Шломо Минц: От музиката полза имат всички – и врагове, и приятели

Моите концерти винаги съвпадат с важни за България събития, казва големият цигулар, който е у нас за два поредни концерта

Шломо Минц пред паметника на Цар Освободител в София. Музикантът знае малко от думи от майчиния си руски език, но успя да прочете надписа на кирилица, а след това научи и значението на думите, издълбани върху камъка. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Шломо Минц: От музиката полза имат всички – и врагове, и приятели

Шломо Минц пред паметника на Цар Освободител в София. Музикантът знае малко от думи от майчиния си руски език, но успя да прочете надписа на кирилица, а след това научи и значението на думите, издълбани върху камъка. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Виртуозният цигулар Шломо Минц е у нас за среща с българската публика на 11 и 12 октомври в зала „България“. Тук е по покана на Софийската филхармония и „Европейския музикален фестивал“, организиран от „Кантус Фирмус“. Минц ще бъде солист и диригент на Филхармонията, за да изпълнят заедно Петия цигулков концерт на Моцарт и Симфония № 3 „Шотландска“ на Менделсон.

Шломо Минц е имал много концерти в България, толкова, че не си спомня добре кога е идвал за първи път – преди или след промените. Ние преброихме поне 8 негови гастрола у нас – в София, Русе и Варна. Но първото му гостуване след промените е паметно – защото същият ден е големият митинг на СДС на 18 ноември 1989 г. Казва, че залата била празна, но той бил под влияние на всеобщото въодушевление в София. Твърди, че винаги се случва да пристигне в страната ни в емоционални за българите моменти.

Минц изпитва особен сантимент към България, една от причините спомена в студиото на „Култура.бг“ по БНТ:

„България е невероятна, запазвайки човешкия живот през Втората световна война – никога няма да бъде забравено как спасихте толкова хора. Винаги съм чувствал топлотата на хората тук, и това е естествена топлота, не е престорена. Затова искам да се отплатя“.

joystation.bg

Дни преди концерта се срещаме с Шломо Минц, за да разговаряме за първата му родина и за останалите. Музикантът е роден през 1957 г. в Москва, която напуска още в невръстна детска възраст заедно със семейството си, установяват се в Израел, днес живее в Америка. Разговаряме и за тийнейджърските му години в Израел, за музиката и музикантите в служба на родината и на политическата пропаганда, както и за истинската, висша цел на музиката.

– Идвали сте много пъти в България, но един Ваш концерт през 1989 г. остава паметен за Вас. Защо?

– Ако не греша, това беше вторият ми концерт в България. Свирил съм много пъти тук, за първи път идвах преди падането на Берлинската стена. Но знаете ли, моята памет като че ли малко започва да ми изневерява. Това, в което не съм съвсем сигурен, е дали не сливам първите си две посещения в София, мина много време от тогава – но много ярко си спомням, че при едно от тези две посещения все още на власт беше много строг комунистически режим. Спомням си засилена полицейска охрана, имах личен преводач, който беше с мен през по-голямата част от денонощието. Спомням си и празната зала „България“. Помня време, когато знамената смениха своя цвят от червено в синьо, вече нямаше полиция, хората бяха навън, имаше объркване на улиците, но и усещане за свобода. Прощавайте, ако не съм съвсем точен в подробностите. Не става дума за старост, просто съм изсвирил много музика, много ноти и все още подхождам отговорно към тази творческа част.

– Като американски гражданин ли гостувахте първия път, по време на тоталитарния режим, това ли беше причината за засилената ви охрана?

– По онова време бях с израелско гражданство, но смятам, че сериозната охрана се дължеше на това, че оркестърът също беше от Израел.

– В такъв случай не са ви смятали за враг на комунистическа България…

– Надявам се да не е било така.

– Този път пристигнахте по-рано в България, ще изнесете два концерта. Заради пандемията ли се наложи тази разточителност и допълнително внимание към нас?

– За съжаление, да.

– Обичате да свирите пред българска публика…

– Винаги съм имал специално отношение и естествена топла връзка с българската публика, която чувствам още от първия си концерт. Смятам, че тези взаимоотношения се дължат до голяма степен на особените исторически моменти, в които се случиха тези концерти – моите посещения винаги съвпадаха с важни за България събития. И това винаги се усещаше изключително ясно от страна на солиста и диригента на сцената, виждаше се, че публиката е изключително въодушевена да ни слуша.

Връзката ми с България е доста отдавнашна, спомням си ясно, че Петър Ступел, който мисля, беше евреин, дойде в Израел по повод концертен проект, свързан с изпълнението на произведения на Луиджи Керубини с български мъжки хор. След успешното приключване на проекта той остана в Израел и успя да продължи тази професионална връзка и да организира първия концерт в София с израелския камерен оркестър.

– Винаги говорите емоционално за България, какво отвори сърцето Ви за нашата страна?

– Израснах с български съседи в Израел. Имах обща бар мицва с едно от българските деца, което впоследствие стана директор на Израелската опера. Името му е Ариел Коен. Той е музикант, но се занимава професионално и с математика. Родителите ни бяха приятели и от там знаех за България. Езиците ни донякъде са подобни (бел. авт. – вероятно говори за руския език).

Другата връзка е с футболния отбор на Яфо, който навремето беше собственост на един голям футболен запалянко българин. Не бяха много добър отбор. Така че действително от малък знаех за страната оттук-оттам и когато професионално гостувах тук, останах с впечатление, че хората са много топли. Не го казвам от куртоазия заради интервюто, а защото вярвам, че е така. Начинът, по който беше посрещнат нашият Израелски камерен оркестър, значението, което бе отдадено на целия концерт, самата подготовка от начало докрай, всичко това беше много трогателно за мен.

– Повече от 30 години по-късно вие отново сте в България по време на интересни политически събития, народът отново се бунтува. Отново сте в синхрон с нашите бунтове.

– Това е като че ли съдбата ми. Всеки път, когато свиря в България, се случва нещо важно. Нямам интерес да ставам министър-председател, нито парламентарист или политик, но някак си все съм тук в интересни времена. Германците го наричат Schicksaal, съдба.

– Роден сте в Москва. Но като че ли не концертирате често там, защо?

– През годините това се мени. Има периоди, в които наистина рядко свиря там, но в последните години като че ли все по-често се изявявам в Москва. Светът е динамичен. Смятам, че няма да ви изненадам с това изказване: Москва не е същият град, който беше преди 10 или дори 20 години. Това е Москва от различни векове, хората имат различни виждания за света. Енергията е различна.

– Напред или назад върви Москва?

– По-скоро напред. Трудно е да ви дам честно и обективно мнение. Въздържам се да заемам някаква позиция, защото в този район на света нещата винаги са били сложни. Надявам се, че посоката, към която се движат, е към опростяване. Хората навсякъде по света се прехранват с труд и оцеляват както могат. Не се опитвам да бъда дипломатичен. Но мисля, че заемането на опозиционна страна е малка част от по-голямата картина. Моята гледна точка винаги е насочена към надеждата хората да имат по-добър начин на живот.

– Следите ли какво се случва в Русия днес и важно ли е това за Вас? Днес, например, Владимир Путин има рожден ден и опозиционният лидер Алексей Навални даде интервю пред „Билд“, където обвинява руските творци, които подкрепят Путин, но творят на Запад, в лицемерие. И дава пример с диригента Валери Гергиев. Как бихте коментирали?

– Отговорът ми ще ви изненада. Няма какво да коментирам. Има разлика между „без коментар“ и „нямам какво да коментирам“, нали така? Има и други като Валери Гергиев, които са в подобно положение – самият Давид Ойстрах, Святослав Рихтер… Има дълга поредица от творци, които е трябвало да служат на родината си. Смятам, че до известна степен това е вярно и за България, може би повече по време на тоталитарния режим и по-малко днес. В някои държави едни артисти получават държавна подкрепа и е съвсем естествено държавата да очаква нещо в замяна. Това е дълга и интересна тема. Самият аз гледах интересен полски филм по темата: в миналото шахът се е използвал като един вид промотиране на външна политика и заявяване на позиция. Няма нищо изненадващо, че това се случва и днес, дори е често срещана практика. Доста държави го практикуват, например чрез спорта, Китай например. Щеше да е по-хубаво, ако тези творци служеха на една по-висша международна кауза, а не на собствената си държава, но не сме дорасли до това. Надявам се някой ден да бъдем.

– Казахте „служба на родината“, не става ли дума за творци в служба на политиката?

– Не е съвсем точно формулирано и ще се обоснова. Когато изпълняваш нещо, в която и да било сфера, ти го правиш за общата публика, не за отделен руснак или американец сред аудитория от 300 души. Когато свириш, ти свириш за всички. Не може да се запушат ушите на един американец или на един руснак сред публиката. Крайната цел на музиката е да изпраща послания, без да има някаква полза за държавата. Върховна цел на музиканта е да изпълнява музика, да я разпространява. Музиката не е шах. Трябва да се разглежда като нещо различно. От нея полза имат всички – приятели и врагове.

– Мислили ли сте какъв би бил животът Ви, ако бяхте останали в СССР?

– Може би щеше да е много по-различен. Вероятно щях да бъда част от режима или негов инструмент. А може би не. Не мога да предположа какво щеше да ми поднесе съдбата, ако бях останал там.

– Възможен ли е днес успехът в Русия, ако не сте съпричастен към държавната политика?

– Един творец няма как активно да бъде ангажиран в политиката. Голямото изключение е може би маестро Курт Мазур, който успя от своята висока позиция да бъде част от процеса по падането на Берлинската стена. Музиката определено има своя сила, но основната ѝ цел е посланието, което тя изпраща, а то е невербално, свързано е с усещания, разбирания, предаване на посланието на композитора.

Все пак вярвам, че универсалната цел на музиката е споделянето отвъд всякакви политически цели, стратегии на високо ниво. За да бъде в полза на всички. Например много ще се разочаровам, ако България спре да ме кани на сцена, защото съм… каквото и да било – китаец, африканец или гражданин на друга държава. Защото моята изначална мотивация е това, че съм творец и споделям музиката с хората.

– Ако можеше да избирате, кой бихте искали да Ви управлява – Путин или Тръмп?

– Притискате ме в ъгъла с този въпрос. Нека те да преценят. Аз съм в много привилегирована позиция – не защото съм на елитарно ниво, а защото смятам, че привилегията ми се крие в това, че не съм политик. Това ми дава правото да предам музиката на хората, които се нуждаят от нея. Много пъти музиката има много по-голяма сила, отколкото хората биха забелязали.

– Предполагах, че ще избегнете отговора на този въпрос и дипломатично бихте посочили името на композитор – Моцарт или Шостакович…

– Те са водили невероятен живот, играят голяма роля в историята. Живели са в различни времена. Но трябва ли да управляват света? Защо?

– Те така или иначе ни ръководят – чрез своята музика. Създаването на гениално изкуство влияе също като политиката.

– За мен това са несравними неща. Може би е възможно композитор да е президент, или един политик да свири на цигулка. Но защо е необходимо да опитваме да сравняваме тези неща?

– Къде сте се чувствали по-свободен – на сцената или в ежедневието?

– Има едно изумително интервю на Челибидаке отпреди време, в което говори за свободата в музиката. Обяснява детайлно колко сложно е да се постигне тази свобода. Там той използва силата на визуалното – повдигна ръцете си и каза „Дясното ми кутре контролира цигулката, този пръст контролира това, а този – онова и когато всички компоненти се слеят, аз най-сетне се чувствам свободен“. Свободата е смесица от различни елементи. Понякога мечтая за разходка на плажа, друг път намирам свободата на сцена, в центъра на нещата, когато имам чувството, че се възнасям. Има много ситуации и епизоди от живота на един човек, в които може да бъде свободен и да остане такъв. Свободата не е едноизмерно понятие за хора като мен, но не е невъзможно да бъде постигната. Съществува свобода и извън музиката, както и обратното. Важно е свободата да бъде цел, към която човек да се стреми и да успява да я постига в други ситуации.

– Има ли друго изкуство извън музиката, която може да предизвика подобно удоволствие у вас?

– Преди години – да, но не знам дали мога да го почувствам днес. Хората сме като калейдоскоп, променяме се във времето, затова няма абсолютни отговори във всеки един момент. Няма единна рамка. Съжалявам, ако Ви разочаровам, но не се опитвам да бъда дипломатичен в своите отговори.

– Давали ли сте си сметка, че колкото по-добро е вашето изпълнение, толкова по-голяма възхита предизвиквате към автора на музиката, която изпълнявате? Колкото сте по-добър, толкова повече аплодисменти за Моцарт, например?

– Когато един голям изпълнител излезе на сцената да изпълни голямо произведение и приемем, че той има техниката да го направи, тогава неговата задача е много лесна – защото посланието на композитора безпроблемно достига до публиката. Това се случва при великите композитори. Други имат нужда от помощ от изпълнителя, за да предадат посланията си. Много е лесно за един изпълнител да се подхлъзне и да изпълни посредствено една пиеса, което не отговаря на очакванията от чисто композиционна гледна точка. Затова е много важна задачата на изпълнителя да извиси произведението до ниво, при което да се получи естетически ефект у публиката. Понякога този вид творчески процес е по-уморителен. Ако изпълнителят успее да извиси непознатите творби, това може да шокира публиката, която не очаква такова композиционно ниво на произведението. Така че в известен смисъл ние сме проводници между музиката и композитора. Като изпълнители трябва да сме много адаптивни, да се приспособим към произведението, което изпълняваме, да сме наясно с целта, която искаме да постигнем с това произведение.

– Тоест, да влезете в ролята на вълшебната флейта на Господ, както казва Питър Шафър в своята пиеса „Амадеус“?

– Да. Тук идва и отговорът на политическата част на това интервю. Ние сме тези, които произвеждаме звука, а не политиката. Политиката е погрешна причина да създаваш музика. Тя може да е допълнителна причина, ако творецът се интересува и иска да се ангажира публиката с политиката. Не намирам това нито за позитивно, нито за негативно. Същинската цел на музиканта е преносът на звук, буквално.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах