Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

На върха на езика ни

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - На върха на езика ни

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

1.

Езикът е по-голям от държавата. В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за проста аритметика – говорят го повече хора, отколкото има в държавата, освен това е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.

Езикът надживява народа си. Дори когато го наричат „мъртъв“, той остава след гръмкия провал на последните режими и тогава… отива да живее в университетите. Не го е страх от високото, настанява се на ония етажи, които са любими на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи изпод научната лексика. Езикът е жилав старец.
Нашият също. Неведнъж е имало съвсем реални предпоставки българският да изчезне. Но е останал. Когато България е липсвала на картата, той пак е оставал.

Трудно ми е да говоря за него без емоции, защото е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Това не е някаква лиготия, нека се разбира буквално. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.

Фантастико

Благодарение на българския изобщо видях света и излязох от България. Пак благодарение на него билетите ми са двупосочни и не заминавам окончателно, а се връщам тук. Дори не толкова при мястото, колкото при езика. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и традиционно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща. Споменът за планината няма да ме трогне толкова, колкото музиката в самата българска дума, това ехо при „– а н и н а“, което няма как да не е от песен. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът действително пее хайдушка песен и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без песен. Езикът ни го казва сам. И кара човек да заобича Ботев, но по друг начин – без да се бие в гърдите и без да си го татуира по краката. Просто му е благодарен, че е дал имена на нещата, които сякаш винаги сме знаели. Те са били на върха на езика ни. И веднъж назовани от поета, те си остават връх на езика ни.

Да, ние сме слушали как гарванът грачи грозно, зловещо, но не сме го чували наистина, тези г-та и р-та никога не са отеквали така силно в главите ни преди Ботевата алитерация. А уж са просто някакви букви.

Цялата природа може да е могъща колкото си иска, но без ключа на езика това е самоцелно, декоративно могъщество. Вали си, но като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме допуска. Като малък замервах небето с поглед и то хем беше безкрайно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: „Гърмят на небето големите, тъмните тъпани“. Тогава разбрах, че на небето винаги са биели тъпани и че облаците са „като крави, от блясък окъпани“. И всичко това е безспорно, и не може да не е така.

Не се сещах, че изворът е „чаша за мъдреци и птици“ преди Иван Теофилов да ми каже.

Не бях виждал Витоша, докато не прочетох у Смирненски, че тя е като „теменужен остров в лунносребърни води“. И от този момент нататък тя си остана такава. Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, само защото не е било казвано досега. Някой трябва да го каже. Езикът чака.

Езикът не се интересува, че сме на 111-то място по свобода на словото. Ние може и да не сме свободни – той е.

И въпреки масовото производство на пошлост, ние всъщност нямаме какво да отнемем на езика – можем само да прибавяме. Няма да го уязвят ни чуждици, ни чатове. Нито езиците за програмиране, ако ще да са по-доходоносни от майчиния. Нито преводите от български на български, както направиха с Вазов. Българския език няма да го убият дори българските политици – всяка тяхна изцепка се превръща в лаф и отива в съкровищницата на градския фолклор. Помня как преди време едни хубостници внесоха „закон за чистотата на езика“, пълен с правописни грешки. Това е все едно да влезеш в парламента одрискан и да внесеш закон за чистотата на бельото. Изглежда има някаква закономерност – на хората, които управляват България, често им куца българският.

Един финансов министър пък нарече свободните артисти маргинали. Това отново е погрешно боравене с езика, но дори и то го обогатява. Впрочем, някой да помни кой е бил финансов министър по времето на Яворов? Е? Тогава кой е маргиналът?

Езикът отсява плявата. И министрите.

2.

Нека разкажа набързо една история за крадене на букви.

Преди има-няма две години група хубави, ентусиазирани хора измислиха нещо: направиха пейки с формата на български букви и поканиха автори да дадат по едно свое стихотворение за съответната буква. Поканиха и мен, аз казах „Ъ-ъ… това е доста интересно“, те рекоха „Ъ-то вече е заето“, аз казах „Не, нямах това предвид…“ и докато се разберем, ми се падна ер малък. Какво пък, ер малък – голяма работа. И дадох едно свое стихотворение, което закачиха на пейката ер малък зад Руската църква, точно до паметника на Пушкин. Пейката беше красива, ер малък се издигна в очите на минувачите.

Цялата идея се казваше „Скритите букви“. И след около месец буквално ми скриха буквите.

Звънна ми приятелка – бясна, възмущението ѝ за малко да строши екрана на телефона:

„Да знаеш, че някой е избил плочката с твоето стихотворение от пейката! Каква е тая държава, какъв човек трябва да си да го направиш това…“.

И аз се замислих какъв човек трябва да си – не ми хрумна нито един лош вариант. Крадецът може да е бил критик и това всъщност да не е кражба, а рецензия. Или пък мастит редактор, който ще го пипне и ще го върне оправено. Може да е романтик-рецидивист, който това си прави – ходи из града и краде поезия. Литературен Робин Худ, взема стихове от градинките и ги оставя в подлезите. А може да е клошар, да си е запалил огън с табелката и стихотворението ми да го е стоплило – не метафорично, а това винаги е по-добре.

Няколко дни по-късно имах път натам. На пейката седяха двама, момче и момиче, на по не повече от шестнайсет. Пиеха бира. Той не знаеше какви момчета харесва тя, затова се опитваше да бъде всички момчета едновременно: виждах по ръкомаханията, физиономиите, паузите, цялата неловкост. За по-малко от минута пробва да е лошо момче, шегаджия, загадъчен тип, рицар, покорен слуга и мрачен самотник. Тя един два пъти го удостои с нещо като усмивка – колкото да не спира с опитите. Той викаше отчаяно българския език на помощ, но колкото повече я гледаше, толкова повече си гълташе граматиката.

На връщане нарочно минах пак оттам. Явно родната реч е благоволила да помогне – пичът или беше казал каквото трябва, или стратегически бе премълчал голяма глупост, защото седеше с няколко сантиметра по-близо до нея. Ер малък беше станал още по-малък – пейката се беше свила, честно. Пушкин зад тях гледаше с одобрение и мълчеше. Като всеки гений, Александър Сергеевич беше наясно, че когато стихотворението се пише само́, не трябва да му се месиш.

Тръгнах си преди да се целунат и мислено благодарих на крадеца – тези двамата там нямаха нужда от моите писания. Те участваха в друго стихотворение.

Езикът никога не губи, ръкописите не горят и буквите не се крият задълго.

Трябва да си имал думи, за да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.

Честит празник!

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах