Сбогом, Беноа! И благодаря за стридите

Спомням си как баща ми ми разказа за нелепата гибел на Марио Моничели, един от любимите италианци на семейството ми. Понякога хората на изкуството загиват така (сещате се за добрия стар Винсент, онзи със слънчогледите. Смъртта му е част от голямата вина на нашия свят). Лесно да си кажем, че артистите са си такива – лабилни, невротични, лишени от здравите, може би малко груби устои, които държат буржоата здраво закотвен в непоносимата действителност. Но аз споделям мнението, че поетите, художниците и изобщо сериозно занимаващите се с изкуства са разумни хора, може би дори по-разумни от останалите. Човек не може да е навлязъл дълбоко в някой труден занаят, без да развие особен хумор към всичко – и любов към това, което прави.

Наистина ли гастрономията е изкуство? Ако е така, то тя е най-нетрайното изкуство в света, защото знаем в какво се превръщат дори най-красивите й произведения само за няколко часа. Старата японска култура нарича света на удоволствията „отплуващ свят“, защото той е нетраен по дефиниция. Всичко, което ни радва, е мимолетно. Ако подреждането на цветя е изкуство, то и една салата е поема. Пък и да не забравяме, че храната стои в дъното на нашите ритуали – от залъка Божия плът в светото причастие през сложния протокол на менюто за официален обяд (който скоро беше повод за прехвърчане на искри между президентите на Франция и Иран) до чаената церемония, стояща между религията и естетиката.

Да, храната е обект на естетизация и гастрономията е изкуство. „Дългът пред удоволствието“ на Джон Ланчестър, книгите на Питър Мейл и „Философия на храненето“ от Райчо Пожарлиев могат много да ви забавляват, докато ги преглеждате, за да разберете дали е така. В противен случай нямаше да се колебаем между епикурейските пиршества и аскетичните пости.

Ето защо смъртта на Беноа Виолие е сравнима с тази на Моничели. Понякога човекът на изкуството рязко затваря вратата след себе си. Защо се е самоубил талантливият 44-годишен готвач от Лозана – може и да не научим. А той беше човек от вече изчезваща порода. В ресторанта си „Отел дьо вил“ в Крисие, Швейцария, той дълго се е специализирал в дивечови ястия – самата идея за дивеч вече кара благочестивата публика от добре възпитани хуманисти да си представят кървави пирове на източни диктатори. Но да си представим този избор като културен жест. Комбинацията от подходящо вино, сезонни подправки и специфичният вкус на месото в онзи планински край говорят сами за себе си. Друг е въпросът, че при три звезди „Мишлен“ човек вече няма шанс за импровизиран обяд. Или пък има?

Разбира се, никога не съм можел да си позволя ресторанта на Беноа Виолие. Но мисля, че знам защо във френскоезичния край на нашия континент се раждат такива готвачи. Край Перпинян и до днес има соколари, които могат да ви разведат на кон из областта. Можете да държите ловна птица на китката си, да я пуснете срещу дребен дивеч и по-късно, ако не сте избухнали в сълзи при политически некоректната, Киплинговска гледка на спускащия се хищник, да участвате в хранене с това, в чиято участ сте участвали. Знам, други времена са сегашните. Това не е на мода. Но то съществува и е част от най-дълбоките пластове на душите ни, точно както коридата все още е сърцето на стара Испания. Между Алпите, Пиринеите и Централния масив на всичко това се гледа по естествен начин, без превземки. Отсреща, на Корсика и в Сардиния местните господа с каскетите и късите пушки ходят из своите гори като горделиви и малко нещо кръвожадни стопани (без да са унищожители)…

Мисля, че покойният г-н Виолие беше представител на този начин на мислене. Разбира се, по изискан начин. Случвало ми се е да попадна на такива малки места, от които е тръгвала кариерата на не един амбициозен южняк, носещ със себе си вкуса към кръвта, дуендето на Испания, Прованс и Савоя – а и нали произлизам от Балканите, та ми се струва, че някак разбирам този вид изкуство и съответстващия му начин на живот. Едно ястие, поднесено с подходящите думи, може наистина да ни напомни за много дълбоката традиция, лежаща в детайлите около подредбата на масата и настаняването на всеки гост.

Беноа Виолие идваше от места, където това не беше без значение. Някъде из проходите на неговата Швейцария, полузамръзнал, младият свети Анселм преди хиляда години е бълнувал, че получава къс чисто бял хляб от Божиите ръце. И може би, кой знае, Беноа дълго е копнял за точно този Хляб.

Ето какъв Хляб предлагаше той: