Неприятното задължение да се мисли

Коварен текст изричат на камерната сцена на Народния театър. Ако някой е свикнал да получава напътствия от театъра как да живее достойно и справедливо и как да се справя с пречките, да си остане у дома и да гледа обратното на търсения морал и вътрешна красота в „София ден и нощ“. Пиесата „Спускане от връх Морган“ е умен и противоречив шедьовър на Артър Милър, предлагащ неприятното задължение да се мисли по време на гледането. Може и след гледането.

Текстът е като скрито следствие по проблема как да живее един богат мъж, организирал си две семейства с две съпруги и две деца. В каквото и да го обвиняват двете жени, разбрали за съществуването на едната и другата, реакциите на Лаймън (Валентин Ганев) са толкова живописни и сценични, че сме готови да му простим „неморалното“ широко семейство. Да не говорим, че двете жени – първата, Тео (Параскева Джукелова), и втората, Леа (Илиана Коджабашева) – са толкова красиви и съблазнителни, топъл пластелин в ръцете и думите на мъжа, че на мига оправдаваме неговата позиция на многоженец. Човекът е естет, ценител на женската омая. Откъде накъде обществото ще осъжда мъжа с две семейства? Имало норми на поведение и отношения? Кой от зрителите е присъствал на създаването и налагането на тези норми, че днес да ги спазва? Многоженството дори не е класифицирано сред десетте смъртни гряха, които са повели на Бога към всеки християнин.

Артър Милър поставя въпроса как да живее един богат мъж, организирал си две семейства с две съпруги и две деца. Снимка: Росина Пенчева/Народен театър

Извън тези логически (или не-логически) постройки представлението обиграва индивидуалната психика на жената. А там няма бряг и дъно. Двете актриси се забавляват да майсторят два пътя на възприемане на изненадата от съществуването на съперницата. Всяка е със свой темперамент, свобода на поведение, чувственост, стил на обличане и изразяване, спомени за общите преживявания с мъжа. Построени са върху общото ехо в душата на всяка жена при сходна ситуация. И тук Милър не е могъл да избяга от щампите, още повече, че има опит с три съпруги, между които иконата Мерилин Монро – макар и не еталон за интелект и въображение, то поне покрита с очакванията на голяма част от земното население, което смесва желаното с реалното.

Няма начин Тео и Леа да не изпитат ревност, любопитство за границите на отдаването при „другата“, съперничество в количеството преживяно щастие с мъжа, натъртване за майчинска закрила над детето – дъщерята Беси (Ева Данаилова) на Тео и сина Бен на Леа, когото не виждаме. Параскева и Илиана обиграват емоционалните отсенки в развитието на ситуацията сложно, искрено и чувствено, така че от един момент нататък не знаем кого да подкрепяме – тях или мъжа. Всъщност, това е капанът на спектакъла.

Снимка: Росина Пенчева/Народен театър

Валентин Ганев е намерил съучастник в лицето на режисьора Николай Ламбрев, любител на игровата двойнственост и гротесковата клоунада на сцената, които превръщат спокойния наратив в многопластово зрелище. Вальо Ганев играе така, сякаш спектакълът е направен за него. Той доказва на всяка от жените си, че ги е направил щастливи и богати в десетките рутинни сцени на семейния живот. Но това доказателство се демонстрира като комичен театър с подхлъзващи жестове, любовни спомени, еротични милувки и ласки (eдно от най-смелите представления на софийска сцена в интимната близост между актьорите). А също и със соловото преживяване на диалозите от Лаймън-Вальо Ганев в смесица от хрисимост, ликуване, надмощие, слабост.

Ламбрев монтира екран в дъното на сцената, който покрива изискването за модерност на някои пишман театрали. Тук той дублира лицето на Вальо Ганев, което и без това ни е близо, тъй като се играе в камерната зала. Екранът предоставя важна визия само в два момента. След като сме разбрали, че Лаймън е искал да се самоубие (извинявам се за разкритието на най-важния извод от пиесата), инсценирайки катастрофа с автомобила си на спускане от върха Морган, на финала той отваря прозорец в болничната стая и се хвърля от там. На екрана неговата фигура се появява в снежната безбрежност, както е бос и с болничен халат, и постепенно се стопява към хоризонта сред неспирните снежинки. Обзема ме ужасна тъга, също когато като дете исках да си представя какво е животът след моята смърт.

Втората сцена доказва въздействието на Лаймън над жените. Той се глези като слаб, нуждаещ се от грижи болник, докато седи до медсестрата Ева Тепавичарова и уж между другото гали голите ѝ крака. На екрана се вижда медсестрата, захвърлила униформата си, щастливо изживяваща празник. На сцената тя започва полека да разтваря краката си под неговите ласки. Прекъсва ги адвокатът на Лаймън (Йосиф Шамли), праволинеен, уставен човечец, антипод на бизнесмена. В смисъла на това видеоизображение по-нататъшната сцена на целувка между Лаймън и медсестрата (както знаем, Ева Тепавичрова излъчва хищна сексуалност) е излишна; вече знаем какво привличане расте между тях. Излишни са, според мен, и музикалните изпълнения на Вальо Ганев – използвани, за да ни уверят в театрализирането на живота на Лаймън. Факт, сто пъти доказван в изпълнението на актьора.

Ако искаме да разберем съвета на Артър Милър в тази сложна дилема, възможен или неморален е животът с две щастливи жени, ще ударим на камък: той вече се е отдалечил в снежната пустиня и изчезва на хоризонта. Остават неговите думи от едно интервю:

„Любовта – това са двама души, които опитват да се стигнат един друг, но и се стремят в същото време да се опазят един от друг. Тя е като постоянно състезание, надбягване, но без коне“.