Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Идва събота, обикновен ден като на Чехов и Карвър

За пръв път на български излизат разказите на американската писателка Лусия Бърлин, прочула се след смъртта си (откъс)

Корицата на „Идва събота“ е на Албена Лимони. Снимка: Изд. „Кръг“ - Идва събота, обикновен ден като на Чехов и Карвър

Корицата на „Идва събота“ е на Албена Лимони. Снимка: Изд. „Кръг“

Докато е жива, за нея и историите ѝ не се чува много. Малки издателства между 70-те и 90-те години на ХХ век издават кратки нейни сборници, които обаче така и не достигат до широка аудитория, макар да ѝ печелят скромна, но всеотдайна група от апологети, сред които е нобелистът Сол Белоу и есеистът Лидия Дейвис. Едва през 2015-а е публикувана обширна антология на Лусия Бърлин, у която литературната критика долавя духа на образци на късата проза като Реймънд Карвър и Антон П. Чехов. Така пътят на американската писателка, починала 11 години по-рано, е открит към читателите.

„Идва събота“ на Лусия Бърлин събира 43 разказа, писани в различни етапи от пъстрия и наситен с трудности живот на авторката. Своите 68 години тя е прекарала в малки миньорски селища в Аляска, била е насилвано и самотно дете в Тексас, както и богата привилегирована млада дама в Чили, хипарка с бохемски живот в Ню Йорк през 50-те, медицинска сестра в спешно отделение, чистачка срещу мизерно заплащане… Още преди да навърши 32 години вече е била женена три пъти и има четирима синове. Всичко това – придружено от яростната ѝбитка с алкохолната зависимост. Целият този колоритен, сложен, объркан живот се превръща във вдъхновение за разказите на Бърлин.

Описани в семпъл и ясен стил, героите на Лусия Бърлин са поети и музиканти, бармани и домакини, политици и предприемачи, наркомани и алкохолици. Занимават се с всичко, но и с нищо конретно.

С колоритните си истории американската писателка привидно хроникира обикновения ден. В действителност обаче читателите ѝ се превръщат в съучастници в разплитането на сложния пъзел на спомените ѝ. Парчетата се редят едно по едно и колкото и разнообразни и различни като сюжети и стилове да са историите, колкото и хаотични да са наглед, всички те по свой начин изграждат общата картина.

Талантът на Бърлин привлича и вниманието на режисьора Педро Алмодовар. Няколко години след като създаде своя „Жулиета“ по творби на друга майсторка на късия разказ – Алис Мънро, той обяви, че работи по екранизация на истории и на Лусия Бърлин, определяйки „Идва събота“ като „прекрасна книга“.

Книгата е издадена за пръв път на български език от „Кръг“. Преводът е на Василена Мирчева.

Предлагаме ви откъс от сборника „Идва събота“, предоставен от изд. „Кръг“.

Приятели

Лорета се запозна с Ана и Сам в деня, когато спаси живота на Сам.

Ана и Сам бяха стари. Тя беше на осемдесет, той на осемдесет и девет. Лорета виждаше понякога Ана, когато ходеше да плува в басейна на съседката си Илейн. Един ден тя се оказа там, когато двете жени убеждаваха стареца да влезе да плува. Той най-накрая се съгласи да влезе и взе да плува кучешката с гримаса на лице, когато получи припадък. Двете жени бяха в другия край, в плитката част на басейна, и не забелязаха. Лорета скочи, както си беше с обувките и всичко, издърпа го към стълбите и после извън басейна. Нямаше нужда от спешна помощ, но старецът беше уплашен и объркан. Пи лекарства за епилепсия, после му помогнаха да се изсуши и облече. Въртяха се край него известно време, докато се убедиха, че може да се прибере до дома си, който беше съвсем наблизо. Ана и Сам продължиха да благодарят на Лорета, че му е спасила живота, и настояваха тя да дойде у тях на другия ден на обяд.

Тя обаче нямаше да ходи на работа следващите няколко дни. Беше си взела три дни неплатен отпуск, понеже имаше неща, които трябваше да свърши. Обядът със старците означаваше да измине обратно целия път до Бъркли от града и да не успее да свърши всичко за един ден, както беше планирала.

Често ù се случваше да се чувства безпомощна в такива ситуации. Такива, при които си казваш, Боже, поне това мога да направя, та те са толкова мили. Не го ли направиш,се чувстваш гузен, направиш ли го, си като някого, дето за пет пари работа не може да свърши.

Лошото ù настроение се изпари в момента, в който влезе в апартамента им. Слънчев и отворен като старите къщи в Мексико, където бяха живели през повечето от живота си. Ана била археолог, а Сам инженер. Работели заедно всеки ден на Теотиуакан и други разкопки. Апартаментът им беше препълнен с фина керамика и снимки, и великолепна библиотека. Долу, в задния двор, имаше голяма зеленчукова градина, много плодни дръвчета, малини и къпини. Лорета беше изумена, че двете крехки, подобни на птички, старчета вършеха цялата работа съвсем сами. И двамата ходеха с бастун и се придвижваха трудно.

Обядът беше от сандвичи с печено сирене, супа от тиквички и салата от градината. Ана и Сам приготвиха обяда заедно, заедно сервираха и отсервираха масата.

Правеха всичко заедно от петдесет години. Като близнаци повтаряха думите си или си довършваха изреченията. Обядът протече много приятно, докато те стереофонично разказваха как са работили на пирамидите в Мексико и други разкопки, където били заедно. Лорета беше впечатлена от тези двама старци, от споделената им любов към музиката и градинарството, от радостта, която изпитваха един към друг. Беше изумена и от това колко са ангажирани с местната и националната политика, ходеха на маршове и протести, пишеха на конгресмени и редактори на вестници, звъняха по телефони. Изчитаха по три-четири вестника всекидневно и си четяха романи или исторически книги един на друг преди заспиване.

Докато Сам разчистваше масата с треперливи движения, Лорета каза на Ана колко завидно е да имаш такъв човек до себе си за цял живот. Да, отвърна Ана, но скоро един от нас ще си отиде…

Лорета си спомни тези думи по-късно и се зачуди дали Ана не започва да подхранва приятелството им като форма на застрахователна полица за времето, когато единият от тях ще умре. Не, помисли си, много по-просто беше. Двамата бяха толкова самодостатъчни, толкова зависими един от друг през целия си живот, но ето че сега Сам беше започнал да става разсеян и да губи нишката. Повтаряше едни и същи истории отново и отново и въпреки че Ана винаги беше търпелива с него, Лорета усещаше, че ù е приятно да има и друг, с когото да поговори.

Каквато и да беше причината, тя се чувстваше все по-свързана с живота на Сам и Ана. Те вече не шофираха. Нерядко Ана звънеше на Лорета в работата с молба да ù донесе торфен мъх или да заведе Сам на очен лекар. Понякога и двамата бяха прекалено зле, за да могат да отидат до магазина, тъй че Лорета им пазаруваше. Харесваше ги, възхищаваше им се. И понеже и двамата като че ли имаха нужда от компания, поне веднъж седмично тя се озоваваше на вечеря у тях, най-малко два пъти месечно. Няколко пъти ги покани и тя, но им се налагаше да изкачват толкова много стълби, че пристигаха изтощени, тъй че спря. Сега приготвяше риба, пиле или паста и ги носеше у тях. Те приготвяха салата и сервираха плодове от градината за десерт.

След вечеря, с чаша ментов или ямайски чай, сядаха край масата и Сам разказваше разни неща. За това как Ана се разболяла от полиомиелит в джунглите на Юкатан, как я закарали в болница, колко мили били хората. Много истории как си построили къща в Ксалапа. За жената на кмета и как си счупила крака, опитвайки се да излезе през прозореца, за да избегне среща с посетител. Историите на Сам винаги започваха с „Това ми напомня времето, когато…“.

Малко по малко Лорета научи различни детайли от живота им. Как се ухажвали на Маунт Там. Връзката им в Ню Йорк, докато били комунисти. Живеели в грях. Нямаха брак и още изпитваха задоволство от този антиконформизъм. Имаха две деца и двете живееха далече. Имаше истории за ранчото им в Биг Сур, когато децата били малки. Към края на някоя от историите Лорета казваше: „Неприятно ми е да ви оставя, но утре имам работа и трябва да стана рано“. После отиваше да си легне. Сам пък на свой ред казваше: „Нека само ти разкажа какво стана със стария грамофон“. Часове по-късно, изморена, тя подкарваше колата си към къщата си в Оукланд, казвайки си, че не може да продължава така. Или пък, че ще продължи, но ще сложи ясна граница на времето.

Не че бяха скучни и досадни. Напротив, двамата бяха живели богат, пълноценен живот, бяха активни и възприемчиви. Силно се интересуваха от света и от миналото си. Толкова се забавляваха да добавят по нещичко към думите на другия, да се карат за дати и детайли, та на Лорета сърце не ù даваше да ги прекъсне и да си тръгне. А и се чувстваше добре, когато ходеше у тях, понеже и двамата много се радваха да я видят. Понякога обаче никак не ù се ходеше, беше уморена или имаше да върши нещо друго. Накрая казваше, че не може да остава толкова до късно, че едва успява да стане на другата сутрин. Ела в събота на закуска, предлагаше Ана.
Когато времето се оправи, сядаха на маса на верандата, заобиколени от цветя и растения. Стотици птици идваха на хранилките, специално поставени за тях. Със застудяването влизаха вътре и палеха печката. Сам я захранваше с цепеници, които беше насякъл сам. Хапваха гофрети или от специалния омлет на Сам, понякога Лорета носеше бейгъли и пушена сьомга. Часовете си минаваха, денят се изнизваше, Сам разправяше историите си, Ана го поправяше или добавяше подробности. Понякога под слънцето на верандата или край огъня от печката беше трудно да останеш буден.

Къщата им в Мексико била от бетонен блок, но гредите, масите и шкафовете били от кедрово дърво. Първо голямата стая – кухня и всекидневна – била построена. Засадили и дръвчета, разбира се, още преди да започнатстроежа. Банани и сливи, жакаранда. На следващата година добавили спалнята, след още няколко години втората спалня и студиото на Ана. Леглата, бюрата и масите били от кедрово дърво. Двамата се прибирали в мъничката си къща след работа на терен, понякога в друг щат на Мексико. Къщата винаги била прохладна и ухаела на кедър като голяма кедрова ракла.

Ана разви пневмония и трябваше да постъпи в болница. Както беше зле, мислеше единствено за Сам и как той ще се оправи без нея. Лорета ù обеща, че ще минава да го вижда преди работа, ще следи той да си пие лекарствата и да си яде закуската, тя ще му готви вечеря и ще го води с колата до болницата на свиждане.
Ужасното беше, че Сам не говореше. Седеше, треперейки, на ръба на леглото, докато Лорета му помагаше да се облече. Той механично си пиеше лекарствата с ананасов сок, внимателно попиваше устни със салфетка, след като си изядеше закуската. Вечерите, когато тя идваше, той стоеше на верандата и я чакаше. Искаше първо да отиде да види Ана и после да вечеря. Когато отиваха в болницата, Ана лежеше бледа с дългите си бели плитки като на момиченце. Беше на системи, с катетър и кислородна маска. Не говореше, усмихваше се, докато Сам, хванал ръката ù, разказваше, че е изпрал всичко, полял е доматите, наторил е боба, измил е чиниите, направил е лимонада. Говореше и говореше, останал без дъх, ù разказваше всеки час от деня си. Когато си тръгваха, Лорета трябваше да го държи здраво, понеже се олюляваше и залиташе, докато вървеше. В колата на прибиране плачеше, беше толкова разтревожен. Но Ана се оправи и се прибра и всичко си беше прекрасно, само дето в градината имаше толкова много работа. На следващата неделя след закуската Лорета им помогна да оплевят градината, да подрежат къпиновите храсти. Лорета взе да се тревожи какво ще стане, ако Ана се разболее сериозно? Къде щеше да я отведе това приятелство? Взаимната им зависимост и уязвимостта им я натъжаваха и трогваха. Такива мисли ù минаха през главата, докато работеше в градината, но беше хубаво, хладната черна пръст, слънцето, което грееше в гърба ù. Сам ù разправяше историите си, докато плевеше близката леха.
На следващата неделя Лорета много закъсня. Беше станала рано, но имаше да свърши много неща. Много ù се искаше да си остане вкъщи, но сърце не ù даде да се обади и да отмени уговорката им.

Предната врата не беше отключена както обикновено, тъй че тя заобиколи откъм градината, за да се качи по задните стълби. Пристъпи в градината и се огледа, беше отрупана с домати, тикви и бял фасул. Сънливи пчели. Ана и Сам бяха на горната веранда. Лорета понечи да им извика, но те говореха много съсредоточено.

– Никога преди не е закъснявала. Може би няма да дойде.

– Ооо, ще дойде… тези сутрини означават толкова много за нея.

– Горкичката. Толкова е самотна. Нуждае се от нас. Ние наистина сме ù като семейство.

– Много обича моите истории. Пусто не мога да се сетя нито една тази сутрин, която да ù разкажа.

– Ще измислиш нещо…

– Ехооо! – викна Лорета. – Има ли някого?

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах