История на фалшивите новини

Фалшивите новини или „fake news” не са от вчера. Пост-истината не е изобретена сега, нито пък пропагандата и „хибридната“ война започват с Гьобелс. И докато обикновената погрешно предадена история се дължи на случайност, то фалшивите новини са откровена измама. Събрахме няколко примера за съзнателно фалшифицирани факти от историята.

Дарът на Константин

В осми век франкският предводител Пипин Къси иска да бъде провъзгласен за крал на мястото на дотогава царуващия Хилдерих ІІІ. Но единственият авторитет, който може да му осигури права, които дотогава не е притежавал, е папският. Затова римският папа Стефан ІІІ на свой ред трябва да легитимира собственото си право да утвърждава крале (в следващите няколко столетия въпросът за това кой има такова право става част от голям конфликт между светските и духовните власти в Западна Европа). Резултатът е една от първите значими фалшификации в историята: Дарът на Константин. Канцеларията на папата „открива” документ, според който в началото на четвърти век римският император Константин Велики е подарил цялата западна половина от империята на тогавашния папа Силвестър. Църквата поддържа легендата за достоверността на този текст чак до ХV в., когато ренесансовият автор Лоренцо Вала установява, че езикът на документа по никакъв начин не съответства на административния латински, ползван по времето на Константин и Силвестър. Толкова по-зле за претенциите на Светия престол!

Писмото на презвитер Йоан до християнските владетели

Времето на Кръстоносните походи. Йерусалим е в ръцете на християните, а Византия още не е разграбена от западните армии. От Константинопол или от Италия започва да се разпространява слухът за писмо, изпратено от тайнствен християнски цар до папата, византийския император и всички католически принцове. Християнският цар живее някъде в далечния Изток – в Индия или Етиопия, което за повечето тогавашни хора е едно и също – обещава помощ срещу сарацините и описва несметните богатства на огромната си страна. Този легендарен мъж не носи гръмки титли, а се подписва с простичкото: презвитер Йоан, тоест свещеникът Йоан. Дали и величественият „дядо Иван” от българската модерна митология не произлиза от същия презвитер? Умберто Еко си прави великолепни шеги с текста на писмото на презвитера в романа „Баудолино”, но легендата наистина е възпламенявала въображението на много европейци от ХІІ в. нататък.

Дали писмото на презвитера произлиза от по-стари литературни източници, или е първата проява на западния ламтеж за злато, довел както до пътешествието на Марко Поло към Китай, така и до откриването на Америките, измислянето на Хай Бразил, страната Кукания и Елдорадо – вероятно никога няма да разберем. Но е утешително да знаем, че някъде там, в безкрайния Ориент, сред залязващите империи на Изгряващото слънце, има едно християнско царство, гледащо със симпатия към нашия малък западен свят.

Второто пришествие

Юдеите все още чакат появата на Месията. Християните смятат, че Той вече се е появявал веднъж на света и че предстои окончателното Му Второ пришествие, след което живи и мъртви ще бъдат съдени за последен път и ще започне безкрайното Божие царство на Земята. Атеистите свиват рамене при тези приказки. Но баптисткият пастор Уилям Милър точно (и акуратно, биха добавили Пратчет и Геймън) е предсказал, че Второто пришествие Христово ще започне на 21 март 1844 г. в Ню Хемпшър, САЩ. Добрият пастор оглавява сериозна кампания по посрещането на Спасителя и събира хиляди хора на удобна морава… и, както изглежда, остава разочарован. Успява да обясни на последователите си, че Христос явно е зает и ще се позабави малко, насрочвайки втора дата за 22 октомври същата година.

Голямото очакване се превръща във второ разочарование, но Милър не губи надежда. Той припомня, че даже и библейският пророк Йона невинаги е бил съвсем точен (и акуратен) в предсказанията си и съветва вярващите всеки момент да очакват Христовото пришествие. Което всъщност християните от всички вероизповедания правят, без да прекаляват с нетърпението. Светът все някога ще свърши, но поне засега прочутата вестероска молитва „Не днес” явно се радва на Божията благосклонност.

Война на световете

Една от най-истинските фалшиви новини. През 1938 г. Орсън Уелс излъчва по CBS адаптирана за радиотеатър версия на романа „Война на световете” от Хърбърт Уелс, писан 40 години по-рано. Част от слушателите на програмата решават, че „новинарският бюлетин” за въоръжено марсианско нашествие, с който започва предаването, е истински. Следват комични сцени на паника и действително има хора, които са натоварили колите си със стоки от първа необходимост, котката, детето и пушката, потегляйки към Скалистите планини. Разбира се, „паниката” не е чак масова и малцината повярвали бързо разбират грешката си, но и досега това остава един от примерите за странните начини, по които хуморът и медиите могат да повлияят на човешкия ум.

Наполеон побеждава при Ватерло

20 юни 1815 г., два дни след битката при Ватерло. Лондон очаква новини от експедиционния корпус на херцог Уелингтън и пруските му съюзници. Британската империя и цяла Европа са се свили в очакване на поредната Наполеонова кампания из Стария континент, защото императорът е избягал от почетния си затвор на Елба край Италия, върнал си е властта, събрал е поредната армия и отново се готви да захапе Луната със зъби (както се пее в стария монархически химн на Франция). В „Панаир на суетата” Уилям Такъри прекрасно описва атмосферата на страх и несигурност в британската база в Брюксел по време на боя. Все още няма телеграфи и новините се разпространяват от бързи конни куриери, служещи при частни лица. В английската столица започват да се разпространяват слухове, че Бонапарт е спечелил сражението. Уелингтън и Блюхер са разбити, може би загинали или във френски плен. Брюксел е превзет. Цялата паника продължава едва няколко часа, но се оказва внимателно подготвена от банкера Нейтън (или Натан) Ротшилд, натурализиран британски поданик. Чрез подставени лица Ротшилд започва да купува френски акции, от което цената им се покачва за броени минути. Отново чрез подставени лица, Ротшилд започва да продава британски акции – и цената им веднага чувствително пада. След кратък период на установяване на новите цени, Ротшилд бързо се освобождава от френските си акции и купува огромно количество английски, възползвайки се от тревогата, която сам е създал.

Действителната вест за британската победа идва веднага след това и предизвиква радост сред тълпите, но не и у оставилите се да бъдат измамени играчи на Лондонската борса…

Скриването на Катинското клане

През 1942 г. Втората световна война бушува из Източна Европа. Катастрофата на Вермахта при Сталинград тепърва предстои. За момента все още изглежда, че Третият райх разполага с инициативата в бойните действия. В източните части на бившата полска държава работници под надзора на германската армия откриват останки от трупове. Много трупове. Всъщност – от между 14 000 и 22 000 загинали.

Обикновено самите германци са виновни за такива шокиращи масови зверства, но този път самите те са удивени от откритието си. Повечето мъртъвци носят разпознаваеми останки от полски униформи. Германците свикват медицинска комисия, в която участват представители на неутрални държави… и на България. Откритието им е, че в Катинския лес две години по-рано е извършено масово убийство на пленени полски офицери.

Когато през есента на 1939 г. Германия и СССР си поделят Полша, руските военнопленници са отведени в Катин и избити. Съветското ръководство (и в частност Сталин) се е надявало да унищожи изцяло националния елит на победената страна – защото Полша е историческа съперничка на Русия за господство в „кървавите поля” на Източна Европа. Фалшивата новина тук се състои в това, че Съюзниците, по-конкретно Великобритания, се опитват да прикрият факта за съветската жестокост, за да не навредят на образа на доблестната съветска армия пред собствените си войници. По време на война съюзниците се щадят. След войната, естествено, германската гледна точка губи значение, а съветското командване няма интерес да разгласява историята и тя с години остава само мрачен слух в покрайнините на историческата памет.

В 2007 г. Анджей Вайда създаде игралния филм „Катин”, разказващ детайли от този смразяващ епизод.

Козлодуйската ядрена афера, 1991 г.

От това „събитие” имам смътен спомен. Бях осемгодишен и по детски размахвах някаква пръчка на двора, когато родителите ми бързо ме извикаха у дома. Изглеждаха уплашени, а по малкия чернобял телевизор „Юность” вървеше някакво сериозно, възрастно предаване, което не ме интересуваше. Виждаха се върволици от коли (повечето сигурно са били „Москвич”-и) и мъжки глас говореше за катастрофа. По-късно се оказа, че студентското предаване „Ку-ку” си е позволило груба шега: поднесло е „новината”, че атомната електроцентрала в Козлодуй е претърпяла авария с изтичане на радиация. Това беше едва пет години след престъпно премълчания взрив в Чернобил (а дали той не заслужаваше отделно споменаване?) и страшно много хора бяха повярвали. Все още всички знаеха, че съветската техника за нищо не става. Демокрацията беше млада и новините имаха значение. Екологията беше на почит. На фона на днешното безразличие пред новините от Челябинск и Озерск и на невероятния ентусиазъм, с който България се кани да използва отново руска технология, за да построи АЕЦ „Белене”, тогавашната тревога изглежда необяснимо.

Дали някой днес би напуснал работата или дома си, ако чуе за авария в земетръсната зона край дунавския бряг? От друга страна, почти всички бързаме да повярваме, когато чуем, че Европейският съюз е поставил извън закона изконните ни ценности като домашната ракия, шкембе-чорбата, кривите краставици и текстовете на Паисий и Ботев. По странни пътища се движи доверието.

Вижте още: ОРДЕНЪТ НА АНЦУГЛПИЕРИТЕ. И ЕДИН СВЕЩЕН ГРААЛ ГРОЗДОВА, МОЛЯ!