Политиците играят лош, зловреден театър

Преживели ли сме травмата от живота с Държавна сигурност, ни питат авторите на спектакъла „Бул териер“ в Народния театър Боил Банов и Ива Петрони. Ако ситуациите на сцената ни разсмиват, сме се излекували. А ако ги приемаме като абсурд, вероятно сме родени след промените. София Бобчева е родена малко преди 1989 г., в годината, когато в СССР започва Перестройката и режимът в социалистическите държави става значително по-лек. Затова е интересно как актрисата без свои спомени за онова време влиза в образа на тайна сътрудничка на ДС. 

Вижте още: ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ ЗА ШПИОНИ

Поканихме тази рядка, смееща се птица от трупата на Народния театър, за да разговаряме за актьорството на сцената и в живота. Тя притежава силен комедиен заряд, което придава ирония на всяко нейно превъплъщение. Така е и в „Бул териер“, където ролята ù е написана специално за нея.

– Има едно клише, което големи актьори често повтарят – по-трудно е да разсмееш публиката, отколкото да я разплачеш. По-трудно ли е да разсмееш публиката в Народния театър?

– Има голяма доза истина, за да се превърне това твърдение в клише. И аз така мисля. Особено пък в Народния театър – там наистина зрителите очакват повече. Предпочитат да гледат по-сериозни спектакли, въпреки че в последно време се усеща нуждата от комедийни заглавия в Народния театър, поне така съм чувала от зрители. Много е трудно, когато играеш нещо смешно и никой не се смее в залата. Веднага разбираш, че нещо не се е получило добре. При драматичните роли  се изисква концентрация и мълчанието е очаквано.

– Колко са комедийните ви роли спрямо драматичните в Народния театър?

– 60-70 процента от ролите ми в Народния театър са комедийни.

– В някакъв коловоз ли са ви вкарали?

– Така излиза, но абсурдът е в това, че печеля награди с драматичните си роли.

– А вие самата като какъв тип актриса се определяте?

– Аз най-много обичам трагикомични роли. Те за мен са най-интересни и най-сложни, в тях има от всичко по нещо. В добрата комедия винаги търся нещо драматично. Но и обратното – в драмата според мен задължително трябва да има и хумор.

– Кое е смешното и кое – тъжното в „Бул териер“? Играете привидно простодушната преводачка, съпруга на героя на Евгени Будинов.

– Цялата история всъщност е доста сериозна, но пък е много добре написана от авторите Боил Банов и Ива Петрони, защото е вложено много чувство за хумор, особено в моята роля. И в сцените, и в монолозите ми има нещо комедийно, но всъщност проблемът е много сериозен и дълбок. И на мен затова ми харесва, защото го има този микс, да го наречем сатирична драма.

– Тази роля е писана специално за вас, как приехте това? Авторите първоначално са започнали адаптацията на романа на Моравия по един начин, след това нещо се е променило…

– Когато четохме пиесата за пръв път, много се учудих, защото самият изказ на героинята много приличаше на моя. И ги попитах: Такава ли е героинята наистина? Те казаха: „Представяхме си теб, когато писахме – твоя глас, твоя изказ“. Аз съм работила с Боил Банов преди, така че добре се познаваме. И приех това като комплимент – не се случват всеки ден такива неща, да пишат роли специално за теб. А на мен ми се случва за втори път – и Здрава Каменова приспособи роля за мен.

– Родена сте 4 години преди промените. Макар да сте била много малка, когато свърши социализмът, с какви очи гледате на онова време?

– С любопитство. Историите отпреди промените са ми интересни, защото не съм ги преживяла и се чудя как е възможно, как въобще са живели тези хора. Помня режима на тока. Помня опашки, купони, имам смътни спомени… Моят баща е авиоинженер и в онези години пътуваше често в командировки. Аз съм пътувала като много малко дете с него в чужбина, била съм на много екзотични места. Така не всичко съм усетила от онези години.

– Как мислите, че бихте живели, ако не бяхме излезли от тоталитарния строй?

– Не съм сигурна, че мога да се видя в такава държава. Не бих се чувствала добре в тоталитарен режим – като Русия, като Северна Корея. Интересно ми е да гледам филми за тях, но ако ми се случеше на мен, щях да искам да избягам.

– Какво знаете за Държавна сигурност?

– Това също е много интересна тема, за която нищо не пишеше в учебниците, нищо нямаше и във филмите. По-късно започнах да осъзнавам, че Държавна сигурност е била навсякъде. Била е дори в Народния театър. Покрай „Бул териер“ много си говорихме с Боил и с Ива за ДС. Те разказваха доста странни за мен истории. Не мога да повярвам, че и до днес има такива агенти, не мога да разбера каква е работата им и защо го правят. Обичам криминалния жанр и си го представям като нещо такова. Всъщност, познанията ми за ДС са формирани изцяло от изкуството.

Когато започнахме „Бул териер“, хората, които са живели в онова време, казаха: „Пак ли тази тема? Не ми се гледа това, живял съм го, много е тежко“. А пък младите хора, които не са живели в това време, изключително много харесват спектакъла, много се забавляват, реагират, което е важно. Те са новите хора, които гледат нещо, което не ги засяга и няма да ги засегне. Това е много хубаво. Мисля, че това е една от целите на спектакъла. Вярвам в максимата, че народ, който не познава миналото си, е обречен да го преживее отново. Моята героиня също е млада, изглежда наивна, но е далеч от това. Тя пуска провокации, примерно разказва виц за диктатора, за да види как човекът срещу нея ще реагира. И уж звучи наивно и глуповато, а го прави нарочно. Тя е обучен агент, но твърди, че бродира гоблени с лика на Тодор Живков.

– Има ли момент в живота ви, който отключи желанието ви да бъдете актриса?

– Аз бях доста свита и срамежлива като дете, нямах самочувствието да изразявам себе си. В тийнейджърските си години отидох в театралната школа на Бончо Урумов, светла му памет, и видях едни хора, които се забавляват. Хора, които можеха да бъдат каквото си поискат на сцената. Тогава разбрах, че това е най-интересното място, на което мога да бъда.

– Кога изпитахте нужда от изкуството не като бягство от действителността. Има ли конкретно произведение, което ви плени и разбърка мозъка?

– Любовта към изкуството е част от възпитанието ми от съвсем малка. Майка ми ме е водила на абсолютно всички представления в кукления театър, после на мюзикъли и оперети, на театър, на изложби. Голяма част от роднините ми са художници, а майка ми е учителка по литература, голям ценител на изкуството.

– Кога открихте, че умеете да разсмивате околните?

– В първи курс в НАТФИЗ проф. Илия Добрев, светла му памет, поиска всеки от нас да му разкаже случка от живота си. Все едно каква, но да е истинска. Някои разказаха сериозни драматични истории, други не чак толкова. И аз разказах една моя история и изведнъж всички се разсмяха. И Илия Добрев се смя и каза, че ще стана чудесна комедийна актриса. Дотогава не се бях замисляла.

Когато бях малка, четях приказките на Братя Грим. Знаем, свързват ги с ужаси, злокобни са. А на мен любимата ми приказка беше „Готвачката Грета“, която е изключително смешна. И от детските предавания все си харесвах най-глупавия и смешен персонаж, като Микеланджело от „Костенурките нинджа“ например. Но никога принца.

– Имали ли сте шанса да общувате отблизо с комедиен актьор, който ви е вдъхновявал или съветвал?

– Имала съм късмета да срещна страхотни комедийни артисти. Например Филип Трифонов, когото много обичам. Школата на Фипо беше изключителна, защото той уважаваше естествения театър. Театърът, който е смешен, без да имитираш и преиграваш. Играла съм и с Георги Мамалев, имах шанс да снимам с Тодор Колев сериала „Приключенията на един Арлекин“… Наистина големи имена.

– Завършили сте в класа на Стефан Данаилов…

– О, да, той е най-големият учител и срещата ми с него е най-ценната, която съм имала досега – като ментор, учител и човек. Нито един от нас, неговите студенти, няма да забрави закрилата му и самочувствието, което ни даваше винаги. Все едно се срещах с някакъв цар. Цялата му харизма, целият му чар, умението му да създава актьори… Всеки път, когато се чудя как да изиграя нещо, ми изникват негови думи и проблемът изчезва. Най-големият ми късмет е, че бях приета в класа на Стефан Данаилов.

– … Какво научихте от него, освен актьорския занаят?

– Научих най-вече, че артистът трябва да бъде органичен. Но и колко е важно да бъдеш добър човек, да уважаваш всички, които работят в театъра, че не е важен само директорът или режисьорът, да бъдеш добър партньор на сцената, да партнираш, да слушаш. Едно от най-важните неща за всеки актьор е да умее да слуша. Това е сложна задача и важна работа.

– Има ли български актьори, които поставяте на световно ниво?

– Има много такива. Дори мисля, че повечето са на световно ниво, ако се съди по фестивалите, в които участваме. Българската театрална школа е една от най-добрите в света. Чуждите режисьори, които идват да поставят у нас, са истински впечатлени от актьорите тук.

– Режисьори като Джон Малкович?

– О, да. Той беше много интересен. Когато отидохме на кастинга, той ставаше, посрещаше всеки така уважително, така възпитано, подаваше ръка, говороше си с актьора. С всеки от нас се запозна лично. Много беше изискан, показа лично отношение към абсолютно всеки актьор, който се яви на кастинга.

– Вие явихте ли се?

– Да, и много се вълнувах. Аз всеки път много се вълнувам и затова не се представям добре на кастинг.

– Защо според вас се случи онзи хаос пред Народния театър преди премиерата на „Оръжията и човекът“?

– Това беше лош театър пред театъра, нещо нагласено, фалшиво, грозно. Кому беше нужно това? Кого да пазят? Който иска, да влиза.

– Как си представяте вашия актьорски връх?

– Ами няма връх. Човек, за да бъде добър артист, не трябва да има връх. Той трябва да продължава да работи, да работи, да работи. Някой път няма да се получи много добре. Но ти продължаваш, изправяш се и продължаваш да гониш върха, пък той не идва. Това според мен е играта.

– Ако сте българската Жулиета Мазина, кой е вашият Фелини?

– Знаете ли, че някои оператори, които са ме снимали, са ми казвали, че приличам на нея. Когато го чух за пръв път, бях много млада и много се зарадвах. Не знам кой би трябвало да е Фелини, ако аз съм Жулиета.

– Каква е цената, която плаща една жена, за да постигне професионален успех?

– На жените ни е по-трудно със сигурност. Не знам защо така все се получава. И в театъра е така. Ролите са по-малко. Възрастта също оказва влияние. Една жена трябва да жертва времето си със семейството, за да може да играе в игралната си възраст.

– А другата цена? Всички онези ужасни неща, за които четем, че се случват по света. Предполагам, че и тук е имало подобни прояви. Сблъсквали ли сте се с това?

– Със сигурност има такива неща, ние сме част от света. Слава Богу, на мен не ми се е случвало. Може би аз просто не го провокирам. Не казвам, че хората, на които им се случва, го провокират…

– Жените по-зле ли са платени от мъжете в българския театър и кино?

– Не знам, мисля, че няма такова разделение. Има по-скоро разлика в заплащанто между известни и неизвестни актьори. Дразни ме това, че се следи и Инстаграм – ако има повече последователи, се смята за по-известен – тоест, по-добър актьор. Това са абсолютни глупости. Чувала съм, че и по света това вече е политика – дори в Англия при кастинги за актьори гледат колко последователи имаш в Инстаграм. Аз имам профил в Инстаграм, но не го поддържам добре. Много рядко качвам снимки и видеа, за да имам последователи. Аз съм си ретро, в театъра съм.

– Кандидатствали ли сте за чужди продукции?

– Да, кандидатствала съм. Беше за една продукция на „Дисни“, много отдавна. После за някакъв британски сериал в „Ню Бояна“, но не помня името му. Не съжалявам, че не стана. Аз вярвам, че най-доброто за теб идва в точния момент. Така стана и с кандидатстването ми в НАТФИЗ. Скъсаха ме първата година, но после влязох в класа на Стефан Данаилов и това беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Веднага след като завърших, отидох да работя в Ловеч, в Пазарджик, но не в София. Там пък се срещнах с хора, благодарение на които стигнах до Народния театър. След това страдах, че не ме взимат за снимки в киното и телевизията. Исках да снимам сериал и той дойде – „Скъпи наследници“ беше моят сериал, моята роля, нещо, което трябваше да ми се случи точно на мен. Затова мисля, че човек трябва да има търпение.

– Търпение ли трябва да проявим и в световната геополитическа ситуация?

– Там вече е много тревожно. Страшно е с тези войни. Лошото е, че нищо не зависи от мен и моите тревоги. Цялата власт на света е в ръцете на хора, за които не съм сигурна, че са точно хора.

– Ние ги избираме.

– За света не ги избираме ние, но пък решаваме за нашите политици. Аз не знам за кого да гласувам сега, следя уж – и този въпрос ме мъчи от доста време. Хората се разочароват, доверието се губи, после очакваме нещо да се промени, а то се повтаря, все си е същото. Играе се някакъв театър, лош театър. Един приятел казва: „Какво да гледам новите сериали или нова постановка? Най-големият театър е в парламента“. И наистина, гледам ги – всеки обещава, всеки говори, всички лъжат. И се вижда, че е лош театър, зловреден.

– Какъв актьор е Доналд Тръмп?

– Ние с Доналд Тръмп сме родени на една дата и това доста ме обърква. Според мен този човек е абсолютно луд, но и много възрастен. Лошото е, че е много жаден за власт, себелюбив човек е явно. Има много силно его. Трябва някой да го озапти.