законите на Разума… или поне така би трябвало да бъде.

„О, ако ти бе мой крал!”, говори на доверчиво заспалия в ръцете му Хенри ІІ бъдещият архиепископ Томас Бекет в прекрасната френска пиеса „Бекет или Божията чест” от Жан Ануи. Ако Хенри бе истински крал, всичко би било на мястото си в един свят, където всеки е верен на клетвата си, господар или поданик. Но Хенри е само един узурпатор. Тиран, чийто живот напомня унижението на неговите не поданици, а роби…

Явно така са се чувствали и синовете на Просвещението, които между 1789 и 1793-а взимат три съдбоносни решения: да ограничат властта на краля; да заменят монархията с република; и да заменят Религията с Разума като основа на всичките си действия. Луи ХVІ вече не е бил естествен господар за тях. Не е бил техният крал. Възприемали са го като поредния тиран и са имали зад себе си примерите на Холандската и Американската революции. Но Франция стига много по-далеч, защото Америка и до днес е нация „под Бога”, докато галите напълно са скъсали с този старинен вид легитимация на държавата си.

Монтескьо е предвиждал, че това може да се случи, но за разлика от други философи не е бил очарован от тази прогноза. Виждал е, че бъдещето на кралството е в дълбока вътрешна реформа, която да създаде ново устройство, но устройство на компромиси, а не на тотално преобръщане. Кралят е трябвало да остане върховен арбитър и носител на изпълнителния авторитет. Аристокрацията и буржоазията е трябвало да си поделят военната, съдебната и законодателната власт. Идеята на Монтескьо е била за запазване на религията и титлите и същевременно – за удовлетворяване на амбициите на богатите търговци и юристи. Разбира се, никакво гласоподавателно право за неграмотните, това е било немислимо. Представял си е Франция с устройство, подобно на британското, в което съжителстват различни интереси и пластове история. Компромисно управление с умерен дух, който да запази и формата на Стария режим, и правата на новите кандидати за слава.

Колко жалко, че Монтескьо не е наложил идеите си. Нямаше да го има Терорът, войната, Наполеон… Франция може би би избегнала всички трусове на ХІХ в. и би била по-малко агресивна, по-малко опасна за Европа. Би продължила да бъде най-голямата дъщеря на римската Църква и – кой знае – може пък и деветнадесетото столетие да не беше родило идеите, които доведоха до такива кланета из Стария континент по-късно.

Поне моята представа за Франция е тази за лилиите, Луи Свети и Анри Велики. Тя не е несъвместима с Декларацията за правата на човека, нито с Гражданския кодекс: в алтернативната, монтескьовска Франция те просто щяха да имат малко по-различни формули в началото. Конституционната монархия е може би най-цивилизованото политическо изобретение. Впрочем, дори в историята така, както се е случила, Декларацията е приета от Луи Шестнайсети, този предполагаем „тиран”. Може би ако кралят бе останал, днес френската нация щеше да бъде по-малко политическа абстракция и по-скоро дефинирана чрез етносите на Хексагона. Може би не. Но си струва да се помисли за историята като за реализиране на само един от множество еднакво възможни варианти.

Във всеки случай днешната Френска република е постигнала по-дълбокото желание и на монархистите, и на революционерите: върховенството на писания закон. Институциите са предвидими, машината тиктака, животът е възможен. Днешна Франция може и да не е тази на легитимистите, но пък произлиза от голизма и с двестагодишната си модерна традиция вече изглежда поне толкова достолепно, колкото кралството на някогашните Бурбони. Персонификацията на страната вече не са свети Дионисий и Жана д’Арк, а онзи събирателен образ на републиканските добродетели, намиращ се във всяко кметство: Мариана. Два века по-късно (всъщност точно двеста години след реставрацията на Луи ХVІІІ) играта се играе по ясни правила. Знае се кое е допустимо и кое – не. Още по-ценното е, че правилата са видими черно на бяло в законодателните сборници. Както и да се нарича държавният глава, тази предвидимост е основна цел на съществуването на държави изобщо.

Може би заради това не гледам с тотално отхвърляне дори на революционерите от 1789-а: по тяхно време Старият режим, въпреки вродените си добродетели, вече е бил похабен, неефективен и произволен. Трябвало е или да се реформира, или да рухне. С неуспеха за вътрешни реформи идва и крахът, от който трябва да израсте нещо ново. Ето защо дори един легитимист, романтичен привърженик на кралете и техните корони, може да разбере нуждата от революция. Америка доказва тази нужда тринайсет години преди Франция, когато инак съвсем законният британски режим губи легитимност пред поданиците си в Новия свят.

Bookshop 300×250 3

Може би истинският легитимизъм е в това да вярваш в самия принцип на предвидимост, а не толкова в моментната форма на управление. Ако институциите не действат по писани правила, тогава никакви титли не би трябвало да удържат необходимата промяна, дори тя да дойде на върха на сабята. Ако монархията не работи или е корумпирана, нека дойде републиката. Ако републиката не е по-добра – нека бъде сменена с друга република или дори обратно с монархия (англичаните имат такъв опит век и нещо преди Франция). Важен е резултатът. Законността, а не толкова неясната „държавност” е ценна за гражданите. Не емблемите, а справедливостта е основа на всяко добро управление.

Навярно това е урокът на 14 юли.

ДС