Художник ли е Вежди Рашидов?

„Вежди Рашидов се завърна с уникална изложба“, „Цар и двама президенти уважиха Вежди Рашидов“… С поредица от почти еднакви (неуникални) репортажи, все в този дух, медиите масово отразиха новата експозиция на бившия министър на културата. Акцент не бяха творбите на Рашидов, а гостите му: президенти и съпруги, бивши цар и премиер, шеф на отдел в ДС, парламентарни деятели и академици, партийни шефове, лидери, председатели… и Волен Сидеров (известен галерист).

Имаше и няколко души от културата, но за тях в медиите не остана много място. Като че ли липсваха само Пеевски и Ахмед Доган. Жалко – с тях в изложбата (по-точно откриването ѝ) наистина щеше да бъде уникално.

Ако извадим цитираните тук-там няколко изречения от словото на изкуствоведката Аделина Филева при откриването (от което ще запомним едно сравнение на Рашидовите пластики с Бетовеновата Пета симфония) – никъде няма нищо повече за самата изложба. Все едно, че „Завръщане“ е светско събитие за знаменитости, а не изложба на творец, търсен (както се говори) по цял свят, член на Руската художествена академия, завърнал се след двегодишно отсъствие към голямата си любов, бронза.

Потърсите ли в мрежата „Вежди Рашидов“ – самостоятелно или в комбинация с думи като „изкуство“, „скулптури“, „художник“… Гугъл ще ви извади стотици материали за министерските му постижения, театралната реформа, забавните коментари, скандалите, обидите, заплахите, извиненията и самохвалствата. И почти нищо за творчеството му.

В статията за него в Уикипедия срещу името му пише „български скулптор и политик“. Но целият текст, заедно с препратките, линковете и интервютата е само за политика – скулпторът го няма никакъв. Доколкото той е цял живот художник, а администратор само от няколко години, това неглижиране сигурно е обидно за него – повече, отколкото критиките към министерските му инициативи. Тази липса трябва да бъде поправена.

В новата си изложба, озаглавена „Завръщане“, Вежди Рашидов показва в галерия „Сан Стефано“ над 70 произведения, към 30 от тях са бронзови пластики, останалите – акварели. Твърди се, че всички те са направени през последните 7-8 месеца – което е сериозно постижения предвид предполагаемата заетост на Рашидов като депутат и председател на парламентарната Комисия по култура и медии. (Но това не е съвсем вярно – няколко от пластиките са показвани в галерии в София и в Пловдив преди 4-5 или 6 години.)

***

„Тайм“ описва първата му изложба като „килия на ужасите“, изпълнена с „лица от ада“, в „Обзървър“ (години по-късно) лицата в творбите му са наречени „ужасяващи“, а в „Таймс“ – „кошмарни“ и „крайно отблъскващи“, оплаквайки се, че авторът е използвал значителните способности на въображението и техническите си умения, за да произведе нещо, „толкова лошо“ като „Глава II“, която изглежда като взета от „осакатен труп“.

***

Тези зловещи сравнения не се отнасят за Рашидов (а за един голям художник, Франсис Бейкън), но биха могли и да бъдат – особено за бронзовите пластики от „Завръщане“. В изкуството си (а в тази изложба още повече) Вежди Рашидов също обича тежките деформации, негов аналог в литературата е героят на Джеймс Балард от „Катастрофа“, който намира за неизразимо красиви само осакатени и покрити с белези тела. Такива са и повечето пластики на Рашидов – той деформира и осакатява човешките лица, глави и тела, понякога до неузнаваемост.

Акварелите, които скулпторът започна да рисува и показва наскоро (след едно негово пътуване до Индия, където бил открил магията на цветовете) са (или по-скоро бяха) съвсем различни – незапознат зрител трудно би се досетил, че са работа на същия художник. Това обаче не се отнася до последните му рисунки в галерия „Сан Стефано“ – свежият колорит, топлите есенни пейзажи, чепките сочно грозде и палавата еротика от предишни изложби са отстъпили място на студена, синкава, сиво-черна тоналност, рисунъкът често е груб, в стилистиката на пластиките, без следи от оптимизъм, а еротиката е далечен спомен.

Пластиките са още по-мрачни. Някои от главите са деконструирани (като с брадва) и (лошо) сглобени отново. При телата това е в по-малка степен, но и там повечето фигури демонстрират преднамерена болезнена уродливост. Обектите, които занимават завърналия се автор, са глави на хора, овни, козли и няколко фигури, а сюжетите – предимно преживявания, отразени в скулптури със заглавия „Отчаяние“, „Болка“, „Вик“, „Ритуал“… Ще видине и няколко скулптурни портрета.

Хубавите неща в тази изложба са няколко. Едно от тях е, че посетителите могат да видят не само готовите пластики, но и част от процеса, през който е преминал авторът, за да стигне до крайния резутат. Почти всяка бронзова глава или фигура е придружена от един или два акварела на същата тема, ескизи или ранни варианти на идеята, преди да е изстинала в метала. Втората похвала е за галерията – пространствато е чудесно организирано, озвучено е с ненатрапчив тих ембиънт, а като добавим и добре изложените и осветени експонати, в „Сан Стефано“ е създадена приятна атмосфера.

Третото хубаво нещо са произведенията на Рашидов, като пластиките със своята причудлива уродливост, разнообразни фактури и оцветяващо патиниране, привличат по-силно вниманието от рисунките. Или поне някои от тях. Тук бих посочил „Бик“ – с експресивната стойка на глава, портрета „Генко“, с разпиляната коса, застанала на главата му като короната на луд цар… и още 3-4 работи.

Можете да посетите изложбата до 22 март. А ние ще помислим по въпроса дали с последните си работи – тези отчаяни, наранени, осакатени и смазани хора и животни в „Завръщане“ – Вежди Рашидов поставя диагноза на бруталното съвременно българско общество, пълно с нравствени уроди (в което никой не става и за чеп за зеле) – или просто преминава през труден личен етап и това са неговите естетически предпочитания в момента.

В дните след откриването изложбата може да бъде разгледана на спокойствие.

„Генко“

Отново „Генко“

„Релеф П. Б.“

„Плоска глава“

„Сезар II“

„Бик“

„Славата“

„Гауди“

„Отчаяние“