Докога ще четем „Под игото“ като световнозначимо произведение?

Преди вече много години имах за домашно да напиша „отговор на литературен въпрос“ по „Евгений Онегин“. Написах поема. Сигурно е била много смешна и глупава, но бях развълнувана, а съчинението ми напълно „отговаряше на въпроса“. При това беше обемно – някъде около 3-4 страници. Получих оценка „0“. Нула. Слава богу, това не ме отказа от литературата, но си беше жесток удар по ентусиазма ми.

Подобни неща се случваха и с дъщерите ми в училище. И всеки път беше като удар в стомаха, защото вместо за вдъхновение, училищната литература служеше за ограничаване на мисълта. Рамките бяха поставени от други и никой не се интересуваше от това как учениците възприемат творбите. Трябваше да ги интерпретират както им е казано и точка.

Нито една от двете ми дъщери не обичаше да чете българска литература, докато не завърши училище. В момента, в който си взеха дипломите обаче, започнаха веднага. Изчетоха куп книги, които преди това подмятаха с отвращение и претупваха, за да си изкарат оценките. Днес мога да си говоря с тях за Талев и Димов, да обсъждаме депресията на Далчев и анархизма на Ботев. Заедно с това обаче говорим за Виктор Пасков, за Вера Мутафчиева, за Борис Христов и Иван Методиев. Вече и за Георги Господинов, Здравка Евтимова, Александър Секулов. Не им ги бяха наливали в главите в училище.

Всъщност училищната програма по литература, по която учеха моите дъщери 30 години след мен, беше същата, по която бях учила аз. И не се е променила до днес. Само присъствието на Иван Вазов се е увеличило. Ние, в прословутия соц, не го учехме в 4 различни години. И западноевропейската литература за нас беше повече, какъв парадокс! В гимназията в началото на 80-те учехме дори „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле, четяхме Балзак, Мопасан, Гьоте. Нямахме американска литература, ама то и сега няма. Споменаваше се нещо за латиноамериканска, защото имаше доста „прогресивни“ автори там, а сега, като няма нужда от социалистическа прогресивност, съвсем не споменават писатели от Южна Америка в училище. Нямахме идея за източноазиатската книжовност – дори не знаехме и едно име на японски, китайски или индийски писател. Ама и сега не знаят. За африканската изобщо няма да отварям дума.

Децата на България са умни. Те не разчитат на училищната програма, за да се информират за състоянието на световната литература. Те се осведомяват за света там, където учителите им не присъстват – в световната мрежа. Спомням си как се тръшках, че дъщеря ми не откъсва поглед от телефона и пренебрегва книгите, и един ден просто я помолих да ми покаже какво прави. Обърна екрана към мен и видях, че чете. Четеше тийнейджърски роман на английски. В телефона ú имаше цяла библиотека. В училище в този момент дъвчеха за „красотата на българката при Йовков“ и за позора, ако обикнеш неподходящ човек или загубиш девствеността си преди сватбата. Без контекст, без обяснения, без опит за прехвърляне на мост между поколенията.

В момента (а и в бъдеще) литературата като учебен предмет си остава досадно поклонничество пред икони. Те са непроменими и неподвижни, основополагащи камъни в основите на сграда, която никой не успява да покаже на младите хора в цялост. Те не могат да разсъждават върху тези книги, нямат контекст, защото липсват интегрирани програми, които свързват история, география, обществени науки, музика, изобразително изкуство. Епохите – тоест контекстът – се преподават на парче, несъбираем пъзел.

Сега се подготвя нова „промяна“ в учебната програма. Министърът на образованието обеща, че ще намали чуждоезиковото обучение, за да увеличи часовете по българска литература. Не каза обаче дали просто ще вкарат Вазов и в 12 клас или ще увеличат часовете за него в шести клас например. Освен това сериозно се дебатира включването на задължителен предмет „Религия“. Опасявам се обаче, че от него децата няма да научат културните кодове, а само буквализираните канони. Ще се говори за Бог, но не и за божественото, което в никакъв случай не е изричен прерогатив на религията. Тоест – функционалната неграмотност ще се умножи, вместо да бъде преодоляна. Още повече, че министърът на образованието каза:

„Ако има промяна в парадигмата, тя е връщане към традиционното.“

А вече отмина една четвърт от новото столетие…

Обичайно авторите на учебните програми и техните идеолози в министерството се аргументират с „патриотизъм“ и „национална идентичност“. Възпитанието в родолюбие обаче не е ефективно, ако не показва родината в контекста на света. Може да си наблъскан с кухи фрази за „величието на Вазов“ и „гения на Елин Пелин“, но неизбежно някой ден отваряш роман на Виктор Юго или разказ на Фокнър и откриваш, че в литературата няма по- и най-велик, особено в рамките на големия свят. И ако не си получил контекст, който да ти обясни защо нашият си Вазов е особено важен за нас, макар Юго да е по-добър писател, изпадаш в сериозен ступор от противоречието между претенции и реалност. Всъщност би било прекрасно, ако „Под игото“ се изучава паралелно с „Деветдесет и трета година“ на Виктор Юго например – така още по-добре децата ще осъзнаят огромната стойност на първия български роман като артефакт на културната ни история, а не като документална хроника на бурните времена или като световнозначимо произведение, каквото той не е.

Да изучаваш литература означава две базови неща. Първото е да знаеш кои са класиците (не само родните) и защо са такива, да четеш техните произведения, за да получиш основните културни кодове на цивилизацията. Второто е да откриеш как литературата свързва личния и обществения пласт, как отразява общото и частното, как формира ценности и как те се променят във времето, пространството и в личността. Тоест – да проникнеш в тайната на магията, наречена литература. И тогава не просто ще си начетен, а ще имаш пътеводител за цял живот. Защото литературата е точно това – наръчник за живеене. При това за живеене в света, а не в границите на затворената зад оградата на слепия национализъм изолирана България.