„Игра на тронове“ се влошава. Но ето защо ще продължим да го гледаме

Конфликтът между автора Джордж Мартин и продуцентите на сериала се задълбочава, действието буксува

Денерис Таргариен няма нужда да ни ухажва повече, сериалът отдавна ни е съблазнил. - „Игра на тронове“ се влошава. Но ето защо ще продължим да го гледаме

Денерис Таргариен няма нужда да ни ухажва повече, сериалът отдавна ни е съблазнил.

Гледането на тв шоу ви сприятелява с него. Можете да започнете да следите нов сериал, допада ви и едно нещо води до друго. Ставате си близки. Кара ви да се смеете, да плачате, помага ви да забравите проблемите, ангажира ви, провокира ви да мислите, да прекарвате време с него. Като приятел, освен ако нещо не се обърка много лошо, вие не правите постоянна преоценка на връзката ви. Вие сте си близки, имате история, преживели се заедно много. Приемате и лошото заедно с доброто. Когато понякога той малко ви дразни, вие не спирате да му говорите, а правите това, което и всеки почтен човек: отплаквате се от него на другите си приятели.

Няма сериал по телевизията, по-обвързващ с този другарски ефект, от „Игра на тронове“, който здраво се е укрепил в приятелската зона. След шест сезона, хиляди страници сценарий, безкрайно насилие, стотици зомбита, десетки голи гърди, дузина обрати на съдбата, декари кал, множество богове и три дракона, ние познаваме „Игра на тронове“ интимно. Ние отдавна сме преодолели първите си впечатления. Сериалът няма нужда да ни спелва отново всяка седмица, а и не се и опитва. Най-важните въпроси за неговото качество са засенчени от по-конкретни запитвания. Дали Денерис знае нещо за управлението, освен за завладяването? Какво е настоящото финансово положение на Ланистърите? Възможно ли е феодалната система наистина да просъществува хиляди години? Властта само корупция ли предизвиква? Дали е приемливо да кажете на непознат: „Моля, Ходор!“, ако искате да задържи вратата? Кой ще е следващият загинал?

„Игра на тронове“ е най-малкото достатъчно дълбок като текст, за да вдъхнови всички тези въпроси, което говори добре за него, освен ако не говори по-добре за нас, публиката. Епизодите могат да се възприемат по-скоро като теми за писане на есета, отколкото като завладяваща телевизия: може зрителите да извлекат смисъл от това? Отговорът винаги е „да“. В специализирани предавания, във Фейсбук и в Туитър хиляди коментират и анализират всеки момент, използвайки „Игра на тронове“ като повод да мислим за грандиозни теми като насилието, мизогинията, родителството, лоялността, религията и възкресението, без да споменаваме структурата и ритъма на разказа, сюжетните ходове и без значение е дали „Игра на тронове“ се справя с всичко това с лекота или с известно запъване. Това е все едно Талмудът да е бил написан за едно… противоречиво телевизионно шоу на базата на поредица от огромни, впечатляващи, противоречиви романи.

„Игра на тронове“ е богат на герои, богат на идеи, богат на детайли. Също така е богат на ненужни изтезания, скучно организирани пътешествия и кандидати за Железния трон, които имат проблеми с лицевата експресивност. И дори, докато пиша тези забележки, мога да усетя колко дребнаво, заядливо и незначително звучи в сравнение с грандиозността на поредицата нейният разрастващ се, разклонен сюжет и изразходваната от нея и върху нея енергия. Да, „Игра на тронове“ не е създаден, за да бъде гледан епизод по епизод. Да, всеки сезон съдържа по няколко епизода, които изглеждат като пълнеж. Да, някои теми и качества – като добрите нрави, не могат да оцелеят; Рамзи Болтън е най-лошият – и ще продължава да се повтаря. Никой не е перфектен.

И все пак този сезон несъвършенствата на „Игра на тронове“ продължават да растат. Сериалът най-накрая надхвърли сюжета на книгите и отдавна къкрещото зад кадър напрежение между Джордж Р. Р. Мартин и Д. В. Уайс и Дейвид Бениоф – главните фигури зад „Игра на тронове“, вече се усеща в самия сериал. Мартин изглежда иска историята да продължи вечно. Първоначално замислена като трилогия, „Песен за огън и лед“ се разгърна в седем книги. Всяка нова от тях е по-дълга от предишната и отнема все повече време, за да бъде написана. Развръзката е в противоречие с централните тези на романа: че хаосът е по-естествен от прогреса, че насилието е неизбежно, че щастливите завършеци са илюзия, защото историята никога не спира. Единственият подходящ край на „Песен за огън и лед“ би бил някаква бъркотия в стила на „Семейство Сопрано“. Уейс и Бениоф искат сериалът да завърши. Те вече споменаха, че цялата поредица би могла да има още 13 епизода — но липсата на събития в последните три епизода подсказва, че краят би могъл да дойде и по-скоро. В книгите историята продължава да нараства безконтролно с никакви признаци за финал, докато тв сериалът най-накрая излезе напред и има свободата сам да избере как да приключи.

Докато мнозина зрители не са чели романите на Мартин, върху които е базиран сериалът, тези книги служат като осигурителна мрежа за тв поредицата. Те са от съществено значение за нея, като й дават историята, темите, дълбочината на детайлите, дори и нейната „сложна“ телевизионна тенденция да използва очакванията на аудиторията за герои и щастливите развръзки срещу тях – т.е. да убива главните герои. Шоуто, от своя страна, е един вид екстра-текстуален редактор на книгите, който комбинира герои, променя едни подробности и акцентира върху други. (Обикновено, но не винаги – за по-добро: в шоуто, а не в книгите, бе взето досадното решение да се покажат всички сцени с мъчения на Теон от Рамзи, какво и изнасилването на Санса.) Каквито и промени да има в сериала, книгите функционират като извинение за определената проточеност на разказа. Защо Денерис е все още толкова далеч от Вестерос? Защото така е в романите.

Тази сезон, без детайлите от книгите, „Игра на тронове“ доставя десетки дребномащабни разрешения. Напуснахме Дорн. Аря най-накрая реши да напусне Браавос. Научихме произхода на Белите бродници. Две от дълго разделените потомци на Старк – Джон и Санса, най-накрая се събраха и потеглиха към дома си Зимен хребет. Бран Старк стана Триокия гарван, още преди да имаме време да разбере кой е Триокия гарван. Теон намери сили да избяга от Рамзи и да не предаде сестра си. Денерис събира нова армия.

И все пак, точно когато сериалът се опитва да използва набраната инерция, да свърже свободните връзки, той трябва да се състезава с контраимпулса на Мартин за разширяване на историята. Подобно на автомобил на магистрала, чието ускорение внезапно е прекъснато от червени светлини, сериалът се задръства от нови и забравени, но завръщащи се герои. Струва ми се, че ако Бениоф и Уейс имаха свободата да взимат сами решенията си, в последните епизоди ритъмът нямаше да е толкова провлечен.

Конфликтът между скоростта и пейзажа, между пресяването и разширяването, между удовлетворението и правдоподобността, между предпочитанията на Бениоф и Уейс и тези на Мартин, е вид сблъсък, който може да се случи в самия „Игра на тронове“. Могат ли хората зад сериала и авторът на книгите, боговете и кралете в тази конкретна вселена да ни дадат заключенията, за които жадуваме, или се стремят да ни научат, че в дългосрочен план няма такова нещо като наистина удовлетворяваща история, да не говорим за хепиенд? Мартин може да има по-амбициозни планове от тв продуцентите, но аз съм облекчена, че макар зимата може и никога да не дойде, се задава краят на сериала.

OPERA OPEN