Христо Бойчев: Кога ще се оправим? Питайте Кулеков, той го измисли

Днес, когато празнуваме един от най-светлите български празници – на културата и славянската писменост, мнозина пораснали ученици ще се включат в шествието с венци и духовата музика по главната улица. Други ще го очакват заедно с децата и внуците си, на които може би ще обяснят за първи път кои са Кирил и Методий. Трети ще бъдат сред публиката пред паметника на светите братя. За тези българи словото не е бухалка, а език свещен. Вярваме, че те са много повече от другите, които ще прахосат този празник като почивен ден.

Днес на нашия онлайн площад ще почетем Деня на българската култура и славянската писменост с най-поставяния български драматург в чужбина – Христо Бойчев. И той като всички нас пази мили спомени от 24 май. Ще го питаме и кога „Шъ съ оправим“, както обещаваше на едни избори преди 23 години.

– На 24 май обичаме да пеем „Върви, народе…“. Накъде вървим, г-н Бойчев?

– Според текста на песента би трябвало да вървим към „светли бъднини”. Но още не сме тръгнали. Защото, за да вървим, трябва да има по какво – затова сега строим магистралите, по които ще тръгнем един ден. Светли бъднини… преди го наричаха светло бъдеще. Откакто се помня, вървим все към светли неща. Някога към „единний светлий комунизъм…“, днес към „светлий капитализъм”, но сега-засега сме още в тъмния капитализъм…

– А кой ни води днес, къде са просветените?

– Кой ни води… Същите, които ни водеха и преди – управляващите. И просветените са там, където и преди: след управляващите.

– За някои българи езикът днес е бухалка, за други – патерица…

– „Език на омразата” е политическа идеологема, която се използва най-често, когато някой говори неудобни истини. Политически еквивалент на „езика на омразата” е „езикът на лъжата“, а есенцията на „езика на лъжата” са т. нар. „опорни точки”, на които се опира политическата пропаганда. Целта на „езика на лъжата“ е да представи тъмните бъднини като светли.

– Върви, народе възродени… Днес какво разбираме под „възродени“?

– Всеки разбира различни неща. За просветителя, написал текста, възроден е този низвергнат народ, който е осъзнал славното си минало и търси своето заслужено място сред другите народи. За политиците „възродена” е тази част от народа, която гласува за тях. Но да се върнем към същността на термина. По силата на логиката един народ е възроден, когато след вторично подивяване отново се върне в лоното на цивилизацията. Откъдето следва, че българският народ ще се „възроди”, ако оцелее след страданията на прехода. Но засега сме все още на етап „вторично подивяване” – което, ако се доверим на класика, не е от днес и се оказва едно перманентно дередже на българина:

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди,
за радост не – за ядове отровни.

– Все по-малко е свещен обаче, защо?

– Защото свещените неща в живота стават все по малко.

– Кой е най-светлият Ви спомен за 24 май?

– Училищните манифестации на село. Целия ден на 23-ти се подготвяхме: сутринта ходехме в гората за лескови пръти, следобед виехме венците в училище и ги кичехме с люляк и божур. Сутринта на 24 май пред общината върху едно ремарке със спуснати канати се качваше селският елит: партийният секретар, председателят на ТКЗС-то и директорът на училището. Селската музика засвирваше „Върви, народе възродени”, а ние, пеейки с нея, минавахме под строй пред ремаркето и замеряхме с божури елита на селото. Веднъж уцелих главата на директора на училището и на другия ден ме викаха в дирекцията. Казах, че е станало без да искам… След учениците минаваше камионът на ТКЗС-то с голям шперплатов макет на разтворена книга, после минаваха седемте мотористи на селото: две Яви 250 к. см., три Киевки по 75 к. см. и два мотопеда „Симсон”. Накрая ловната дружинка завършваше манифестацията със залп пред трибуната с фалшиви патрони, които им раздаваше предния ден кварталният. Наоколо се понасяше дим и воня на изгоряла нитроцелулоза и цялото училище се натъпквахме в селската сладкарница на РПК-то, защото всеки имаше по един лев в джоба за празника. Помня още, че през 1959 година, заради кубинската революция, каросерията на камиона беше пълна с кубински революционери – седмокласници, с дървени автомати, боядисани с черна с боя за печки „Щъркел”, а на 24-и май 1961 година, когато летя Гагарин, върху камиона на ТКЗС-то имаше макет на космическа ракета от син плат. Това продължи до 1964-а, когато направиха от ТКЗС-тата АПК и селото постепенно се пресели в общинския център на Полски Тръмбеш, обявен за град същата година.

– Изпитвате ли носталгия към манифестациите?

– Точно към манифестациите – едва ли, макар че за децата от моето поколение манифестацията не беше комунистическа церемония, а преживяване и си остана мил спомен от детството. Но всеки празник по своето същество е ритуал и точно ритуалът прави празника. Преди комунизма, според майка ми, празникът бил литургията в селската черква и след това – хорото на мегдана. И при ранния социализъм след манифестацията пак имаше хоро и накрая вечеринка за по-младите. По-старите не казваха „на 24-и май“, а „на св. Кирил и Методий”. Днес няма никакъв утвърден ритуал и празникът стана обикновен почивен ден: гражданите си отиват на село да дояждат агнешкото от Гергьовден и това е. Сигурен съм, че днес мнозина от младите не подозират защо почиват на 24 май.

„24 май стана обикновен почивен ден: гражданите си отиват на село да дояждат агнешкото от Гергьовден.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Децата, с които сте расли, станаха ли по-късно ваши читатели, зрители на спектаклите по вашите пиеси?

– Едва ли. Помня, че един от малцинствата ме пита веднъж вярно ли е, че съм станал смешник в телевизията и аз му казах, че е вярно – което си беше така.

– А дали съгражданите Ви са гласували навремето за вас с Кулеков, когато се явихте на президентски избори?

– Не знам, нямам информация за родния си край. Но баща ми, който така и не разбра, че това беше шоу, си беше похарчил пенсията в деня преди изборите, за да черпи народа в селския ресторант.

– С Кулеков участвахте в изборите на майтап, но получихте доста гласове. А колко души влязоха по случайност във властта и управлението им е пълен майтап… Питали ли сте се какъв бихте били начело в държавното управление?

– Да, щеше да има известни сътресения. Но президентът у нас има декоративни функции. ВНС му оряза всички пълномощия, защото се страхуваха, че царят ще стане президент. И така си остана. У нас никоя от институциите няма пълна власт и така се размива отговорността – всеки се оправдава с другия.

– Помните ли какво обещавахте двамата от телевизията като кандидати за властта?

– Долу-горе… Кулеков обещаваше, че ще се оправим – той винаги е бил демагог. А аз обещавах да реша проблема с бездомните кучета в София, като им раздам презервативи. „За всяко куче – презерватив и за всяко дете – таблет.”

– Днес отново сме пред избори, случва ли се да чуете от кандидатите за евродепутати Вашите обещания?

– Да. Всички принципно откраднаха лозунга „Шъ съ оправим” и никой никого не оправи, освен своите хора и себе си. То не бяха заменки, то не бяха апартаменти, то не бяха европейски фондове, то не бяха имоти…

– Писателите често предвиждат бъдещето – кога ще се оправим?

– Питайте Кулеков – той измисли девиза „Шъ съ оправим” и той е компетентен по въпроса.