МАРИЯ ЖОАО ПИРЕШ И НАЙДЕН ТОДОРОВ

Истинското лице на Путин, разкрито още преди инвазията в Украйна

Биография на Путин разкрива мотивите за действията му и модела, по който „прочиства“ територии край Русия (откъс)

Президентът Владимир Путин в Кремъл - два дни, преди да нареди инвазията в Украйна. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Истинското лице на Путин, разкрито още преди инвазията в Украйна

Президентът Владимир Путин в Кремъл - два дни, преди да нареди инвазията в Украйна. Снимка: ЕПА/БГНЕС

За истории като тази убиват. При това страдат не просто отделни журналисти, а цели народи. И все пак те трябва да бъдат разказвани, защото иначе се повтарят пред очите ни и с цената на много кръв и страдания. 

„Вова, Володя, Владимир Путин“ на полската журналистка Кристина Курчаб-Радлих е пълната биография на руския президент, в която нищо не е спестено. Освен това е разказано със свидетелства и доказателства, които не позволяват съмнение. Въпреки опитите на московския властелин да скрие истината. Умирали са хора, които знаят тайни от детството му, става ясно от тази книга, умирали са тези, които са опитвали да го разобличат и като второстепенен играч в КГБ, и като президент.

В откъса от „Вова, Володя, Владимир Путин“, в който се разказва за чеченската „операция“ и старта на неговия възход към престола в Кремъл, отчетливо се разчита историята с Украйна. Става ясно каква пропагандна формула се използва и какво се цели. Днес Чечения е сателит на Русия, което е постигнато с мракобесие, жестокости и смърт, маскирани зад „борба с тероризма“. Вече в Кремъл говорят за „нацизъм“, но освен термина, друга разлика няма.

Предлагаме ви откъс, предоставен от издателство „Сиела“.

Войници и палачи

Войниците са различни. Някои са наборници – повечето голобради, малко или много гладни, наплашени, лошо облечени. Изпращат ги тук като колети с адрес „Чечения“. Имат обикновен вид. И повечето са обикновени граждани. Пушечно месо.

Други са наемници, наричат ги договорни, защото доброволно подписват договор да убиват за пари. Наред с безработните сред тях има и житейски неудачници, дошли да потърсят във войната късмета си или да си вдигнат адреналина, или пък по малко и от двете; има и затворници, излежали присъди за тежки престъпления или освободени предсрочно (точно преди войната предсрочните освобождавания са много повече, отколкото обикновено). Повечето са по-скоро изроди. Изпращат ги на бой, но по-често за разправа с населението. Високи, силни, добре сложени. Винаги с бронежилетки, лятото с военни шапки или с кърпи, завързани по пиратска мода; с тъмни очила и с черни ръкавици без пръсти; а много често и с плетени маски, в които са изрязани отвори за очите и устата. От смесването на алкохол и наркотици очите им са станали някак бели, сякаш от стъкло, а зениците им са тесни като на змии. Именно те са гръбнакът на войската, използвана в „антитерористичната операция“.

С щурмовите хеликоптери летят и едните, и другите. С тази разлика, че едните хвърлят бомбите в реката, само и само да не уцелят невинни хора, а другите дебнат бежанците по пътя от Грозни до Ингушетия, кръжат и стрелят дотогава, докато жива душа не помръдва. Ловуват по-големи групи: погребални шествия или сватби.

На 16 януари 2000 година например на пропускателния пункт между Ачхой-Мартан и Катир-Юрт е спрян за проверка автомобилът на Асиет Юнусова, двете є деца и тленните останки на съпруга є, който умира в болница в Ингушетия, след като по пътя за Чечения го прострелва хеликоптер. Колата едва спира и наемниците започват да стрелят. Избухват пламъци. Децата изскачат от колата, а след тях и Асиет, която крещи: „В името на Аллах, спасете ни!“. Един от тези с кърпите на главите, без да спира да стреля, процежда през зъби: „Няма Аллах, чеченска отрепко! Свършено е с теб“. Едното от децата припада, а другото – ранено в крака – крещи, Асиет лежи, простреляна в рамото, а колата с тленните останки на мъжа ѝ гори. Наемниците се връщат в пропускателния пункт. Тогава младите войници, които наблюдават сцената отстрани, се приближават. Пренасят Асиет и децата в бронираната кола, а след това – през полето, за да избегнат другите постове – ги закарват до болницата, внасят ги вътре и без да кажат и дума, се оттеглят.

При друг случай руски милиционери на пропускателния пункт в Гарагорск, между Ингушетия и Чечения, позволяват на автомобил, превозващ ранен мъж, да премине. Дори неопитно око би разпознало, че раненият е бунтовник. Животът му зависи само от тях. Ако го задържат, ще получат повишение, премия. Вярно е, че раненият им дава подкуп (така или иначе всеки от преминаващите през пункта поставя в документите за проверка поне 10 рубли), но въпреки това биха могли да направят с него каквото си поискат. Милиционерите са от Петербург.

Какво е позволено на наемните войници в Чечения?

„Всичко. Разбираш ли? Всичко! – каза ми Анна Политковская в една ноемврийска вечер на 1999 година в бара на хотел „Асса“ в Назран. Говореше без вълнение, с монотонен, уморен глас. – Имат неписано позволение за всичко. Имаме диктатура на закона, нали? Е, за тях точно това е законът. Дори в щаба се страхуват от тях, половината от наемниците са току-що освободени затворници, а колко от тях са били осъдени за изнасилване? Те управляват тук. Офицерите, дори тези, които са били в Афганистан, се хващат за главите, когато договорните им говорят на бандитския си жаргон. – Тук Ана все пак повишава глас: – Не разбирам, не мога да проумея, това не се побира в обикновения човешки ум. Видя ли им очите? Пият и се друсат непрекъснато. Ще се върнат в Русия. И ще управляват. А аз имам деца.“

А това е разказът на Асланбек, председател на Комитета за защита правата на подложените на принудително преселване, експерт от Московската хелзинкска група:

„Това, което ми разказа онзи войник, да го наречем Владимир, се случва в края на януари 2000 година. Подразделението му е изпратено на „прочистване“ в село Бжузка, близо до Грозни. Там има много договорни войници. Пияни, дрогирани. В една от къщите попадат на седемнайсетчленно семейство. Наемниците веднага застрелват мъжете, жените, двама младежи и две деца. Оставят живо само едно тринайсет-четиринайсетгодишно момиче. Хвърлят я в транспортьора и я закарват в базата си в село Загряжска в Старопшемисловски район. Офицерите я изнасилват в продължение на седмица, а после я предават на наемниците. Те я бият и изнасилват всеки ден, часове наред. Групово. Щом припадне, я заливат с вода. Когато вече е полужива, решават, както се изразява един от тях, „да я използват за делото“.

Окачват полуживото голо дете така, че да виси на ръцете си, а краката ѝ едва да докосват пода. Докарват едно момче, което са задържали на улицата. Бият го и го измъчват в продължение на няколко дни, като го карат да признае къде е оръжието и къде са бунтовниците. То мълчи. Наемниците жигосват тялото му с нагорещени парчета желязо, пробождат го и го режат с ножове, бият го с палки и го ритат с кубинките си, а момчето мълчи: никого не познава, нищо не знае. Карат Владимир да заведе това момче в помещението, в което се намират момичето и няколко наемници. Поставят полумъртвото момче пред полумъртвото момиче и им нареждат да говорят, защото в противен случай „ще се заемат с тях“. Момчето мълчи. Тогава един от наемниците отрязва с ножа си гърдата на момичето. То започва да вие. Момчето припада. Започват да го бият и го принуждават да гледа, защото „тя умира по негова вина“. Същият наемник отрязва и другата гърда на момичето и то губи съзнание. Момчето започва да говори в несвяст, че е видяло как един от жителите крие автомат в канализационната тръба. Това много развеселява наемниците. Един от тях казва: „Сега не сте ни нужни нито ти, нито тя“, и се заемат да доубият момичето. Най-напред с брадва до живо месо отсичат краката, после ръцете, а накрая главата. Хвърлят парчетата в голям найлонов чувал. Изкарват момчето навън, завързват го за кутия с тротил, слагат върху кутията чувала с останките на момичето и вдигат и двамата във въздуха“.

Временно изпълняващият задълженията на президент Владимир Путин, главнокомандващ „антитерористичната операция“, въвежда нова доктрина, „диктатура на закона“, и само месец преди изборите в открит лист до руските избиратели обяснява как на практика тази доктрина дава резултати:

„Чечения беше окупирана от терористи, които я превърнаха в своя крепост. Достатъчно беше обаче да влезем в пряк сблъсък с бандитите и да ги разгромим, за да направим реална крачка към засилване позициите на нормите, към диктатура за закона, еднакъв за всички […].

Нанесохме сериозен удар върху света на бандитите. Но това е само първата крачка. След нея следват още“.

„Прочиствания“. Формално: проверка на документи. Специална операция, осъществена на земя или във въздуха. Това означава или с бронирани коли по всяко време, включително вечер, през нощта или около три сутринта, или с щурмови хеликоптери, които денем, много често на разсъмване, извършват десант. Войската обгражда селището с два, а понякога с три кордона. Във външния – обикновени войници, във вътрешния – наемници. Трясък, писъци.

Януари 2000 година. Старие Атаги, близо до Грозни.

„Знаех, че вратата трябва да бъде отворена, иначе ще я смачкат с бронираните коли. Беше шест сутринта, когато нахълтаха в двора – казва седемдесетгодишният Расул Саигов. – Насочиха автоматите към мен. Показвам им личната си карта, а те дори не я поглеждат. „Давай парите! Давай златото! – крещят. – Давай всичко ценно, което имаш! Стой тук, не мърдай!“. Преобърнаха шкафа с дрехите, разби се на пода. Започнаха да избират по-хубавите неща, взеха обувчиците на дъщеря ми, криеха вещите под блузите си. Взеха хубавите прибори, сервиза, бяха си приготвили найлонови чували за тях. Стреляха по всичко, което остана, разбиха съдовете. Взеха възглавниците, огледалото. Бяха бесни, че вкъщи сме само аз, старецът, и възрастната ми жена. За някой по-млад щяха да им дадат пари, а за старец – кой ще даде? С някоя по-млада… Знаете какво. Завлякоха жена ми в мазето. Единият стои пред входа с граната в ръка: „Давай парите или край с нея“. Но те идваха за десети път и вече не ми беше останало нищо за даване. Така че онзи освободи предпазителя и хвърли гранатата. Не успя дори да извика. Не ми позволиха да я погреба, защото имаше забрана за придвижване. Важеше и за гробището.“

Август 2001 година. Село Еникалой, пет сутринта.

Разказва Зарина, около четиридесетгодишна:

„Бойните машини бяха над сто, беше пълно с войници. Изскочихме на двора с документите. Не дай си боже „федералът“ да се случи нетърпелив – в най-добрия случай ще те измъчват или застрелят на място, в по-лошия – ще те откарат. В двора и в къщата нахълтаха над двадесет въоръжени до зъби мъже, с маски и камуфлажни облекла. Мръсни, небръснати, дрогирани и смърдящи на водка. Псуваха ужасно. Стреляха под краката ни. Измъкнаха личната карта от ръцете ми и започнаха да я късат. Откупих я за 500 рубли – всичко, което имах. Нахлуха и у съседите, Магомедови. Чухме изстрели. И сърцераздирателния вик на петнайсетгодишната Аминат, сестрата на Ахмед и Асламбек: „Помогнете ми, моля ви, никой ли не ме чува?!“. „Оставете я! – извика единият от братята. – По-добре убийте нас!“. Отново изстрели. През прозореца видяхме съблечения наполовина комендант на ОМОН да лежи върху Аминат, чиято кръв изтичаше от огнестрелните рани. Друг крещеше: „По-бързо, Коля, че после сме аз и Серьожа, докато още е топла“.

Из рапорта на Центъра за защита правата на човека „Мемориал“:

„Мъжете, които не успяват да се откупят, биват хвърляни в транспортьорите с ръце, оковани в белезници или бодлива тел, с глави, покрити с връхните им дрехи или увити в найлонов чувал, и биват откарвани във „филтрационните пунктове“, наричани официално места за временно задържане. Тези пунктове се намират под контрола на спецназа на Главно управление за изпълнение на присъдите на Министерството на правосъдието на Руската федерация, на армията и вътрешните войски, а също на военното разузнаване (ГРУ). Във войсковите единици най-често държат затворниците в ями с дълбочина 3–4 метра. Случва се през зимата ямите да са до половината пълни с вода.

Там попадат и наборници, които наемниците са „осъдили“. Това е безправие, но в тогавашна Чечения то е навсякъде. Навсякъде бият зверски, чупят кости, натъртват бъбреци и дробове, прилагат мъчения с електричество, но затворниците, които успяват да излязат живи (най-често откупени от роднини) от „филтъра“ в щаба на Обединената група на федералните сили в Ханкала, квартал на Грозни, твърдят, че тамошните методи на побой и мъчения са особено жестоки“.

На теория би трябвало да бъдат „филтрирани“, т.е. хващани бунтовниците. След изтезанията обаче всеки се превръща в бунтовник. И тогава бива поставян върху купчина автомати, гранати, мини и бива показван по телевизията като доказателство за успеха на поредната „специална операция“ на руските войски в Чечения.

Разказва Саид-Емин Апаев от улица „Нагорна“ 135, задържан по време на „прочистване“ в Старе Маге:

„С лице към стената, с вдигнати ръце, разкрачени крака и наведени глави – караха ни да седим така по шест-седем часа. Без да мърдаме, без да говорим! Иначе ритат по прасците, по глезените, налагат с юмруци и с приклади. През нощта ме заключиха в затворническия ван. Сутринта отново ме изправиха до стената и стоях така до вечерта. После ме заведоха при следователя, биха ме, но не по лицето. По корема и по бъбреците най-вече. Без да оставят следи. Следователят искаше да му посоча пътищата на бунтовниците. Но всъщност много добре знаеха, че никой бунтовник не си седи вкъщи да чака „прочистването“, а също и че аз нямам никакво оръжие. След това ме накараха да подпиша нещо и ме пуснаха“.

През тези дни телевизията показва Саид-Емин и други, стоящи до стената като фон на изявлението на генерал Владимир Молтиенски, който казва, че това са бандити, заловени с оръжие в ръцете по време на специална операция.
Показва също над петдесет пленени чеченски бунтовници в окаяно състояние: осакатени, пребити, полуживи. Обществото се нуждае от това, понеже „малката победна война“ престава да бъде малка. А и нали все пак трябваше да свърши преди изборите.

В Москва нещата вървят добре, въпреки че известната – може би една от добрите световни телевизии по онова време – телевизия НТВ на Владимир Гушински се опитва да покаже драмата в Чечения и с всички сили се стреми да лансира демократа Григорий Явлински като президент. Подкрепата за Путин – фаворита на Първа програма на телевизията – расте. Ако през август 1999 година го подкрепя едва незначителен процент от електората, то след септемврийското взривяване на сгради и лозунга „в клозетите ще ги убиваме“ през януари 2000 година процентът на подкрепящите го скача до 84 процента. През февруари обаче се наблюдава спад на симпатиите. Наистина Грозни е превзет, но в планинските райони на Чечения побеждават бунтовниците. Загубите на руските войски растат. През март на практика загива цялото 104-то подразделение на МВР, а в Псков за изключително кратко време са погребани седемдесет и двама командоси. Атмосферата на бързата победа се е изпарила неизвестно къде.

Приливът на адреналин у избирателите намалява. А изборите са само след месец. Затова посягат към специална атракция: арестуването на Салман Радуев. Кой е Салман Радуев? Повечето чеченци ще свият рамене и ще кажат: „Един, който не е наред с главата“. Не искат да говорят за него. За разлика от Березовски и неговата Първа програма на ОРТ.
Салман Радуев, далечен роднина на легендарния Джохар Дудаев, страдащ от болезнена мания за величие, създава отряд от няколкостотин войници, всеки един от тях ненормален като него самия, и го нарича Армията на генерал Дудаев. Радуев застава начело на отряда и се заема с политическа диверсия, във вреда не само на Масхадов, но и на всички чеченци – както например в случая, когато с признанието си, че е извършител на атентата срещу президента на Грузия (извършен всъщност от грузински врагове на президента), едва не предизвиква прекъсване на дипломатическите отношения с такава важна за Чечения съседка, каквато е Грузия.

Той обожава публичните изяви и в периода между двете войни се превръща в лицето на Чечения. Ценно лице, защото пред камера си признава, че е извършил всякакви правдоподобни и неправдоподобни терористични атаки и дори че е предизвикал различни катаклизми. Чеченците го смятат за опасен клоун. Руснаците обаче се преструват, че го вземат насериозно дори тогава, когато заплашва, че ще вдигне във въздуха атомната електроцентрала или че „ще потопи Русия в кръв“, и му дават престижната титла „терорист номер 2“ (първото място си остава за Басаев).

В началото на военната кампания обаче, когато цялото правителство начело с Масхадов отива да воюва в планините, Радуев разпуска своята „армия“ и изчезва.

С какво да бъде вдигнат отново адреналинът на електората?

В този момент иззад кулисите излиза в цялото си величие нова фигура, която до този момент се появява само епизодично, но която е изключително важна за историята на Русия и Чечения: широкоплещестият петдесетгодишен мъж със сбръчкано, изморено лице, с костюм и овчи калпак – Ахмад Кадиров, служещ си с титлата хаджи, която се полага на извършилите поклонение в Мека. По времето на Дудаев този мюфтия повтаря на чеченските войници:

„Убийте толкова руснаци, колкото успеете“.

А сега помага на руснаците да убиват чеченци.

Всеки момент, като паяк в мрежата си, ще улови и Радуев.

„Имал ли си връзки с КГБ?“ – обръща се към Кадиров началникът на чеченския войскови операционен щаб в началото на 1998 година, като същевременно държи в ръката си обширен оперативен доклад, според който по време на обучението си в бухарската медреса (училище за мюсюлмански духовници) Ахмад Абдулхамидович Кадиров е завербуван от КГБ.

„Общо взето – отговаря запитаният, – все пак по онова време не можеше да се следва религия, без да се подпише декларация за сътрудничество с КГБ. Но през последните години никой от КГБ, после от ФСБ, не се е свързвал с мен. Мога да се закълна в Корана.“

Не е изключено тогава да не лъже, защото все още не познава Путин лично. Запознава се с него, когато Путин, в ролята си на директор на ФСБ, изважда старите кадри от забвение. Ахмад Кадиров е поканен на Лубянка (поканата му е предадена от някой си Руслан Атлангириев, отдавнашен агент на КГБ, свързван години по-късно с убийството на Анна Политковская). От този момент нататък Кадиров сменя фронта. През лятото на 1998 година, под претекст, че води кръстоносна война с уахабитите, събира многобройни и в крайна сметка проруски военни отряди, които – както вече стана дума – воюват не само срещу уахабитите, но и срещу правителството на Масхадов. Един ден, когато по частен повод при него се събират членовете на чеченското правителство, записва срещата с видеокамера. Когато го питат защо прави това, отговаря, че мисли за историята. И това е вярно: предава касетата на Лубянка, люлката на историята на днешна Русия. Записът трябва да докаже на Путин, че Ахмад Кадиров подкрепя най-важните личности в Чечения. Много скоро руската телевизия започва да показва Кадиров като човека, олицетворяващ светлото бъдеще на Републиката в противовес на тогавашния президент Масхадов.

Радуев, който ненавижда Масхадов, смята Кадиров за свой съюзник. След като руските войски навлизат в Чечения, той му прави следното предложение: той, Радуев, ще разпусне армията си и няма да воюва с руснаците, а в замяна Кадиров ще му помогне да се добере до Близкия изток, където Радуев ще организира кампания срещу Масхадов. Съгласен? Съгласен. Радуев си бръсне брадата, отпраща охраната и чака своя благодетел в село Новогрозний. А благодетелят нарежда да бъде закаран направо на Лубянка.

На 13 март, тринадесет дни преди президентските избори, изпълняващият длъжността президент Владимир Путин докладва на заседание на Министерския съвет, че „специалните служби са постигнали голям успех: в резултат на сложна операция е заловен Салман Радуев. Кървавият звяр е в затвора, където му е мястото, и можем да се надяваме, че това е само началото на серия от арести“. Наследникът на Путин на длъжността шеф на ФСБ Николай Патрушев допълва сензационната новина, като добавя, че „при планирането на тази операция е взет под внимание фактът, че личната охрана на Радуев наброява над сто души, а под негово командване служат повече от 10 хиляди души“.
Телевизионните зрители потъркват очи: на екрана – вместо познатия бандит с рижа брада, тъмни очила и странен каскет – виждат слаб, видимо болен, дребен мъж със стъклено око и деформирано лице.

Въпреки всичко докладът на Путин минава според очакванията.

Три месеца по-късно управляващият президент на Русия Путин номинира Ахмад Кадиров за шеф на администрацията на Чеченската република (наименованието Ичкерия, добавено през 1997 година, вече дори не бива да бъде споменавано). За пръв път в историята на чеченците те ще бъдат потискани от собствена, чеченска власт, която руснаците само подкрепят. Така се материализира отдавнашната идея на Путин „да се чеченизира чеченският проблем“.

И на тази идея ще ѝ провърви, както и на всички негови интриги.

А Радуев? Излежава доживотна присъда в ужасяващия лагер „Белият лебед“, където само след година умира. За последните му дни разказва пред представители на „Мемориал“ друг, пребивавал в лагера чеченец:

„Със Салман Радуев бяхме затворени в едно и също крило. Чувах го как крещи на пътеката под прозорците ни, където всяка вечер го изтезаваха“.

Според Министерството на правосъдието и според лекарите в затвора „известният терорист е бил надвит от хроничните си заболявания“.

Същия този ден, в който вкарват в затвора „известния терорист“, 13 март 2000 година, две седмици преди президентските избори, на Новодевическото гробище, в гроб номер 10, погребват Артьом Боровик, директор на издателство „Совершенно секретно“, който проявява прекомерно любопитство по въпроса за биографията на Владимир Путин и става жертва на самолетна катастрофа.

Герой на висините

До изборите остава само седмица. Трябва да се измисли още нещо. Какво да бъде? И дума не може да става за каквито и да било дебати: Владимир Путин отказва и винаги ще отказва да участва в подобен род съперничества. В тях високопарните лозунги не са достатъчни. За да застанеш очи в очи с противника, който неочаквано може да ти зададе неудобен въпрос, или да обориш това, което той казва, се изискват познания, рефлекси, смелост. Такава конкуренция е твърде трудна за човек, разминаващ се с истината почти постоянно. Така че нека си дебатират останалите кандидати: икономистът Явлински с общественика Зюганов, а Зюганов с националиста Жириновски. Защото Путин и неговите пропагандатори и без това знаят, че до ушите и сърцата на руснаците ще достигнат единствено неговите лозунги за „национално достойнство“, „побèден дух“, „желязна държавна воля“, „потенциал на великата империя“, „възвръщане на геополитическия авторитет“. Затова той може да си позволи да се извиси над дебатите.

Може да се извиси в буквален смисъл: с блестящ шлем и херметически скафандър да лети с реактивен самолет от близкия Краснодар до Чечения, като този път наистина използва летището в Грозни. Лети като втори пилот, но нима това има значение? „Неудържим като Батман, като Спайдърмен, като Джеймс Бонд…“ – пише на следващия ден за него италианският „Ла Стампа“. Съпровождат го камери, но на телевизионния екран не се виждат нито няколкото радиолокационни станции, наблюдаващи полета, нито придружаващите го изтребители, натоварени с бомби. До телевизията не достига информацията, че в продължение на час е било забранено движението по целия въздушен коридор, а в Грозни полетите на всички самолети са спрени за няколко часа. В очите на избирателите, а особено на избирателките, Путин се утвърждава като образец на мъжественост и смелост. Трябва да победи, и то в първия тур! Втори тур би могъл да донесе риск. И унижение.

С какво биха могли да го заплашат останалите конкуренти до деня на изборите? Да полетят в космоса?

А не сме ли виждали вече някъде това? Не беше ли летял Хитлер на месершмит? Не е ли управлявал Хьос боен самолет? Не беше ли Гьоринг въздушен ас по време на Първата световна война? Лозунгите им различават ли се много от тези на Путин?

Коментаторът на радио „Свобода“ Максим Соколов пише в онези дни следното:

„Имало едно време една доста демократична държава, в която остарелият вече президент поставил на длъжността канцлер-премиер млад, енергичен наследник. А после бил подпален Райхстагът […]. Историците не отговорили на въпроса кой го е подпалил, но историята показала кой е получил облагите […].

Доста по-скоро от „едно време“ остарял гарант на конституцията дарява своя млад наследник с длъжността премиер, а след това във въздуха политат жилищни блокове и започва нова чеченска война, възхвалявана от суперлъжците.
Кой ще спечели от това? Погледнете рейтинга на човека, който възстановява паметната плоча на Андропов и вдига тост по случай годишнината от рождението на Сталин“.

На 26 март 2000 година, когато в Русия избират президент, в чеченското село Танги-Чу приключва вторият месец на „прочистването“, превърнало се в блокада. В селото не може да се влиза, нито да се излиза, а да се извика лекар, е абсолютно нереалистична мечта. Танги-Чу е откъснато от света. Нощем бронираните коли на разположения наблизо 160-и артилерийски полк отиват до къщите. В Танги-Чу, както и в цяла Чечения, хората не се събличат, когато си лягат нощем, за да бъдат готови във всеки един момент. Готови за всичко.

Това късче земя и неговите жители са под властта на един офицер с кръгло и подпухнало от водката лице – полковник Юрий Буданов.

Всички жители на селото отиват да гласуват, понеже им обещават, че в изборните секции ще раздават хуманитарна помощ. Връщат се с празни кошници. Гласуват (по заповед на Путин) и войниците от 160-и артилерийски полк. След гласуването сядат на празнично пиршество и пият за здравето на новия президент. А след това старшите офицери издават заповед селото да бъде обстрелвано. Един от младшите офицери, стремейки се да избегне жертви сред цивилните, насочва картечницата си така, че да стреля над покривите и събаря единствено една празна къща. Двамата старши офицери, но основно Буданов, започват да бият младшия и да го ритат, а накрая го хвърлят в „зандана“ – дълбок над 2 метра ров, покрит с дъски (място, в което държат заловените при „прочистването“ чеченци). След това пият отново. Накрая нареждат в „зандана“ да бъде изсипан хлорид.

След всичко това полковник Буданов тръгва към селото и заедно с войниците нахлува в дома на Кунгаеви, където отначало се нахвърля на тринайсетгодишната Хава, но след това вижда осемнайсетгодишната Елза и нарежда тя да бъде откарана. Понеже момичето припада, заповядва да го завият в одеяло, да го изнесат, да го хвърлят в бронираната кола и да го закарат в квартирата му.

В четири сутринта извиква войниците, за да вземат тялото на „отбраняващата се снайперистка“ и да го погребат в гората. Момичето е голо, бельото му е нарязано с нож, по лицето и по тялото му се виждат следи от побой, а на шията – от душене. На пода има кръв.

Войникът в „зандана“ има повече късмет. Преживява празничната нощ.

В сутрешния си рапорт полковник Буданов докладва, че нощта на 26 срещу 27 март 2000 година е преминала спокойно, без извънредни събития.

Единствено заради бунта на подчинените на Буданов този случай, за разлика от стотици подобни случаи, не попада в залостения с десет резета килер на историята на втората чеченска война. Благодарение на войниците от 160-и артилерийски полк Буданов е изправен пред съда.

Изборен фарс

Резултатите от изборите трябва да бъдат фалшифицирани.

Изборната вечер на 26 март 2000 година. Двайсет и два часа. Цяла Русия е пред телевизорите. На екраните се виждат дълги таблици и графики. Върху графиката с процентите при името на Путин стрелката спира на числото 44,5. Лошо, очертава се втори тур. Както изглежда, по-малко от половината руснаци са се поддали на военната еуфория, терористичната паника и спортния чар на кандидат номер 1. Концертната зала на телевизия Останкино, в която се разполага неговият изборен щаб, е завладяна от уплаха. Но не за дълго. Нали в източната част на страната изборните секции са затворили още преди осем-девет часа, следователно тамошните комисии – от Красноярск през Сибир до Урал – вече знаят, че резултатите трябва да бъдат коригирани.

И ето как в продължение на няколко часа пред очите на милиони телевизионни зрители гласовете, дадени за Путин, нарастват до 52,9 процента, което означава 2 милиона и 200 хиляди дописани гласа. Малко след два през нощта кандидат номер 1 вече може да влезе в залата в Останкино като победител в първия тур. И лицето, и пуловерът му са сиви.

Оказва се, че дори първоначалните 44,5 процента са фалшифицирани. Пръв съобщава за това направилият собствено разследване англоезичен московски вестник „Москоу таймс“. Изборната измама се извършва по най-баналния начин на света – вземат се гласове от другите кандидати и се добавят към тези за Путин. Случаи на изборна измама установява и свиканата от Комунистическата партия на Федерална Русия Комисия на Държавната Дума, председателствана от депутата Александър Салия. Тази комисия стои и зад гърба на Зюганов. Ето няколко случая на установена измама в един от районите – дагестански избирателен район, където копията от протоколите, предоставени на наблюдателите веднага след преброяване на гласовете, са сравнени с крайните официални резултати:

В избирателна секция номер 1036 Зюганов получава 801 гласа, а според официалния протокол гласовете за него са 150 (откраднати са 651 гласа). Путин получава според копията 452 гласа, а официално гласовете за него са 2038 (добавени са 1586).

В избирателна секция 1044 от Зюганов са откраднали 862 гласа от гласувалите за него 863 (!), а към получените от Путин 227 са дописани още 1772 гласа.

В тридесет и четирите контролирани избирателни комисии от Зюганов са взети общо 8462 гласа, за Путин са добавени 13 805 гласа.

В двадесетте избирателни секции на окръг Кизил-Юрт от Зюганов са отнети общо 6161 гласа, за Путин са дописани 14 105 гласа.

Използван е и друг прост начин на измама: в урните се пускат предварително приготвени попълнени бюлетини или се попълват такива от името на избирателите, които не са се явили да гласуват.

В бомбардираната Чечения Путин получава 192 хиляди гласа, а противопоставящият се на войната Григорий Явлински едва 35 хиляди.

В Дагестан в списъка на избирателите са включени имената на починали или на такива, които отдавна са напуснали страната. В Кабардино-Балкария дават по 200 рубли на избирателите, които се съгласят да дадат празната си бюлетина на работещите в изборния щаб на Путин. Подобни процедури се използват в цялата държава.

На бял свят излиза фактът, че в периода между парламентарните (19 декември 1999 година) и президентските избори броят на имащите право на глас се е увеличил с 1 милион и 300 хиляди.

Международните наблюдатели не отправят забележки относно практиките на фалшифициране. Вероятно не са ги забелязали. Светът бърза да изкаже поздравления.

Започва ерата на Владимир Путин.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах