„Space Oddity“ на Дейвид Боуи стана на 50

Петдесет години, откакто светът чу за първи път песента на Дейвид Боуи „Space Oddity“ се навършиха на 11 юли. Композицията, прозвучала за първи път девет дни преди кацането на Нийл Армстронг и Бъз Олдрин на Луната, отначало бе приета като дан към космическата мода. Едва по-късно светът осъзна, че историята на майор Том изобщо не е за това, а за безкрайната обреченост на малкия човек. Музикалният журналист Лев Ганкин разказва в сайта „Медуза“ историята на песента, обикната от цялата планета.

На 11 юли 1969 г. в Англия и САЩ едновременно излиза сингълът на Дейвид Боуи „Space Oddity“ — и не се случва нищо. Трудно е да се повярва в това 50 години по-късно, след като песента се превърна в една от най-разпознаваемите композиции на Боуи и стана най-продаваният му запис в Обединеното кралство (изпревари дори бодрия му хит от 80-те „Let’s Dance“), а астронавтът Крис Хадфийлд я изпълни директно в космоса – в същата такава натъпкана с радиотехника „консервна кутия“, в каквато преди много години лирическият герой на „Space Oddity“ летеше сам-самичък през междузвездното пространство. Но е така: в началото песента е приета хладно. Не помага дори това, че няколкостотин хиляди фенове на музиката всъщност вече я чули – седмица по-рано „Space Oddity“ прозвуча от тонколоните в една от паузите на големия фестивал, организиран от „Ролинг Стоунс” в Хайд парк.

Ситуацията започна да се променя няколко месеца по-късно. След 20 юли Би Би Си започна да съпровожда със „Space Oddity“ новините си за космоса – и на първо място репортажите за кацането на американските астронавти на Луната. Мисията на „Аполо 11“ приключва успешно на 20 юли, когато Нийл Армстронг прави прочутата „малка стъпка за човека и огромен скок за човечеството”. Преди това телерадиокомпанията не пуска песента в ефир, защото в случай на провал на лунната експедиция, би могла да прозвучи неуместно. Впрочем, ако сме откровени, изборът на „Space Oddity“ за саундтрак към триумфалните репортажи от космоса също повдигна въпроси – песента на Боуи излъчва съвсем различни емоции; години по-късно самият музикант с усмивка предположи, че шефовете на Би Би Си просто просто ги е домързяло да обърнат внимание на текста.

След това и продажбите на сингъла — поне в Европа — бавно, но сигурно запълзяват нагоре. През ноември той достига петото място в британската класация; Боуи се появява с песента първо по холандската телевизия, а след това е и в прочутото британско шоу „Top of the Pops“. В Италия „Филипс” поръчва отделна версия на „Space Oddity“ на италиански език: на Боуи му се налага дълго да се мъчи в студиото над произношението и да се чуди как да изпее емоционално думи, чийто смисъл не разбира (по-късно се изяснило, че щатният текстописец на апенинската попсцена Джулио Рапети, известен под псевдонима Могол, изобщо не се е занимавал с превод на оригиналния текст, а си е съчинил по мелодията съвсем друг – любовно-романтичен).

Последен пада американският пазар: през 1972-а, когато Боуи е изцяло погълнат от работата по поредния си албум „Aladdin Sane“, неочаквано го молят да изпълни „Space Oddity“ за нов видеоклип. В помещенията на студиото RCA са разпръснати различни космически отпадъци, музикантът с китара е седнал пред камерата и три години след първоначалната ѝ поява, композицията влиза в американските класации. Още три години по-късно тя е преиздадена във Великобритания и най-накрая покорява върха на класациите в родината на автора – закъсняло признание за необикновената ѝ изразна сила.

Тази сила, очевидно, се състои от няколко компонента. И един от тях е текстът. Продуцентът и приятел на Боуи Тони Висконти решил, че записът е просто безсрамен опит да използва модната в края на 60-те космическа тема и отказал да работи по „Space Oddity“. Но изглежда, че той, подобно на програмните директори на Би Би Си, просто не се е вслушал в думите (както сам признава след години).

Композицията на Боуи в никакъв случай не е ода за завладяването на пространството или възхвала на техническия прогрес. Нейният герой е класическият „малък човек” (знаем само името и чина му – майор Том), захвърлен в огромното, непонятно космическо пространство. Дори в текста да нямаше указания за отказа на електрониката по време на полета (your circuitʼs dead, thereʼs something wrong – „връзката е мъртва, нещо не е наред”), е напълно очевидно, че Том няма никакъв шанс да се върне на Земята. Преди полета го напътстват като човек, тръгнал на самоубийствена мисля (may Godʼs love be with you – „Божията любов да бъде с теб”) — след тези думи в „Space Oddity“ възниква зловеща пауза, която Боуи в някои версии удължава до четири секунди — а и Том моли, също като човек, обречен на гибел, да предадат на жена му, че я обича (tell my wife I love her very much/she knows).

Такова е настроението на композицията. Първо, тук има самота – мрачна и безнадеждна; впрочем, в навечерието на записа на първата версия на „Space Oddity“ Боуи окончателно се раздела с приятелката си Хърмаяни Фартингейл (за нея има друга песен, „Letter to Hermione“, и според слуховете също и известната „Life On Mars?“). И второ – което придава на песента особено мрачни тонове – ступор, бездействие. „I think my spaceship knows which way to go“ (мисля, че моят космически кораб знае накъде да тръгне) – вяло предполага Том, шокиран и уплашен от откриващите се пред него космически панорами; той прехвърля отговорността за живота си на ненадеждната ракета. „Planet Earth is blue, and thereʼs nothing I can do“ (планетата Земя е синя, а аз не мога да направя нищо), обобщава Том в най-запомнящия се рефрен.

Героят на „Space Oddity“ се е смирил пред неизбежното – и това е дискурс, който не само не олицетворява типичните нагласи на неговата епоха, а напротив, явно влиза в конфликт с тях.

Интересното е, че албумът, в който е издадена песента (ретроспективно кръстен на нея, въпреки че първото издание е озаглавено просто „David Bowie“), завършва с различна композиция – „Memories of a Free Festival“. В нея 60-те са описани като носталгичен, обвит в дим спомен, прекрасна утопия. „Memories of a Free Festival“ формално е музикален репортаж от фестивал, организиран от Боуи в лондонското предградие „Бекенхам“ — но и там има строфи, които не търпят много интерпретации:

„We claimed the very source of joy ran through/It didnʼt, but it seemed that way (Мислехме, че сме открили изворът на радостта/Не бяхме, но така изглеждаше”) – и по-нататък — „Oh, to capture just one drop of all the ecstasy that swept that afternoon (…) Satori must be something just the same (О, ако мога да намеря поне капчица от екстаза, който изживяхме в онзи следобед. (…) Сатори сигурно е същото”).

Накратко, „Space Oddity“ – както песента, така и албумът, в който влиза – по-скоро бележи края на една красива ера, отколкото да възпява надеждата за нова ера на технологични открития. Това се усеща остро и в аранжимента на записа и промените, през което преминава, преди да стигне до окончателната си версия.

По спомени на Джон Хъчинсън, китарист и беквокалист, работил много с Боуи по това време, първите работни версии на песента напомнят за творчеството на „Бий Джийс”. Тогава те се редували в пеенето, както братята Гиб — Боуи като майор Том, а Хъчинсън като неговия събеседник, този същия ground control, тоест диспечера от центъра за управление на полета. Впоследствие всякакви сходства със сантименталните балади на „Бий Джийс” изчезват: „Space Oddity“ се сдобива с допълнителни акорди — главно минорни, последователно избягващи щастливите развръзки в хармонията – и с меланхоличен, скръбен щрайх, от който във финалната версия не остава много.

Изглежда не е случайно, че години по-късно от безбройните кавърверсии на „Space Oddity“ самият Дейвид Боуи предпочита най-много едно доста необичайно изпълнение – на канадския аматьорски детски хор „Лангли Скулс Мюзик Проджект”.

Изпята неумело, но с трогателна детска сериозност, аранжирана с типичното скромно очарование на проект тип направи-си-сам (барабаните периодично влизат не навреме и не на място), песента – в прочита на учениците от училището „Лангли“ – случайно и блестящо улавя същото чувство за изгубеност и обреченост, към което се стреми и оригиналът.