На 27 април, преди 151 години, се ражда четвъртият (и както се оказва впоследствие – последен) син на Петко Рачов Славейков – Пенчо. Макар и след години баща му да пише за него стихчето „Пенчо бре, чети“, младият поет по-късно се превръща в може би най-знаковата фигура за българския модернизъм. И до днес той остава българинът, който е най-близо до Нобелова награда за литература.
Автор на „Епически песни“, „Сън за щастие“, „На острова на блажените“, „Кървава песен“, директор на Народната библиотека и Народния театър, мъж с ярка обществена позиция (неведнъж навличала му гнева на властта и конфликти със силните на деня), съставна част от кръга „Мисъл“ – Пенчо Славейков казва някога в един от стиховете си:
И моята песен тъжовна
дочувам там някой да пей.
Предлагаме ви някои от стихотворенията на Пенчо Славейков.
Самотен гроб в самотен кът…
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее —
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.И знам, че в тоз самотен гроб,
таме в пустинний кът самотен,
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.Сега за тоз немил живот,
в немил живот сама купнее…
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.На гроба ми изникна щат цветя…
На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете…Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитенато упои… и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!Во стаичката пръска аромат…
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете…
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.Ни лъх не дъхва над полени…
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.Погребан, и в гроба все пак е…
Погребан, и в гроба все пак е
душа ми унесена в блян —
за свидний, макар че во земни
неволи живот преживян.Аз сещам през земна покривка,
как слънцето божие грей…
И моята песен тъжовна
дочувам там някой да пей.Неразделни
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина —с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!И не грееше туй слънце от високо, от далеко —
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“Думите му бяха сладки — бяха мъките горчиви —
писано било та ние да се не сбереме живи…Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, —
„Клетника — дочух между им да се шушне и говори: —право се убол в сърцето — ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнахостро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви —
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви —а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; —той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение