Сърцето на митологията в „Метаморфози“ на Овидий

„Метаморфозите“ на древноримския поет Публий Овидий Назон излизат в ново издание – луксозно и с кожен гръб. Една от иконите на културния подем на Римската империя през I век отново ще е на пазара с едно от най-прочутите си съчинения – повече от 40 години след като излиза в Библиотека „Световна класика“. Преводът от латински език е същият – на вече покойния проф. Георги Батаклиев, а изданието е на „Изток-запад“.

Овидий е определян като майстор на елегичния дистих и традиционно се смята за един от тримата канонични поети на латинската литература – заедно с Хораций и Вергилий. Поезията му остава пример за подражание през Късната Античност и Среновековието, а „Метаморфози“ е сред основните източници за класическата гръко-римска митология.

„Метаморфози“ е и най-амбициозното му произведение – епическа поема в хекзаметър в 15 книги, енциклопедично очертаващи трансформациите в гръцката и римската митология от създаването на света до обожествяването на Юлий Цезар. По времето на написването на поемата, Овидий вече се ползва със статут на един от най-изтъкнатите поети и интелектуалци на Рим.

Творбата е написана около 7-8 г., като малко след това Овидий е изпратен от Октавиан Август в изгнание в Томи на Черно море (дн. Констанца, Румъния). Причините за прокуждането не са известно – ясно е обаче, че то е наредено еднолично от императора без участието на Сената и без съдебен процес. В Томи, вече отчаян, поетът унищожава труда си, който, за радост на бъдещите поколения, продължава живота си чрез преписи на негови приятели.

Златният век на римската култура

През последните десетилетия преди Христа, след кръвопролитни битки и продължителни сражения римският император Октавиан Август съсредоточава в ръцете си неограничена военна и гражданска власт, установявайки трайно мир в цялата Римска империя.

Наред с промените, които внася в управлението и законодателството, Октавиан издига внушителни храмове, съдебни сгради, множество театри и библиотеки, прокарва пътища и водопроводи из цялата империя. Освен това се стреми да възстанови и добродетелите на старата република: благочестие, доблест, нравственост.

Подобно на елините, и Август привлича около себе си най-изтъкнатите представители на изкуството и науката, които не просто да го възхваляват, но и да популяризират идеите му, т.е. духовното и нравственото възраждане на римския народ чрез възвръщането на добродетелите и религиозността от времето на Републиката – и оставането на този период в историята като златен век на римската култура.

Откъс от „Метаморфози“ на Овидий

„Сътворението“

Тегли духът ми да пея как в нови тела се превръщат

формите. О, богове – та нали ги превръщате вие, –

почина мой вдъхновете, водете стиха ми неспирен

до настоящите дни от самото световно начало!

Преди морето, земята, небето, покриващо всичко,

само един бе ликът на природата в тази вселена,

хаос наречен – сурова и неразчленена грамада –

нищо, освен тежина неподвижна и заедно сбрани

кълнове срещуположни на свързани зле елементи.

Още титан над света не кръжеше да праща светлика,

още и лунния сърп не изпълваше с прирасти Феба

и не висеше твърдта сред околния въздух свободно

при равновесно тегло, и не беше протягала още

Амфитрита ръце до далечния край на земята.

Имаше, вярно, и твърд, и море, и не липсваше въздух,

ала нездрава твърдта, неплавателна беше водата,

въздухът беше без зрак. Не запазваше своя лик нищо.

Всяко враждуваше с всяко, защото в отделното тяло

топлото беше в борба със студеното, сухото с влажно,

мекото с твърдо, това, що тежи, с вещество безтегловно.

Тази вражда отстрани бог – природната по-добра сила.

Той от небето твърдта отдели, от твърдта пък водата

и от по-гъстия въздух откъсна небето лазурно.

Щом като всичко разви и от тъмната маса извлече,

свърза неща, по места отделени, в съгласие мирно.

Тъй на небесния свод безтегловната огнена сила

блесна и място избра висината отгоре над всичко,

въздухът по лекота и пространство остана след нея.

По-плътна, земната маса притегли по-грубите части,

стегната от тежестта. Подир всички околната влага

крайното място зае да опаше кръга на земята.

Щом като тъй разположи природата богът безимен,

щом я така раздели, разделеното в слоеве свърза.

И от самото начало заобли земята, да бъде

равна от всички страни, на кълбо с исполински размери.

После разля нашироко морета, от буйните ветри

да се вълнуват, отвред да връхлитат брега на земята.

Извори той, езера и блата необятни придаде,

ограничи с брегове лъкатушни реките, които

в разни посоки текат – от тях някои почвата пие,

други догонват морето, през чисти полета се вливат

в равната, волната шир, за да плискат крайбрежия, не бряг.

И повели да се ширнат поля, долини да се смъкнат,

да зашумят лесове, да се дигнат планински чукари.

Както небесния свод прекосяват два пояса вдясно,

толкова пояса вляво, но има и по-горещи пети,

богът грижовен така раздели обградената тежест

също на толкова дяла: пет пояса стелят земята.

Който заема средата, от жега не се обитава,

двата с дълбок сняг покри, между тях разположи два други,

даде на тях мекота, като смеси студа с топлината.

Въздухът висна над тях с по-голяма от огъня тежест,

толкова също стои след земята по тежест водата.

Там повели и мъгли, повели да се облаци трупат

с тътнещи гърмове вкуп, за да сепват сърцата човешки,

и с ветровете, които пораждат светкавични бури.

Все пак творецът световен не им позволи да вилнеят,

както си искат, в ефира: и днес те се мъчно удържат,

щом като в разни страни устремяват напора си всички,

да не разкъсат света, че такава е братската свада.

Евър завя към Аврора, към Персия и Набатея,

към върховете, огрени от ранния утринен блясък.

А бреговете, които съгрява вечерното слънце,

близо лежат до Зефира. Към скитите страшен напира

и към Голямата мечка Борей. А земята насрещна

кваси Южнякът безспир с устойчивите облаци тежки.

Горе тогава разся той ефира кристално прозрачен,

без тежина и съвсем от утайките земни пречистен.

Тъкмо на всичко така постоянните слогове сложи,

и по небето навред заблестяха звездите, които

бяха под гъстия мрак спотаявани толкова дълго.

Без живина да не би от вселената кът да остане,

с образи на богове, със звездите насели небето.

Даде вълните за дом на сребристите риби, земята

своите твари прие, пък пернатите – лекият въздух.

Но същество, по-свещено от тях, с по-възвишена мисъл,

нямаше още в света за господство над всички околни.

И появи се човекът – дали от божествено семе

оня творец, първоизвор на свят по-добър, го създаде,

или земята, едва от ефира висок отделена,

свежа, бе скътала кълн от предишното сродство с небето?

Нея примеси синът на Япет с дъжделивата влага,

образа на боговете всевластни така пресъздаде.

Докато другите твари наведени гледат земята,

стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето,

и повели на човека да свръща очи към звездите.

Тъй, дотогава сурова, от облик лишена, земята

беше сега променена с незнайните образи хорски.