Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

От петата ракия до втория роман

Новият роман на Георги Бърдаров „Absolvo te” - емоция без стабилни основи на логиката, разума и истината

Георги Бърдаров е преподавател по демография и етно-религиозни конфликти, доцент в СУ „Св. Климент Охридски“. Затова от него се очаква да бъде по-прецизен към фактите. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - От петата ракия до втория роман

Георги Бърдаров е преподавател по демография и етно-религиозни конфликти, доцент в СУ „Св. Климент Охридски“. Затова от него се очаква да бъде по-прецизен към фактите. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Едно от нещата, които вярвам с дълбока убеденост, е, че добрият писател дължи уважение на читателите си преди всичко останало, дори преди таланта. А писателското уважение се изразява в нещо много простичко – в задължението на автора да бъде точен, да е посветил време и усилия на проучвания, да работи върху текста си със съзнанието, че ще бъде четен от равни нему. Обидно е да се предлага на читателите само емоция, без стабилни основи на логиката, разума и истината. „Да стиснеш някого за гърлото”, ако преди това си го нахранил с неистини, е форма на презрение.

Споделям тази своя убеденост, след като приключих „Absolvo te” на Бърдаров. Да, така е написано на корицата – Бърдаров. Без първо име. Дълго се чудих защо и мисля, че накрая открих някакъв отговор. „Absolvo te”, което значи „Опрощавам те” на латински, в случая се отнася именно до автора. „Опрощавам те, Бърдаров” или „Опрощавам те! Бърдаров” – и в двата случая става дума за авторефлективно действие – писателят опрощава читателя или си осигурява опрощение още с първата страница.

Но това е само дребна част от цялостното въздействие на романа. Георги Бърдаров е проверен във времето добър разказвач. Разказът му „За петата ракия или колко е хубав животът” е най-четеният разказ в интернет. Това не е мое твърдение, така пише на задната корица на книгата. Първият му роман „Аз още броя дните” продължава да предизвиква възхитено драматични коментари в читателските групи във Фейсбук, въпреки че беше белязан с грешките на растежа.

Вижте още: ОТКРОВЕНО ЗА ГЕОРГИ БЪРДАРОВ

Бърдаров обаче вече няма привилегията да бъде четен като дебютант. Простимото в първия му роман е непростимо във втория, а в случая говорим за дори по-сериозни проблеми в тъканта на книгата.

„Absolvo te”, подобно на „Аз още броя дните“, е изграден в два (и половина) паралелни сюжета, които се обединяват на финала. Схемата е вече отработена от автора, очевидно успешна и той я използва отново. Тече разказ за преживяванията на евреин в концентрационен лагер в нацистка Германия, на арабин в Палестина във втората половина на ХХ век и проблясъци от живота на младо еврейско момче в Израел през 70-те. Основната идея на романа е да се потърсят корените на еврейско-арабския конфликт, който и до днес не е намерил решение. Георги Бърдаров се опитва да измери и сравни проявите на човешкото зло, но и да посочи път към решение и опрощение. Трудна задача. Ако някой успее в това, несъмнено ще получи Нобелова награда за мир.

„Аз още броя дните” беше издаден от „Сиела” – издателство с опит в подготовката на една книга, а „Absolvo te” е дело на собственото издателство на Георги Бърдаров – „Мусагена”. В известна степен неопитността личи. Професионалистите знаят, че е недопустимо предговор, в който се сипят похвали за автора, да остане неподписан. Далеч съм от мисълта, че Георги Бърдаров сам е излял думи за себе си в началото. Вероятно този анонимен предговор си има автор, но оставен без подпис изглежда като самовъзвеличаване. А това е първото впечатление от книгата все пак. На финала има и следговор, който повтаря сухо биографията на автора, емоционално представена в началото. И той не е подписан. Така романът се оказва натрапчиво рамкиран от възхвали на собствения му автор.

Но проблемът с неподписването не е само в предговора. В романа са използвани преводи на Шекспир, Рилке и Дилън Томас. Чужди преводи. И липсва уточнение чии са, въпреки задължението, произтичащо от авторското право на преводача, да бъде споменавано името му.

Сред формалните проблеми, които са извън тъканта на текста, могат да се причислят и многобройните набиващи се на очи правописни грешки (още една проява на неуважение към читателя). При това не става дума за случайни тайпо, а за видимо непознаване на граматиката – множество липсващи пълни членове, „честа” вместо „честта”, „двама руснака” вместо „двама руснаци”, своеволни запетайки… Въпреки че това е грешка на коректора, авторът, особено когато е и издател, има отговорност към чистотата на езика в книгата.

Името на редактора на тази книга е сред големите имена в съвременната ни литература. Далеч съм от мисълта, че Христо Карастоянов е допуснал нарочно толкова много пропуски като редактор. По-скоро смятам, че не е имал достатъчно време за работа – писателят пише в книгата, че я е завършил на 21 юни 2020 г. До ноември същата година вече е на пазара. Бързането води до грешки. А те изобилстват.

Срещат се неизчистени метафори и сравнения: белите платнени щори били като „ресни на зеница”. Или подчертано едър мъж, на когото „дрехите висят като на бостанско плашило”. Спъна ме и дълго ме държа тревожна изречението „Наглед Дахау беше по-малък от Аушвиц, но иначе си имаше всичките отличителни белези на концентрационен лагер”. А когато прочетох: „Хитлер бе като ония lucky boys, на които съдбата изневиделица отваря един портал…”, се отказах да приемам насериозно езика на книгата като цяло и потвърдих това свое убеждение на финала, когато единият от героите разпознава кой мълчи в телефона, защото „чува свистенето на познат вятър”.

Тук съм длъжна да отбележа, че имаше и попадения, които ме възхитиха – идеята за Аллах като котка в облаците или сравнението на малки женски стъпала със „сърчица на джуджета” – определено необичайно и някак парадоксално красиво.

Но това не може да тушира обилните несъответствия между възможно и невъзможно, истинско и насилено, на фона на непознаването на бит и култура или противоречията на физичните закони.

Не вярвам, че е възможно да се прочете надпис над врата от половин километър разстояние. Знам със сигурност, че на шабат ортодоксалните евреи не могат да купуват цветя, нито пък поставят цветя на гробовете на своите близки. Убедена съм, че необразована палестинска селянка не говори латински. Неуважението към имената на реалните личности в книгата е обезпокоително. Бърдаров е нарекъл коменданта на Аушвиц Рудолф Хес (заместник на Адолф Хитлер, третият по важност човек в Райха) вместо Рудолф Хьос. Разликата между двамата е подчертана дори в своеволната откъм точност Уикипедия. Гаулайтерът на Мюнхен през 1945-а е Паул Гислер (лесно проверимо в интернет), а не Разелщепцер, както твърди авторът. Невъзможно е в кафене в Германия през 1931 г. някой да слуша джазови изпълнения на Джанго Райнхарт. Дори да предположим, че е използван грамофон, Райнхарт започва да записва няколко години по-късно, през 1931 г. все още е неизвестен. Доста ме стресна и сцената, в която концлагерист бяга през лагера Дахау, рецитирайки наум целия текст на „Не си отивай кротко в тъмнината!” на Дилън Томас – поема, която ще бъде написана и публикувана 6 години по-късно. Дребните несъответствия – във възрастта на героите, в разминаването на месеци и години, дори не мога да изброя, защото текстът ще стане твърде дълъг.

Харесвам Георги Бърдаров. Смятам, че е човек, чийто интелект, образование и способност да убеждава са изключително важни днес. Той е доцент, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ по демография и етно-религиозни конфликти – точно темата на новия му роман. Трябва, точно той трябва да бъде изключително прецизен към фактите. Това е и причината да съм толкова пунктуална при четенето на романа му. Бърдаров носи отговорност към читателите, точно защото е експерт и авторитет. Това, което е простимо за маргинални писатели, е непростимо при него. Уважението е задължително, но в двете посоки.

Да разчиташ на голата емоция, да привличаш читатели с ефектни сцени, които си подплатил с неточни и пренебрежително повърхностни факти, да търсиш ефект само в неизбежния сантимент, придружаващ трагедиите… Това е обидно. Сцените, в които емоцията надделява над разума, са няколко и, да, могат да „стиснат за гърлото”, но не правят литература. Литература би имало, ако монолозите на героите не звучаха еднакво, хиперпатетично и монотонно. Ако присъстваше речева характеристика, която да обогати образите. Ако разпилените във времето сцени бяха по-обрани, не се налагаха повторения, за да върнат читателя към нещо, което е забравил в хаоса.

Въпреки по-глобалната тема, която „Absolvo te” засяга, смятам, че вторият роман на Георги Бърдаров е по-слаб от първия. Това е обичайният риск, когато създадеш бестселър. Искрено се надявам да прочета и трети роман от него. И тогава да напиша само една дума – „Браво!”.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах