Светлин Русев: По-важна от таланта е човечността

Световните музикални сцени тази година бяха невъзможно тихи, много от големите оперни театри и най-престижните концертни зали не отвориха, отлагайки плановете си за времето след края на Ковид-кризата. В България обаче концертният живот излезе за известно време от антракта и публиката получи доза удоволствие с изпълнения на живо. Прочутият цигулар Светлин Русев имаше късмет и не намали обичайното количество на гастролите в родината – изнесе три концерта в София и един в Пловдив. 

Роден в Русе преди 44 години, първият му учител по цигулка е майка му – преподавател в музикалното училище в Русе. 15-годишен Светлин Русев постъпва в Парижката консерватория.

През 2001 г. печели Първа награда в първото издание на Международен конкурс „Сендай“, наградата на публиката, както и специалната награда за най-добро изпълнение на Бах. През годините е печелил първа награда и в редица други музикални конкурси, сред които в Индианаполис, Лонг-Тибо и Мелбърн.

Виртуозният цигулар се радва на блестяща международна кариера, свързана с много от най-престижните концертни зали по света, сред които Болшой театър и зала „Чайковски“ в Москва, Сънтори хол в Токио, Центъра за изкуства в Сеул, зала „Плейел“, UNESCO, Театър „Шан-з-Елизе“, Театър „Шатле“, Сите дьо ла Мюзик и Театър дьо ла Вил в Париж, зала „България“, зала „Бела Барток“ в Будапеща, „Алте Опер“ във Франкфурт, „Концертхаус“ в Берлин, Културен център „Кирчнер“ в Буенос Айрес, Пале дe бозар в Брюксел и Двореца на ООН в Женева.

Концертира навсякъде по света – Европа, САЩ, Латинска Америка и Азия. Редовен гост солист на Националния оркестър на Франция, Оркестъра на националното радио на Франция, Оркестъра на Романска Швейцария, Националния оркестър на Белгия, Сеулската филхармония, Токийската филхармония, Симфоничния оркестър на Индианополис, Филхармоничния оркестър „Джордже Енеску“, Оркестъра на Румънското национално радио, Cremerata BalOca и др.

Солист е под диригентството на много от най-големите имена на класическата сцена – Мюнг-Вун Чунг, Леон Флайшер, Йехуди Менухин, Юзо Тояма, Марек Яновски, Емануел Кривин, Франсоа-Ксавие Рот, Жан-Жак Канторов, Денис Ръсел-Дейвис, Лионел Бренгие…

В продължение на 10 години Светлин Русев е професор по цигулка в Националната висша консерватория в Париж, а в момента преподава в Консерваторията Haute École de Musique в Женева. Прави майсторски класове по цигулка и камерна музика по целия свят.

Свири на цигулка Stradivarius 1710 Camposelice, предоставена му от Музикалната фондация „Nippon“.

Каква бе 2020-а за един от най-обичаните от българската публика музиканти, как премина изолацията за него, как го промени пандемията? Това са част от темите на разговора му пред „Площад Славейков“, който въпреки извънредните обстоятелства проведохме по традиционния начин: на живо.

– Вие сте сред малцината късметлии, които свириха няколко пъти тази година на сцена, г-н Русев. След толкова паднали концерти през 2020-а, колко излизания предполагате, че ще имате до края на годината?

– За съжаление може би само едно. Странни времена…

– Писателят Георги Господинов казва, че ни липсва памет за провалите. Но Вашата биография е като хроника на успеха. Наистина ли живеете живот на победител?

– Трудно ми е да отговоря. През годините съм имал късмет на немалко от конкурсите, в които съм участвал, имам някакъв напредък в концертната и преподавателската дейност… но не в това е духът на победителя.

С огромно удоволствие мога да кажа, че в живота си виждам все повече положителни неща, в буквален и в преносен смисъл. Живот на победител… При нас няма точкова система, няма хронометър и всичко е много субективно. Опитвам се да достигна по-добър баланс на многото неща, с които се занимавам. Много е обогатяващо, но може би е време за промяна. Непрекъснато съм на кръстопът. Сърфирам на гребена на вълната, откакто се помня. Но сега тези странни времена ми дадоха възможност да се потопя в по-дълбоки води. Започнах да преосмислям приоритетите в живота си.

– Отстрани нещата изглеждат другояче, като че ли навсякъде са ви чакали с отворени врати.

– Не е точно така. На някои от конкурсите, на които съм се явявал, не съм достигал до финал. Имало е такива, на които дори не съм бил допуснат до предварително прослушване, до първи тур на конкурса. На други съм бил дори още по-разочарован, защото съм стигал до финал, без да съм печелил награда.

– Свирите на Страдивариус, предоставен от японска фондация – това също е изключителна оценка за Вашата работа. Кой поред е този инструмент в живота Ви?

– Доста са били, свирих на много скромни инструменти до сравнително скоро, до 2011 г. Тогава имах шанс да ми поверят тази цигулка. Основната ѝ част е създадена от Николо Амати, бащата на лютиерите, довел инструментите до съвременната им форма през 1651 г., той е учител на Страдивариус. А горната дъска е на Страдивариус, 1720 г., около 70 години по-късно. Нещо явно се е случило с тази цигулка… По онова време при инцидент, ако падне и се счупи, я хвърлят в камината и правят нова. А днес правим една година реставрация, за да не отнемем и микрон от оригиналния материал.

– При Вашия Страдивариус ученикът може да е решил да покаже на учителя си, че е по-добър от него?

– Напълно възможно, но не вярвам. По-скоро е спасил инструмента, искрено му благодаря! Страдивариус е живял 93 години, което е нечувано дълго за онези години. Счита се, че е направил над хиляда инструмента, вероятно с помощта на чираци и синовете си в своето ателие, но неговият т.нар. златен период започва от цигулката, с която аз свиря (не и в сегашния момент, защото нямам право да пътувам с нея). През 1710-а Страдивариус е на 66 години, когато започват годините му на най-невероятно творчество.

– Само по време на пандемията ли нямате право да пътувате с този инструмент?

– Не, тази цигулка пътува с АТА карнет – като всяка стока за временен внос и износ, която минава през митниците, и като културна ценност. А временният карнет, с който разполагам, важи само за Швейцария, където живея, и за Япония, където ходя, за да подновявам другия. Не съм свирил с нея от юни тази година.

– Къде беше цигулката по време на пандемията, в дома ви в Женева?

– Да, с мен или в сейф при лютиер, зависи, защото е много ценен инструмент. Този Страдивариус е единствената цигулка, която съм използвал дългосрочно. И за съжаление трябва да я върна след няколко месеца, без да знам дали ще имам възможност да свиря на нея дотогава, което ще бъде много жалко. Имах доста планове за записи с нея, преди да я върна, но това е нашата драма – някои работят с тесла и мотика, но ние работим с произведения на изкуството, които с времето са недостижими за нас, музикантите.

– Свирейки на толкова добър инструмент, как мислите – човешкият глас ли е по-съвършен инструмент, или цигулката, на която свирите?

– Човешкият глас е нещо, което е част от нас, вградено е. Цигулката също става част от нас, продължение на ръцете, но е инструмент. Йехуди Менухин казва навремето: „Това не е моята цигулка Страдивари, аз имам шанса да съм цигуларят на този инструмент за определен период от време“. Идеята е с цигулката да се доближим максимално до човешкия глас. Аз поставям цигулката и човешкия глас долу-горе наравно. Според мен това са инструментите, които най-малко търпят посредственост. Обожавам човешкия глас, но е доста рядко да срещнеш талант в комбинация с интелект, за да се развива този Божи дар, за да служи на музиката, а не на егото.

– Има ли изпълнител, когото бихте дали като пример за подобна симбиоза?

– Пласидо Доминго… Но това е все едно да ми зададете въпроса „Какво обичате да свирите?“. Преди десет години щях да ви кажа романтична музика, преди двайсет щях да кажа виртуозна, а сега ще кажа корейски поп, джаз, фолк или каквото и да било. Има две категории – по-добра музика и не толкова добра музика. Същото разделение е и в класическата музика. Но като кажа „Пласидо Доминго“, аз не се сещам веднага за конкретен запис. Иначе от българските изпълнители – Красимира Стоянова. Тя има изключителен глас, а и е бивша цигуларка.

Колкото повече напредвам с възрастта, все повече слагам на преден план човешките качества, не само инструменталните и музикалните. Има хора, които за съжаление, са изключително компетентни, но доста ограничени в човечността. Това важи за всяка сфера.

– С възрастта може би придобивате мъдрост? Но немалко хора неглижират човешките качества на един изпълнител и са склонни да му простят всякакви безобразия заради таланта.

– Може би помъдрявам наистина, тази година имах повече време за размисъл.

– В кой момент от Вашата кариера гласът на цигулката ви се е доближавал най-много до човешкия глас?

– В последните години. Никога не съм си правил реклама, но отскоро имам официален канал в Ютюб, където има възможност да слушате и видите различни неща и вие да прецените, а може и да се абонирате. Все още имам надежда за развитие, смятам, че не съм достигнал още този момент. При нас, инструменталистите, се смята, че след 25-ата си година започваме да западаме от гледна точка на физически възможности и прецизност. Аз се надявам на повече дълголетие, тъй като съм на доста повече години. В последния ми концерт в зала „България“, например, втората част на Втори концерт на Паганини за мен е абсолютно италианско белканто, и се надявам да съм се доближил до моя идеал за човешкия глас – като фраза, релеф, посока, движение на музиката. Идеята е по какъв начин служа на тази велика музика, писана преди векове. Това пак зависи от настоящия момент, затова всеки един концерт е уникален.

– Можете ли да слушате музика като обикновен зрител?

– О, да, обожавам да слушам музика на живо. Днес ние имаме достъп до онлайн концерти и това е феноменално. А като бях дете, разчитах някой от Брюксел да купи касета, друг от Германия да я прати в Люксембург за презапис на нещо… Беше голяма мъка да достигнем до каквито и да било записи. А сега всеки има достъп до абсолютно всичко – но това в никакъв случай не заменя вибрацията и резонанса на клетъчно ниво, които инструментът предава в тялото. Звукът не минава само през слуховия апарат, а през кожата и костите ти. Идеята е тези вибрации да се споделят с публиката – но това е сложно да се случи през интернет, с каквато и да е звукова система. Създава различен тип емоция. Когато някой свири буквално пред вас, вие усещате този резонанс и вибрации много по-различно, отколкото ако седите на последния ред в една голяма зала – ако ще да е Зала „България“, една от любимите ми.

– Ефектът не е ли подобен и когато слушате музика през слушалки? Вкарвате висока доза ендорфин в нервната система.

– Да. Но онлайн липсват много от моментите, които се усещат в залата. На живо!

– Това и днес е удоволствие за малцина, изпитвано от аристократите навремето. Вие имали ли сте преки взаимоотношения със спонсори – например с хората, които са ви предоставили цигулката?

– Да, разбира се, с всички задължения – безплатни концерти, коктейли. За мен те винаги са били интересни, може би защото не са много. Ако се занимавам само с това, сигурно ще ми омръзне.

– Как общувахте с почитатели по време на пандемията, отказвахте ли поздравления след изпълнение, общи снимки, автографи, ръкостискане?

– На един от малкото концерти, тук, в София, когато трябваше да заместя Гидон Кремер, се случи. Не, не се изплаших. Хората имат нужда от това. Тези дни се сетих за блоковете отпреди 40-50 години, където отдушниците на всички апартаменти имат общи тръби. Те, разбира се, нямат филтри, и ако нещо наистина се носеше по въздуха, щеше да е много по-страшно.