Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Модата е лъвски скок в миналото

Кайрос, Валтер БЕНЯМИН

"В сегашното му разбиране трудът се свежда до експлоатацията на природата,
която с наивно задоволство се противопоставя на експлоатацията на пролетариата", твърди Валтер Бенямин. - Модата е лъвски скок в миналото

"В сегашното му разбиране трудът се свежда до експлоатацията на природата, която с наивно задоволство се противопоставя на експлоатацията на пролетариата", твърди Валтер Бенямин.

Сборникът „Кайрос“ на немския теоретик на модернизма Валтер Бенямин бе сред най-интересните издания на Международния панаир на книгата в НДК. Въпреки че анализира модернизма, Бенямин всъщност е философът с най-голямо влияние върху постмодернизма и съвременното изкуство. Повечето от проблемите, за които говори той, могат да се видят в произведенията от 60-те до днес.

„Кайрос” е гръцка дума за време, за особено преживяване на времето: Древните гърци са имали две думи за това – „хронос” и „кайрос” – хронос се отнася до хронологичното или последователното време, кайрос – означава пропуск във времето, изневяра на хронологията, момента на неидентифициран поток на събитията. Преживяване, което вероятно е най-точно описано и анализирано от немския философ и арт теоретик Валтер Бенямин: „Кайрос е онзи миг, онзи шанс, който прекъсва потока на стандартното време и носи обещание за озарение или спасение.”

„Кайрос“ на Издателска къща „Критика и хуманизъм“ представлява колекция от теоретични търсения на автора – философски, културологични, исторически, естетически и психологически. Обширни интерпретации и кратки фрагменти, легендарни текстове и специализирани анализи са съчетани с писма до културни символи като Теодор Адорно, Гершом Шолем, Маркс Хоркхаймер.

Beniamin-cover-a

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Валтер Бенямин е роден през 1892 г. в Берлин. От 1912 до 1919 г. следва философия, германистика и история на изкуството в Берлин, Мюнхен и Берн. Докторската му работа е на тема „Понятието за художествена критика у немския романтизъм“. Изкарва прехраната си като рецензент, превежда на немски романа на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“. През 1926-1927 г. Бенямин посещава Москва и задълбочено изучава марксизма. През 1933 г. емигрира в Париж, където остава до окупацията на града през 1940 г. В Германия трудовете му са забранени. Приятели успяват да му издействат емигрантска виза за САЩ, но на испанската граница в Портбу ученият е арестуван и пред заплахата да бъде предаден на Гестапо се самоубива със свръхдоза морфин.

Сред най-известните произведения на Бенямин са „Гьотевият роман „Родства по избор'“ (1922), „Произход на немския трауершпил“ (1928), „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ (1936) и „Относно понятието за история“ (1939). Предлагаме ви последното, което е част от „Кайрос“.

Oтносно понятието за история

(Превод: Светла Маринова)

I

Както е известно, съществувал автомат, който бил така конструиран, че да отговаря на всеки ход на един шахматист с насрещен ход, oсигуряващ му победа в шахматната партия. Пред шахматната дъска, която била поставена върху широка маса, седяла кукла в турска носия с наргиле в устата. Чрез система от огледала се създавала илюзията, че тази маса е прозрачна от всички страни. Всъщност вътре седяло гърбаво джудже, което било майстор в играта на шах и с конци управлявало ръката на куклата. Във философията можем да си представим обратния вариант на тази конструкция. Трябва да печели винаги куклата, която се нарича ‘исторически материализъм’. Тя може без проблем да излезе срещу всеки, ако си служи с теологията, която днес, както е известно, е малка и грозна и която и без друго не бива да се показва.

II

„Наред с цялото себелюбие – казва Лотце – към най-забележителните особености на човешката душа спада общата липса на завист от страна на всяко настояще по отношение на неговото бъдеще.“ Toва размишление отвежда към констатацията, че нашата представа за щастие е изцяло обагрена от времето, което е неизменна характеристика на собственото ни съществуване. Щастието, което би могло да събуди у нас завист, съществува само във въздуха, който сме дишали, с хора, към които бихме могли да се обърнем, с жени, които биха могли да ни се отдадат. С други думи, в представата за щастие проблясва като нейна неразделна част представата за спасение. По същия начин стоят нещата и с представата за минало, която историята превръща в свой предмет.

Миналото носи със себе си един скрит индекс, който го ориентира към спасението. Нима самите ние не сме докосвани от един полъх на въздуха, който е обгръщал живелите преди нас? Нима в гласовете, които чуваме, не звучи ехото на вече замлъкнали гласове? И нямат ли жените, които ухажваме, посестрими, които не са познавали? Ако това е така, тогава съществува скрито споразумение между нашето и миналите поколения. Тогава ние сме били очаквани на Земята. Тогава, подобно на всяко поколение преди нас, и ние разполагаме с една слаба месианска сила, към която миналото предявява претенция. Удовлетворяването на тази претенция си има цена. Историческият материалист знае това.

 

III

Хроникьорът, който предава събитията, без да прави разлика между малките и големите такива, държи по този начин сметка за истината, че нищо, което някога се е случило, не може да бъде загубено за историята. Наистина, само освободеното човечество заслужава напълно своето минало. Това означава, че само освободеното човечество е в състояние да цитира всеки момент от своето минало. Всеки от неговите изживени моменти става citation à l’orde du jour (от фр. – актуален за деня цитат; бел. прев.) – и този ден е именно най-новият.

 

IV

„Стремете се първо към храна и дрехи,
а Царството Божие само ще дойде при Вас.“
Хегел, 1807

Класовата борба, която винаги е в полезрението на историка, школуван в Марксовата теория, е борба за грубите и материални неща, без които не може да има фини и духовни неща. Въпреки това, последните присъстват в класовата борба по начин, различен от представата за плячка, която се пада на победителя. В нея те присъстват като упование, смелост, хумор, хитрост, непоколебимост и се отразяват назад във времето. И няма да престанат да поставят под въпрос всяка победа на господстващите. Както цветята обръщат главите си към слънцето, така по силата на един мистичен хелиотропизъм миналото се стреми да се обърне към онова слънце, което изгрява на небето на историята. Точно с тази най-незначителна от всички промени трябва да се справи историческият материалист.

V

Истинският образ на миналото преминава бързо край нас. Миналото може да се задържи само като образ, който проблясва в мига на неговото разпознаване, за да не бъде видян никога повече. „Истината няма да ни избяга“ – тези думи на Готфрид Келер обозначават точно онова място в представата на историзма за история, в което тя бива проникната от историческия материализъм. Защото това е един безвъзвратен образ на миналото, който заплашва да изчезне с всяко настояще, което не се разпознава като предпоставено в този образ.

 

VI

Да се артикулира исторически нещо минало, не означава то да се разбере така, ‘както действително е било’. Това означава човек да бъде обзет от спомен, който проблясва като в миг на опасност. Целта на историческия материализъм е да задържи един образ на миналото такъв, какъвто се явява на историческия субект в миг на опасност. Опасността заплашва както самата традиция, така и онези, които я приемат. И за нея, и за тях опасността е една и съща, а именно – да станат оръдия на господстващата класа. Във всяка епоха трябва да се правят опити традицията отново и отново да се отвоюва от конформизма, който винаги е готов да придобие надмощие над нея. Месията идва не само като спасител, но и като победител над Антихриста. Само онзи историк, който е проникнат от искрата на надеждата, притежава дарбата да я разпалва в отминалото: и мъртвите няма да са сигурни пред врага, когато той побеждава. А този враг не е престанал да побеждава.

 

VII

„Спомнете си тъмнината и големия студ
тази долина, която кънти от вопли.“
Брехт, „Опера за три гроша“

Фюстел дьо Куланж препоръчва на историка, ако иска да почувства една епоха, да забрави всичко, което знае за покъсния ход на историята. По-добре да не характеризираме метода, с който е скъсал историческият материализъм. Това е методът на вживяването. Той произхожда от инертността на сърцето, от acedia (от лат. – тревожност, мъка; бел. прев.), която се спира пред овладяването на същинския исторически образ, който проблясва за кратко. За средновековните теолози тя е била първопричината на тъгата. Флобер, който я е познавал, пише: „Peu de gens devineront combien il a fallu être triste pour ressusciter Carthage“ (от фр. – „Малцина ще се досетят колко тъжен трябва да си бил, за да се захванеш да съживяваш Картаген”; бел. прев.). Природата на тази тъга ще стане по-ясна, когато се постави въпросът в кого всъщност се вживява историографът, принадлежащ към историзма. Отговорът гласи безусловно: в победителя.

Господстващите в даден момент обаче са наследниците

на всички, които някога са побеждавали. С оглед на това вживяването в победителя е винаги в полза на господстващите в дадения момент. Това е достатъчно за историческия материалист. Който и да е печелил победата до този ден, той участва в триумфалния марш на господстващите над онези, които днес са покорени. Плячката по традиция се носи в триумфалния поход. Обозначават я като културни блага, които срещат дистанциран наблюдател в лицето на историческия материалист. Защото всичко, което той вижда като културни блага, има за него произход, за който той не може да мисли без страх.

Тези културни блага дължат съществуването си не само на усилията на великите гении, които са ги създали, но и на безименния безвъзмезден труд на техните съвременници. Те не могат да бъдат документ на културата, без да бъдат в същото време и документ на варварщината. Същото се отнася и за процеса, в който те биват предавани и унаследявани. Той също не е свободен от варварщина. Поради това историческият материалист се дистанцира от традицията според възможното. Той вижда задачата си в това, да разглежда историята не по общоприетия начин.

 

VIII

Tрадицията на потиснатите ни дава урок, че ‘извънредното положение’, в което живеем, всъщност е правилото. Трябва да намерим такова понятие за история, което да отговаря на това обстоятелство. Задачата ни тогава ще бъде да предизвикаме действителното извънредно положение; и по този начин ще се подобри позицията ни в борбата срещу фашизма. Неговият шанс се състои не на последно място в това, че в името на прогреса противниците му се отнасят с него като с историческа норма. Удивлението, че нещата, които преживяваме, са ‘все още’ възможни през XX в., не е философско. То не стои в началото на някакво познание, освен на това, че представата за история, от която произхожда, не може да бъде удържана.

 

IX

„Крилото ми ще литне в този свод,
за да се върна с радост жив.
Дори ако останех цял живот,
едва ли щях да съм щастлив.“
Герхард Шолем, „Поздрав от ангела“

Има една картина на Клее, която се казва „Angelus Novus“. На нея е изобразен ангел, който изглежда така, сякаш всеки момент ще се отдалечи от нещо, в което е вперил втренчен поглед. Очите му са ококорени, устата отворена, а крилата – разперени. Така трябва да изглежда ангелът на историята. Той е обърнал лицето си към миналото. Там, където пред нас се явява низ от събития, той вижда една-единствена катастрофа, която постоянно трупа развалини върху развалини и ги хвърля в краката му. Той иска наистина да спре, да събуди мъртвите и да събере парчетата. Но откъм рая идва буря, която се е заплела в крилете му и е толкова силна, че ангелът вече не може да ги затвори. Тази буря го тласка неудържимо към бъдещето, на което той обръща гръб, докато купчината от развалини пред него стига до небето. Онова, което наричаме напредък, е тази буря.

 

X

Обектите на медитация, определени от правилата в манастирите, имали задачата да настроят братята срещу света и неговото движение. Ходът на мислите, който проследяваме тук, е произлязъл от аналогична ситуация. Тъй като политиците, на които са се надявали противниците на фашизма, са победени и затвърждават поражението си с предателство към собственото си дело, този ход на мисли възнамерява да освободи с един замах политическия светски човек от мрежите, в които тези политици са го оплели. Анализът изхожда от констатацията, че тяхната упорита вяра в напредъка, доверието им в масите, които представляват тяхната ‘база’, и накрая, тяхното сервилно включване в един неконтролируем апарат, са всъщност три страни на едно и също нещо. Той се опитва да постигне разбиране за това, колко скъпо е за обичайното ни мислене да удържа една представа за историята, която избягва всяко съучастничество с онази, към която продължават да се придържат тези политици.

 

XI

Koнформизмът, който от самото начало е присъщ на социалдемокрацията, е полепнал не само по нейната политическа тактика, но и по нейните икономически представи. Той е причината за последвалата катастрофа. Няма нищо, което да е корумпирало до такава степен германската работническа класа, както мнението, че тя се носи по течението. За нея техническото развитие е било онзи силен наклон на потока, по който тя си мислела, че се носи.

Има само една стъпка оттук до илюзията, че фабричният труд, който е свързан с хода на техническия прогрес, е политическо постижение. Така старият протестантски трудов морал празнува своето възкресение в секуларизирана форма сред германските работници. В Готската програма вече се съдържат следите от това объркване. Тя дефинира труда като „извор на цялото богатство и на цялата култура“.

Предугаждайки злото, Маркс отговаря на това, че човекът, който няма друга собственост, освен работната си сила, „трябва да бъде роб на други хора, които са превърнали себе си в собственици“. Въпреки това объркването продължава да се разпространява и скоро след това Йозеф Дицген оповестява: „Спасителят на по-новото време се нарича ‘труд’… В подобряването… на труда… се състои богатството, което днес може да постигне онова, което досега не е постигнал нито един спасител“. Това вулгарно-марксистко разбиране за същността на труда не обръща особено внимание на въпроса как неговият продукт подчинява самите работници дотогава, докато те не са в състояние да разполагат с него. То признава само напредъка в овладяването на природата, но не и регреса на обществото. То проявява вече онези технократски черти, които по-късно се срещат във фашизма. Към тях спада понятието за природа, което драстично се отличава от това на социалистическите утопии от епохата преди революцията от март 1848 г. В сегашното му разбиране

трудът се свежда до експлоатацията на природата,
която с наивно задоволство се противопоставя

на експлоатацията на пролетариата. В сравнение с тази позитивистка концепция фантазиите, които са предоставили материал за подигравки срещу един Фурие, проявяват неочаквано здрав смисъл. Според Фурие добросъвестната обществена работа би трябвало да доведе до това, четири луни да осветяват земната нощ, ледът да се отдръпне от полюсите, морската вода да няма вече солен вкус и хищниците да започнат да служат на човека. Всичко това илюстрира един труд, който – далеч от това да експлоатира природата – е в състояние да извади творенията, които дремят в скута й. Към корумпираното понятие за труд спада като негово допълнение природата, която, както Дицген се изразява, „съществува гратис“.

 

XII

„Ние се нуждаем от история,
но се нуждаем от нея не по начина,
по който разглезеният безделник
се нуждае от нея в градината на знанието.“
Ницше, „За ползата и вредата от историята за живота“

Субектът на историческото познание е самата бореща се, потисната класа. При Маркс тя се появява като последната поробена отмъщаваща класа, която трябва да доведе докрай делото на освобождението в името на поколения потиснати. Това съзнание, което още веднъж е намерило израз за кратко време в ‘Спартак’, е било открай време шокиращо за социалдемокрацията. В продължение на три десетилетия тя е успяла почти да заличи името на Бланки, чието мощно звучене разтърси изминалото столетие. Социалдемокрацията се задоволи с това, да

подхвърли на работническата класа ролята на спасител

на бъдещите поколения. С това тя прекъсна нейната най-здрава жилка. В това училище класата забрави в еднаква степен и омразата, и жертвоготовността. Защото и двете черпят сила от образа на потиснатите предци, а не от идеала на освободените внуци.

XIII

„Но делото ни ще става с всеки изминал ден
все по-ясно, народът ни – с всеки изминал ден
все по-умен.“
Йозеф Дицген, Социалдемократическа философия

Социалдемократическата теория и още повече социалдемократическата практика са били определени от едно понятие за прогрес, което не е било съобразено с действителността, а е имало догматичен характер. Прогресът
е бил – така, както са си го представяли социалдемократите – първо, прогрес на самото човечество (не само на неговите умения и познания). Второ, той е бил безкраен (съответстващ на безкрайната способност на човечеството за усъвършенстване). Трето, той се е смятал за един по същество непрекъснат процес (като движещ се от само себе си по права или спираловидна траектория). Всеки от тези предикати е спорен и би могъл да бъде подложен на критика. Но когато става дума за решителна критика, тя трябва да мине отвъд всички тези предикати и да се насочи към нещо, което е общо за всички тях. Представата за прогрес на човешкия род в историята не може да се отдели от представата за нейния ход като ход, който преминава през едно хомогенно и празно време. Критиката на представата за този ход трябва да бъде в основата на критиката на представата за прогреса изобщо.

XIV

„Начало е целта.“
Карл Краус, Слова в стихове, I

Историята е предмет на конструкция, чието място е не хомогенното и празно време, а изпълненото от настоящето време. Така например за Робеспиер античният Рим е бил натоварено с настояще минало, което той изважда от континуума на историята. Френската революция се е разбирала като втори Рим. Тя е цитирала древния Рим по същия начин, както модата цитира облеклото от някоя минала епоха. Модата има усет за актуалното, където и да се е потулило то в гъсталака на миналото. Тя е

лъвският скок в миналото

Само че той се осъществява на арена, на която командва господстващата класа. Същият скок, осъществен обаче под свободното небе на историята, е онзи диалектически скок, който представлява същността на Марксовото разбиране за революцията.

 

XV

Съзнанието за взривяване на континуума на историята е присъщо на революционните класи в момента на тяхното действие. Великата Френска революция въведе нов календар. Денят, с който започва един календар, изпълнява функцията на исторически цайтрафер (бавна киноснимка, която при прожекцията дава ефект на бързо движение; бел. прев). И по същество един и същи ден непрекъснато се връща под формата на празнични дни, дни за възпоменание на миналото. Следователно календарите не отчитат времето като часовници. Те са паметници на едно историческо съзнание, от което в Европа от сто години насам изглежда не са останали почти никакви следи.

Още по времето на Юлската революция става един инцидент, който легитимира това съзнание. Когато идва вечерта на първия ден на борбата, се оказва, че на много места в Париж – без връзка между отделните случаи и едновременно с това –

се е стреляло по градските часовници

Един свидетел, който дължи може би своето пророчество на римата, пише по онова време:

Qui le croirait! on dit qu’irrités contre l’heure
De nouveaux Josués, au pied de chaque tour,
Tiraient sur les cadrans pour arrêter le jour.*

(от фр. – „Кой би повярвал! Казват, че изпълнени с гняв срещу часа / нови Иисусовци / са стреляли по циферблатите в подножието на всяка кула, за да възпрат деня.“; Цитираните стихове са част от: L’Insurrection, Poème Dédié Aux Parisiens par Auguste Barthélemy (1796-1867) et Joseph Méry (1797-1866), Paris, 1830; бел. прев.)

 

XVI

Историческият материалист не може да се откаже от понятието за едно настояще, което не е преход, в което времето е в равновесие и е постигнало своя покой. Защото това понятие дефинира тъкмо онова настояще, в което той пише историята на собствената си личност. Историзмът представя ‘вечната’ картина на миналото, историческият материалист – един-единствен по рода си опит за него. Той предоставя на други да пилеят силите си при блудницата ‘Имало едно време…’ в бордея на историзма. Той остава господар на своите сили: в достатъчна степен мъж, за да взриви континуума на историята.

 

XVII

Историзмът кулминира закономерно в универсалната история. В методическо отношение материалистическата историография се отличава от нея може би по-ясно, отколкото всяка друга. Първата няма теоретичен инструментариум. Нейният метод е методът на събирането: тя мобилизира масата от факти, за да изпълни хомогенното и празно време. За разлика от това, в основата на материалистическата историография е залегнал един конструктивен принцип. Мисленето включва не само движението на мислите, но също така и техният покой. Там, където мисленето спира внезапно в една наситена с напрежения констелация, то предизвиква шок, в резултат от който

кристализира в монада

Историческият материалист се заема с един исторически предмет единствено и само тогава, когато този предмет му се явява като монада. В тази структура той вижда знака на едно месианско спиране на потока на събитията, или по друг начин казано – на един революционен шанс в борбата за освобождаване на потиснатото минало. Той възприема този шанс, за да изтръгне определена епоха от хомогенния ход на историята, определен живот от епохата, определено произведение – от жизненото дело на човека.

Резултатът от неговия метод се състои в това, че в произведението е съхранено и снето жизненото дело, в жизненото дело – епохата, а в епохата – цялостният ход на историята. Сочният плод на исторически разбраното съдържа в сърцевината си времето като ценно, но лишено от вкус семе.

 

XVIII

„По отношение на историята на органичния живот на Земята жалките 50 000 години на homo sapiens – казва един биолог от по-ново време – представляват нещо като две секунди в края на един двадесет и четири часов ден. Измерена с този мащаб, историята на цивилизованото човечество би запълнила една пета част от последната секунда на последния час.“ Сегашното време, което като модел на месианското време обобщава историята на цялото човечество в едно чудовищно съкращение, съвпада напълно с онази фигура, която историята на човечеството образува във вселената.

А

Историзмът се задоволява с това да установи причинноследствена връзка между различни моменти в историята. Но нито един факт не става исторически само поради това, че е причина. Той е станал такъв posthum, посредством събития, които могат да бъдат отдалечени с хилядолетия от него. Историкът, който изхожда от това, престава да прекарва низа от събития като броеница през пръстите си. Той схваща констелацията, която неговата собствена епоха е образувала с една точно определена минала епоха. Така той обосновава едно понятие за настоящето като ‘сегашно време’, в което са разпръснати отломките на месианското време.

Б

Гадателите, които са се опитвали да разберат какво таи времето в недрата си, със сигурност не са го преживявали нито като хомогенно, нито като празно. Този, който не забравя това, може би има шанс да разбере как миналото е било преживявано в спомена: именно по този начин.

Както е известно, на евреите е било забранено да изследват бъдещето. А петте книги на Мойсей и молитвата ги наставляват в спомена. Той разомагьосва за тях бъдещето, на което са подвластни онези, които черпят сведенията си от гадателите. Това обаче не означава, че за евреите бъдещето се е превърнало в празно и хомогенно време. Защото всяка секунда в него е вратичка, през която всеки момент би могъл да влезе Месията.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах