Най-добрият министър в историята на българската култура

В навечерието на 24-и май, Деня на българската писменост и култура, преди отново да запеем „Върви, народе възродени…“, се замисляме накъде върви родната култура – развива ли се, в застой ли е или търпи регрес. Заслугите за тези процеси в немалка степен се дължат на министъра на културата – затова се запитахме кои през годините са използвали влиянието си, заемайки този пост, за да окажат тласък на родната арт арена, кои са се носили по течението и кои – обратно, са нанесли вреда на изкуството; при кого творците са се чувствали най-добре и кой действително е работил в полза на културата?

„Площад Славейков“ поставя тези и още въпроси в анкета сред български интелектуалци и общественици. На всички задаваме едни и същи въпроси. А в деня на празника ще обобщим резултатите.

Хореографката Мила ИСКРЕНОВА:

Основният проблем на културата ни не е финансов, а културен

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Отговорът ми ще бъде до голяма степен абстрактен – най-полезният министър е този, който искрено е вярвал в културния потенциал на сънародниците си, в техния талант и интелект, и е работил за тяхната всестранна изява. Важно е да е човек с обществен авторитет, фигура с недвусмислени личностни качества, ерудит и даже бих казала визионер. Но най-важното е той да цени таланта извън себе си и да вярва в значението на културните ценности като основен екзистенциален източник.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Разбира се, веднага бихме могли да кажем: „Демокрацията срина всичко – при социализма, т.е. при Тодор Живков, творците бяха поставени много по-добре, беше създадена истинска културна прослойка, силно привилегирована, добре платена и обзаведена с всякакви материални и кариеристични блага“. Голямото „Но“ се състоеше в това, че цената на всичко това се изразяваше във „вярно служене на Партията и на нейната идеология”. По време на социализма културата беше основен инструмент на идеологическото възпитание, както и на борбата със „зловредното западно културно влияние”. Без „благословията” на БКП не можеше да се появи нито едно произведение на изкуството, нито да се утвърди име на творец.

Когато се смени начинът на управление и БКП престана да бъде единствено управляваща, а се разрои в много други партии с демократични претенции, културата престана да бъде техен приоритет, защото комунизмът беше „паднал” и вече нямаше нужда да се утвърждават неговите културни преимущества спрямо вражеския капиталистически свят. Новосъздадената буржоазия се интересуваше от икономически и финансови операции и не виждаше връзка между тях и културното състояние на хората. Чак сега започва да се осъзнава, че без култура всяка друга дейност започва да буксува и дори да се обезсмисля – така ми се струва, но може и оптимистично да се самоизмамвам.

След „високо идеалистичното” отношение на комунистическата хидра към културата, махалото се люшна в другата крайност и постави знак на равенство между култура и бизнес, което е също толкова несъстоятелно, колкото и „култура=идеология“. Културата не е нещо, което може да се постави в рамки, защото това означава да се рамкира движението на човешкия дух и ние много добре знаем до какво води това – в най-добрия случай до бригади в оризовите полета или до факелни шествия. Културата е естествена проекция на живота и на нашето светоусещане…, както вероятно считат и човекоядците.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Колкото и странно да е, аз наистина не мога да направя такива сравнения – никога не съм се задълбочавала и не съм следила начина на управление, защото не съм се чувствала зависима от това. Всъщност, мога да кажа, че не съм установила никакви съществени разлики. Така съм от 30 години.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Лично аз вярвам в силата и значението на личността. Считам, че историята се прави от личности и че тази размазаност на „груповото“ мислене е дълбоко порочна практика. Никога групата не е успявала да стигне до особени висоти във възгледите – винаги е бил необходим изключителен ум, който да прозре какво всъщност иска „групата“ зад всичките си претенции и какво действително би могло да се направи за нейното развитие и просперитет.

Затова човекът, който стои на подобна позиция, трябва да бъде изключително прозорлив, още повече в един свят, който се срива в културно отношение, или най-малкото се трансформира доста интензивно. Но във всички случаи той трябва да има като първостепенна цел висотата на собствената си нация и да вярва в нея. Ако има ясно виждане и позиция, не е толкова важно дали е артист – той неизбежно ще си създаде екип от мениджъри и финансисти, защото светът, в който живеем, е все пак материален.

Лично аз бих желала министърът на културата ни да е швед, който да дойде с „трясък и гръм“. Защото въпреки многобройните вопли за повече пари, основният проблем на българската култура не е финансов, а културен.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Не мисля, че в нашата история има подобни случаи – този афоризъм е от времето на Живков и той говори много за културните комплекси, създадени от социалистическото управление на културата като РАБФАК.

***

Цигуларят Васко ВАСИЛЕВ:

Борис I е направил най-много за българската култура

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Не познавам такъв.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Под управлението на цар Борис I, по времето на Кирил и Методий.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Няма такъв.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

–  Нужен е умен, ерудиран човек, който да познава народа си.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Не ги познавам тези хора, честно казано.

***

Писателят Димитър ШУМНАЛИЕВ:

Творците живееха най-добре при социализма

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Най-добрият министър на културата от по-ново време е Георги Йорданов. Този мъж от Сливенската партийна върхушка оглави Комитета за култура по вишегласието на Тодор Живков и неговата дъщеря Людмила Живкова. Работи и със сина на Първия Владко Живков. Сътвориха се асамблеи, паметници за 1300 години България, световни срещи на писатели, запяха „Камбаните”, запазени и до днес, слава Богу. Извисиха се имена на художници, скулптурни комплекси в Шумен и други градове, чинията на Бузлуджа, НДК, конструкцията на Валентин Старчев „1300 години България”, какво ли не. Появиха се първите дисиденти, каквото и да означава това. Людмила Живкова се възнесе в космически орбити. Светлин Русев, Нешка Робева, Любомир Левчев водеха световни творци в Петрич, за да се срещнат с Ванга. Замириса на откъртени от Берлинската стена панели.

Вестник „Народна култура” публикува знаменитата статия на Желю Желев „Великото време на интелигенцията”. Политбюро полудя, мракобесите привикаха Стефан Продев, главен редактор – стана ясно, че ще го уволняват. Продев се изнесе във вилата си в с. Енчевци, до Трявна, обичаше да пали лула, да ми краде кибритите от кабинета, да цепи дърва, да пийва ракия. Предимно „Академик Неделчев”.

Като първи заместник-главен редактор бях извикан от Георги Йорданов в кабинета му на бул. „Ал. Стамболийски”, никой по коридорите не ме поздрави. Тегава тишина. Георги Йорданов ме зацепи от вратата. Не интелигенцията, закрещя, а партията е движещата сила на обществото. Вика, удря по бюрото. По някое време вдигам глава. Какво виждам? Очите на министъра греят, лицето му свети. Май прочетох: Хубаво, че сте пуснали тази статия.

Излязох облекчен. И озадачен. Не ме уволниха. Десет години след избухването на демокрацията правя интервю с бившия шеф на културата. Питам: Помните ли онова конско по повод статията на Желю Желев. Викахте, назидавахте, а лицето ви ме приветстваше? Помня, Митко, отговори Георги Йорданов. Знаеш, кабинетът ми беше задръстен от микрофони на Държавна сигурност.

Вероятно този спомен е твърде личен. Определя отношението ми към онези времена. Такъв-онакъв, Георги Йорданов понесе хейтърството на новото време. Ала и в условията на демокрацията остана министър. С почит към творците. Уважава премиери на книги, бенефиси, изложби, театрални постановки, концерти. Познава се лично с майсторите на изкуството. Обича да чете книги. Не обича да говори за миналото. Макар и на достопочтена възраст, все така изправен и в пълна памет, ще го видите на поредната премиера.

Злополучни ерзаци оглавиха Комитета за култура, оглавиха го псевдодемократи, бивши членове на БКП, сътрудници на ДС, преподаватели по научен комунизъм, които се възкачиха на политическите талази. Имаше една девойка от партията НДСВ, вдъхновена от талисмана на Симеон СакскобурГОРСКИ – това накрая идва от изсичането на десетки декара рилски гори, – истинска кифла от антуража на царя. Преди нея – заровена в архивите учена главица, която така и не успя да прозре настоящето. После музикален гений. Пращаше цветя на премиерите. На него и другите велики министерски шапкари им казвах по повод и без повод, че да, добре, няма пари, но защо не уважите с присъствието си културното събитие. Това за твореца е повече от букет.

И сега на концерт или изложба, на премиера на книга или театрална постановка ще видите един изправен мъж с неугасващ поглед. Георги Йорданов. Не произнася приветствени слова. Не носи цветя. Носи нещо от старото уважение към създателите.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– По времето на соца. Едно на ръка, че тогава изгря Априлското поколение, изгряха певците на Партията-вдъхновителка. Беше опасно да се изхилиш на жалките портрети на Първия, на възторжените поеми за зрелия социализъм и други вдъхновения. На фона на тези нормативни щампи се развиха мълчаливите несъгласия, появиха се Йордан Радичков, Константин Павлов, Христо Фотев, Недялко Йорданов, Маргарита Петкова, Виктор Пасков… Като една лавина Блага Димитрова разнасяше по редакциите хапливите си стихотворения. Стефан Продев ги публикуваше, въпреки че „Народна култура” не печаташе поезия. Съзнавам, че пропускам още и още неспокойни пера.

Такъв-онакъв, зловещ и надзираващ, с обслужваща армия от доносници и бдителни партийни секретари, както и не толкоз бдителни, внедрени в творческите съюзи, щатни сътрудници на ДС, хонорарите от издадена книга бяха достатъчни за бохемски начинания. От едно криминале в тираж 70 хиляди си купих гарсониера. Кеф! Всяка вечер зарчинско вино в Клуба на журналистите, агнешки главички в ресторанта на писателите, среднощни допивки в Клуба на художниците. И други охолства на младостта. Младостта е най-верният доставчик на илюзии.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Вежди Рашидов. По време на възродителния процес му счупиха главата с бутилка. От Париж донесе пастис. Заживях в ателието му. Веднъж разчиствам купищата отпадъци. Под керамичните парчета и месинговите стружки откривам глава – от гипс – на Алеко Константинов. Ей, да си жив, прегръща ме Вежди, чудех се къде е. За благодарност ще ти я отлея от бронз!

Мина време. Всеки път, като се видим, Вежди обещава, че ще си изпълни обещанието. Обещава пред свидетели. Последното вричане се случи в НДК пред Антон Дончев. Ето, пред този велик писател, обещавам да ти отлея главата до края на май. До ден-днешен главата не е отлята. И по-добре. Инак, за какво ще си говорим.

Не ми отля от бронз Алеко Константинов, но отля българските изложби в Лувъра, Европа се взря в маската на Севт, София има „Квадрат 500”. Вярно, музеи, библиотеки, театри са все в прединфарктно състояние, хонорарът за един роман днес е по-малък от заплатата на шофьор на градски автобус. Вежди май иска да ни научи, че е щастлив онзи талант, който не само може да рисува, но и да печели пари. Трябва да се научим да печелим от дивиденти на банките, не от дивиденти на тиражите.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Да, защо да няма министър. Творец или мениджър? В културното ни битие, белязано от капризите на демокрацията, витаят творци с мениджърски дух, достатъчно независими и достатъчно заможни по дух, за да оглавят този сложен управленски механизъм. Ето, един млад ръководител като Мирослав Боршош – не си пия кафето с него – събуди НДК, превърна го в наистина живо културно средище, откри театри, литературен клуб, НДК закипя от събития, появиха се приходи. Още имена? За жалост, те са внедрени в партийните централи. Там се щамповат.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“?

– Затова се боя от културата на министрите. Защото са матрицирани в партийния клуб. Родени от любовта към Първия, както и да се казва той. Да заобичаме поредния министър на културата е все едно Валери Симеонов да заобича българските гласоподаватели в САЩ. Лесно й е на Лиляна Павлова – обичам тази хубава жена!, – строи магистрали, виждат се, отчитат се километри, милиони вложения. Няма мъка. Какво строи министърът на културата? Мъка.