Оркестърът никога не е спирал да свири

Не приемам определения като „старо нормално“ и „ново нормално“. Животът е един и ни поднася различните си лица по своя, понякога безапелационно циничен, но винаги безкрайно искрен начин. И ние просто трябва да го живеем – според вярата и убежденията си, с радостите, мечтите и надеждите.

Двете най-страшни неща за мен в живота са неизвестността и страхът. И целта ми е да се боря с тях в личния си живот и да се старая да помагам и на околните да ги преборват. Тази криза донесе на хората страх и неизвестност. И ние сме длъжни да ги преборим. Как? Продължавайки напред, кроейки планове за осъществяването на мечтите ни, с вяра и убеденост и с надежда в сърцата. И трябва да сме готови за това, че нашето лично „нормално“ не винаги може да съвпада с общата идея за такова.

Ние, музикантите, сме странни за много хора. Нашето ежедневие не е „нормално“ – работим, когато другите почиват, репетираме, когато почиваме. Нашите цели не са „нормални“ – можем с часове да свирим един пасаж в стремежа ни да стане идеален. Нашите радости не са „нормални“ – радостта в очите на публиката може да ни разплаче, а искрената похвала може да е най-скъпа за нас. Ние не можем да живеем по друг начин, затова и нямаме избор – връщаме се към обичайния си живот, защото той е единствената алтернатива за истинския музикант.

Първата репетиция след затварянето на залите доказа това – оркестърът зазвуча така, сякаш никога не е спирал да свири. Защото никой от нас не е спрял да поддържа форма и да се развива.

Ще се върне ли светът към нормалния си ритъм? Самият аз следя с интерес процесите в международен план. Опитвам се да гледам обективно с ясното съзнание, че това не винаги е възможно. Но ми се струва, че светът ще ни преживее и ще си съществува под една или друга форма. Въпросът е как ние ще се впишем в него. Не винаги правилното е обществено популярно и не винаги нашата представа за хубаво и лошо е съвместима с тази на другите.

Бих искал да вярвам, че работата ни ще има смисъл за много хора в пътя, който всички ще се наложи да извървим. Знам, че точно в този момент, за да продължим напред към бъдещето, за което мечтаем, трябва да се постараем повече от обикновено. И не бива да губим вярата си и надеждите за по-добър живот. Защото той зависи само и единствено от нас.

В личен план съм благодарен, че имах време за семейството си. Да съм край дъщеря си всеки ден в продължение на повече от три месеца е лукс, който професията ми не ми е позволявала. Това е един безценен подарък. Днес не искам да мисля за трудностите и неудобствата от неосъществените концерти и отменените ангажименти. Предпочитам да се фокусирам в бъдещето и, макар и все още плахо, да правя планове за срещи с публиката.

Имам щастието работата ми да дава надежда на хората и да им помага в техния път. Концертите, които пуснахме онлайн по време на карантината, бяха гледани, коментирани и споделяни стотици хиляди пъти и това ми дава надежда, че нищо не е загубено и всички ние сме на прав път.

Ars longa, vita brevis!*

* От лат. – Животът е кратък, изкуството вечно!

„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.