Мила Искренова: Все повече осъзнавам колко малко светът зависи от мен. И ми олеква

Срам ме беше за отвратителните преди 1989-а, срам е и днес за тези, които крадат, казва хореографката

„Едва преди 10 години, за пръв път след промените, се почувствах напълно свободна. Когато ни приеха в Европейския съюз“, казва Мила Искренова. Снимка: Георги Златарев - Мила Искренова: Все повече осъзнавам колко малко светът зависи от мен. И ми олеква

„Едва преди 10 години, за пръв път след промените, се почувствах напълно свободна. Когато ни приеха в Европейския съюз“, казва Мила Искренова. Снимка: Георги Златарев

С първа самостоятелна изложба отбелязва кръглата си годишнина Мила Искренова. Столичната галерия „Етюд“ представи нейни рисунки и още на откриването голяма част от тях бяха продадени. Експозицията може да бъде разгледана до 6 февруари, когато е рожденият ден на Мила.

Рисуването за нея е пълно потапяне още от дете, когато за пръв път хваща моливи, акварелни бои, пастели, а  след 2000-а и маслени бои. Танцът, разбира се, бил в началото на страстта ѝ по изобразителното изкуство – рисувала портрети на Марта Греъм и Пина Бауш.

В галерията са представени избрани нейни рисунки от всички години и периоди, има и скици от спектакли, „диаграми“ на музиката:

„Рисувам музиката, защото не чета тактове и времена, а си представям внушението като енергия, която се опитвам да визуализирам“. 

Четенето е безопасно за вашето здраве

Юбилейната година на хореографката ще бъде отбелязана и със спектакъл – на 19 март със „Сидхарта“ в Националния музикален театър.

Дни преди рождения ден на Мила Искренова се срещаме с нея, за да разговаряме за мечтите и моментите на свобода, за таланта като поле, достъп до което получават малцина, и за срама от крадците на нашето време.

– Казвате, че сериозността Ви напуска все повече с всеки изминал ден. Това ли е мъдростта, г-жо Искренова?

– Предполагам, че това е признак на помъдряване и мисля, че ставам все по-усмихната с всеки изминал ден. Била съм на моменти наистина гневна, много амбициозна, била съм изпълнена с неудовлетворение, но и с възмущение от нарушено чувство за справедливост, била съм изпълнена със страхове, но наистина все повече осъзнавам колко малко нещата зависят от мен. Колкото повече го разбирам, толкова по-леко ми става. Не само в социален план, а и в житейски. Все по-голяма отговорност прехвърлям към Бог, повече неща оставям в неговите ръце и все по-често ме занимава единствено отговорността ми към самата мен. И към Него.

Colibri april 2017

– Споменахте амбиция, неудовлетвореност, гняв… Получихте ли обратното през годините – успех, удовлетворение, спокойствие? Всичко ли, за което сте се борили, получихте?

– Мисля, че е задължително един млад човек да бъде амбициозен и да бъде неудовлетворен, защото това е мощен стимул за действие и за развитие. Почти всички млади хора са амбициозни и неудовлетворени, аз не съм някакво извънредно изключение. Но съм от тези, които са имали голям шанс. Разбира се, много съм работила, но съм имала късмета да бъде забелязана, да ми бъде предложено нещо.

– Обяснявате ли си този късмет с нещо конкретно?

– С едно изречение на Питър Шафър, мисля, който казва, че винаги трябва да излъскваш приборите на масата, защото не знаеш кога Господ ще дойде на вечеря. Била съм готова за шанса си. В момента, в който съм достигала някаква степен на развитие, задачата ми се е усложнявала.

– А кога Ви е било най-сложно? Може би днес?

– Не, не. Сега ми е изключително лесно и все по-лесно ми става. Най-сложно ми беше между 20- и 30-годишна възраст.

Автопортрет на 24

– Къде бяхте тогава?

– В София. Имаше един период, в който танцувах в студио „Ек“ на Маргарита Градечлиева, но то се разпадна. След това заминах при режисьора Иван Станев в Ловеч, там работих две години и последва един период на лутане, сравнително кратък, за щастие. Тогава получих първия си ангажимент като хореограф от режисьора Борис Панкин, който ме покани да направим „Любовни булеварди“ (мюзикъл по либрето на Стефан Цанев и музика на Юри Ступел – бел. ред.) в Кърджали. Това беше точно периодът на Възродителния процес. Оттам започна моето развитие като хореограф. Моментално бях забелязана от хора, които са идвали да гледат от София. Тогава Елена Баева, която беше асистент на Крикор Азарян, ме покани да работя с неговия клас в постановката „Мъжът си е мъж“. От тогава непрекъснато имах покани и ангажименти като хореограф, най-напред в театъра.

– Кога заминахте за Париж?

– По-късно, когато работех в телевизията. Специализирах снимане на танц. А всъщност специализацията ми като хореограф беше в Лондон през 1993-1994 г. Тогава пак работех в телевизията.

– Какво работехте в БТ, както се наричаше навремето единствената телевизия в България? В естрадни програми?

– Не, това беше още един от моите шансове. Преди да бъда назначена в телевизията, направихме представление с група мои ученици по съвременна българска музика на Георги Арнаудов и Асен Аврамов. Имах представяне в галерията на „Шипка 6“ на обща изложба на млади художници. Там ме видя Йордан Джумалиев, който тогава беше шеф на режисьорската гилдия в БНТ. Това беше през 1989 г., системата вече се разпадаше и се усещаше полъх на свобода. Думите му бяха: „Мила, ти си много интересна, имаме нужда от такъв човек, трябват ни нови идеи“ и ме назначи като хореограф. Казах му, че не се виждам в шоу програми от типа телевизионен балет, но той отговори: „Не, не, ти ще правиш това, което правиш и ще го снимаме така, както го правиш“. Това постави началото на един 10-годишен период, в който по мой сценарий беше заснета поредицата „Видеоданс“ – специално направени за телевизията хореографски произведения.

– Удивително за една телевизия, която тогава е била държавна и социалистическа, а днес се нарича обществена, но подобна култура в нея е немислима!

– Това вероятно се дължи на общото развитие на нещата. Особено след 2000 г. всичко в изкуството се комерсиализира извънредно много. Основното, което започна да движи произвеждането на изкуство, беше печалбата. От една страна това е добре, защото е мощен стимул, но от друга страна така се излагат на риск неординерното мислене и идеи, които биха могли да бъдат много ценни.

– Вървим като че ли към време, в което Вие ще сте бяла птица в сценичните изкуства…

– Не мисля, че не съм комерсиална.

– Вашите постановки изискват висока култура и познания за балета.

– Интересно наблюдение, защото аз си мисля, че моите работи са преди всичко емоционални. Но ето, наскоро пак ми казаха: „При Мила няма никакви чувства, тя е само интелект“, това е ужасно (смях). Никак не ми харесва, защото вярвам единствено във функционалното въздействие на изкуството. Ако не мога да го постигна, значи нещо не е както трябва.

– Кога за пръв път изпитахте удоволствие от успеха?

– Винаги съм се изненадвала много, когато съм получавала жестове на признание, защото никога не ги очаквам. Така се почувствах, когато получих „Кристална лира“ за хореография. Беше парадоксално дори, защото тогава, през 1996 г., бях в Италия, имах договор да преподавам класически балет и модерен танц в Академията в Сицилия. И изведнъж в началото на 1997 г. моята корепетиторка ми съобщи, че са се обадили от България, че получавам „Кристална лира“. Не можех да повярвам. Беше за едно произведение, направено с Георги Арнаудов, специална поръчка от телевизията за съвременна танцова пиеса по българска музика, озаглавено „Орисани“. Това е признание, а може би се нарича и успех. Но вътрешно никога не съм била доволна, не съм имала чувството, че съм успяла в обичайния смисъл.

– Ако не изпитвате удовлетворение в обичайния смисъл, как Ви въздействат аплодисментите?

– Трябваха ми огромни усилия да се науча да се покланям. Наскоро една моя учителка, която след това беше и репетитор в „Арабеск“, ми каза: „Абе, Мила, това беше нещо страшно! Когато беше време за поклон, те търсихме зад кулисите и не можехме да те открием, за да се поклониш“.

– Бягате от аплаузите, защо?

– Изпитвам огромно смущение… Може да прозвучи странно, но нямам усещането, че точно аз съм авторът на тези произведения. Не само защото е колективно творчество, а и защото мисля, че вдъхновението, което преминава през мен, идва от другаде. За пръв път си позволявам да кажа подобно нещо в интервю. Това може би звучи самомнително, но е самата истина. Когато не усещам този проблясък, не съм способна да направя каквото и да е. Дори не е вдъхновение, а някакво осенение, то е като светкавица. Много съм мислила по този въпрос, включително анализирайки мои сънища, някои от тях после са се превръщали в спектакли, други са се сбъдвали като пророчества в реалността. Струва ми се, че има някакво поле, в което плуват идеи. И когато човек е много чист в мислите си, душевно чист, той е способен да улови подобни бликове.

– Има невероятно надарени хора, изтъкани от егоизъм…

– Това не винаги е нещо лошо, защото е вид самосъхранение.

– Някои хора просто се възползват от това, което им е дадено, практически за да печелят – тъй че душевната чистота не е признак за върховна дарба.

– Никога не съм мислила какво ще спечеля. Работила съм, разбира се, за пари, това е друго. И когато съм работила за пари, независимо дали имам вдъхновение, осенение или както и да го наречем, съм гледала да си свърша работата по най-добрия начин. Но мога да разгранича съвсем ясно кога това, което съм направила, е плод на моя професионализъм и кога е продиктувано от източник, много по-висш от мен.

1 2Следваща страница

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg