Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Истинската Людмила Игнатенко: първото интервю след сериала „Чернобил“

Съпругата на пожарникаря Василий, получил смъртоносна доза радиация след аварията, заявява, че не е давала писмено съгласие на HBO да адаптират нейната история

Людмила Игнатенко твърди, че никой от създателите на сериала не я потърсил преди излизането му - ако не да я питат, поне да я уведомят, че филмът ще разказва за нея и за съпруга ѝ. Снимка: Стопкадър от Би Би Си - Истинската Людмила Игнатенко: първото интервю след сериала „Чернобил“

Людмила Игнатенко твърди, че никой от създателите на сериала не я потърсил преди излизането му - ако не да я питат, поне да я уведомят, че филмът ще разказва за нея и за съпруга ѝ. Снимка: Стопкадър от Би Би Си

„Чернобил“, минисериалът на HBO за катастрофата в съветската атомна електроцентрала, се превърна в най-високо оценената телевизионна продукция, според потребителите на специализирания уебсайт IMDB. Популярността на сериала обаче се превърна в проблем за прототипа на един от основните му герои – Людмила Игнатенко, съпругата на пожарникаря Василий, един от първите, пристигнали на мястото на произшествието и получил смъртоносна доза радиация, пише Би Би Си.

Людмила казва, че през лятото на 2019 г. ѝ се наложило да се премести от Киев в дълбоката провинция, за да избегне вниманието на журналистите. Тя също така твърди, че не е давала на HBO писмено съгласие да адаптират нейната история.

Пред камерата Людмила разказва, че ѝ станало и обидно, и неприятно, че никой от създателите му не я потърсил – ако не да я питат, поне да я уведомят, да я подготвят, че филмът ще разказва за нея и за съпруга ѝ.

Още преди излизането на филма журналистите започнали да я търсят директно в квартирата ѝ. Някои стигали дотам, че когато се опитвала да им затвори, препречвали с крак вратата, само и само да вземат интервю. Но тя нямала какво да им каже, не знаела нищо за филма, разбрала за него когато тръгнали рекламите. Тормозът бил толкова голям, че в един момент Людмила решила да напусне киевската си квартира и от лятото на 2019 г. живее с майка си на село.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Людмила си спомня как като ученичка била наградена за висок успех с екскурзия в Припят:

„Стори ми се, че съм попаднала в рая – толкова красив ми се видя градът. Писах на майка си, че Припят е пълен с млади хора и малки деца – на всяка крачка по две – три деца във всяко семейство. Улиците бяха потънали в зеленина и да се разхожда човек беше изключително приятно”.

Сред спомените ѝ е как е срещнала бъдещия си мъж Василий, как се запознали и след като се оженили, заживели в Припят – „град под контрол, град висша категория… не мислехме, че е възможно да стане екологична катастрофа”. Лозунгът, призоваващ за използването на атома за мирни цели, бил много популярен в Припят.

Аварията станала на 26 април, а на 28-а обявили евакуация и Людмила и мъжът ѝ разбрали, че има проблем – с централата наистина се е случила катастрофа, а Василий бил сред първите ликвидатори, изпратени там. Но истинското осъзнаване на проблема дошло, когато тя започнала за посещава съпруга си в болницата, вече в Москва.

„Защо стоях до Василий, знаейки, че съм бременна? А как можех да изоставя мъжа си? – се пита Людмила. – Освен това смятах, че вътре в мен детето ми е защитено.”

Дотолкова неосведомени били какво представлява радиацията. Когато косата на Василий опадала, смятали, че пак ще порасне – Людмила се шегувала, че ако не порасне, ще икономисват от пари за шампоан – и двамата не осъзнавали, че неговият живот свършва.

В интервюто Людмила разказва колко болно ѝ станало, когато видяла „лъжите и многото неверни кадри във филма”, на които мъжът ѝ крещи в истерия. Не било така – нейният Вася бил спокоен, търпелив и уравновесен. На 1 май той бил вече много зле, лежал в барокамера и го подготвяли за присаждане на костен мозък. Тогава извадил изпод възглавницата си три карамфила и ги подарил на жена си. Това били последните цветя, които получила от него.

Людмила била бременна, когато посещавала болния си съпруг в московска болница. Снимка: Стопкадър от Би Би Си

Когато разбрали, че близките им са обречени, семействата на засегнатите от радиацията ликвидатори ходили при Михаил Горбачов с молба да им бъде позволено да умрат в домовете си.

„Не и край – им казал Горбачов. – Те са герои на страната. Ще бъдат погребани тук с всички почести и ритуали. Само тук.“

Нямало никакво прощаване, на път за гробището роднините на Василий били принудени да обикалят два часа в кръг из Москва със специален автобус. През това време ги съветвали да не ходят на гроба, защото там имало много кореспонденти. Но когато се развикали, все пак им позволили да отидат.

През октомври 1986 г., когато вече живеела в Киев, Людмила била посетена от хора от милицията с предупреждение – „при вас ще дойдат с предложения представители на чужди посолства, но вие трябва да им откажете, защото си имате всичко – жилище, работа, живеете добре“.

„Всички дипломати – от пет държави, дойдоха в един ден – разказва Людмила. – В пет страни можех да замина за пет години, с осигурени жилище, работа – и, разбира се, лечение. Това бяха Канада, САЩ, ГФР… Но аз не се съгласих, защото ни бяха предупредили.”

Няколко години по-късно Людмила се среща със Светлана Алексиевич и разказва пред нея спомените си. Отначало не желаела, но родителите на Василий я убедили. Людмила чела книгата „Чернобилска молитва“ и не била съгласна с някои епизоди, но Алексиевич ѝ казала, че това е художествена книга.

Преди две години получила телефонно обаждане от Москва. Представителка на НВО ѝ казала, че ще се снима филм за Чернобил и я питала дали иска да бъде консултант на продукцията. Людмила приела, чули се още няколко пъти, тя отговаряла на въпроси и всичко приключило. Повече нито ѝ звънили, нито ѝ писали. Едва, когато филмът бил готов, Людмила разбрала, че е една от главните герои. После от Москва започнали да я търсят много, но тя повече не вдигала телефона.

„Цялата тази история я извъртяха много медии и много журналисти. А това е моята история. Питат ме какво бих изменила в живота си, ако можех. Нищо не бих изменила. С възрастта и с времето просто разбираш колко светло, първо и твое – на никой друг, беше всичко това. Трудно е да се опише с думи.“

Людмила споменава, че днес не обръща внимание какво пишат или показват за нея:

„Знаете ли, животът преминава толкова бързо, че вече нямам време да се замислям”.

Преди, по време и след снимките представители на снимачната група са имали няколко разговора с Людмила с цел да я запознаят с проекта и интерпретацията (в сериала) на нейната история. С този коментар на НВО завършва интервюто с Людмила Игнатенко.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах