Вапцаров проговаря втори

Продължение от стр. 1

Втори разпит на Вапцаров

Излезох от работилницата и отидох в кафене „Средец“. Постоях там но реших да се върна пак при момчетата преди 6 часа защото се страхувах да не би да забравят да ми оставят ключа на уреченото место. Момчетата беха там. Запитах ги къде се хранят. Две от тех ми казаха – в „Драз махленски елит“, а другите в къщи. Поканих двете момчета да се нахраним заедно и те се съгласиха. Казах им че немам хлеб и те ми обещаха да ми дадат от своя. Отидохме в кръчмата и стругарчето поръча 3 шишенца ракия. Поръчахме си кебапчета, а след това аз поръчах 1 килограм вино. Платих си сметката, а те оставиха мисля своята на кредит. Часът бе към 7.30. Те си отидоха а аз отключих работилницата. Но ми се виде че има дълго време за чакане и отидох в кафене „Локомотив“. Към 8.20 часа отидох пак в работилницата, намерих некакво парче и започнах да го престъргвам произволно на струга, защото не ми беха необходими размери. Към 8.40 ч. пристигна човека, който требваше да замине за Горна Ореховица, за да поеме там възложената му работа. Поздрави ме: „Как върви работата майсторе?“ Понеже требваше да чакаме и другия аз продължих привидната си работа. Сигурно бех поставил невнимателно ножа и при едно натискане той се счупи. Извадих го и започнах да пиля парчето, тъй както се върти на струга. В това време дойде и работника. Постояха малко и им казах да тръгнат и да вървят бавно по ул. „Козлодуй“ по посока на гарата защото до тръгване на влака имаше около 40 минути. След тех излезнах аз и оставих ключа на уреченото место – „Драз махленски елит“. Настигнах двамата към трамвайното депо, но не се спрех, а избързах и отидох на гарата. Купих си един вестник, седнах на една пейка и като се преструвах, че чета следех кога ще дойдат. След малко двамата пристигнаха, и минаха спокойно през чаканята за перона. Купих си перонен билет и отидох да ги търся в влака. Намерих ги в един вагон и без да давам вид, че се познавам с тех си тръгнах. Пропуснах по-горе да помена че работника носеше куфар с средна големина, а другия не носеше нищо. Когато Васил ме отправи към явката на ул. „Владайска“ там требваше да търся г-жа Елка, което също съм пропуснал да кажа и на нея да подам паролата. Така и направих. След 1-2 дена в къщи дойде пак Васил и ме запита дали е заминал благополучно човека за Г. Ореховица. Казах му, че съм ги изпратил до самия влак. Запита ме дали съм определил среща с работника, както той бе наредил по рано, за да ни уведоми как е пристигнал човека. Казах му, че съм пропуснал („че съм пропуснал“ е подчертано с черно). Тогава Васил се разсърди малко, но после каза че човека който е изпратен има други връзки с София понеже правата му били делигирани от горе. Каза ми също, че неговата задача ще бъде трудна, защото партията в Русе и Варна е съвсем разбита, а в Шумен въобще немало партийна организация. Понеже немахме още никакви връзки с провинцията, ние требваше да чакаме партийните хора които идват от провинцията и им заръчаме да идват и по нашата линия, аз стоех в бездействие. Това види се накара Васил да ми възложи да направя доклад за нуждата от боева подготовка на партийците. Аз му казах, че ще се опитам. Поисках му некакви указания но той ми каза да го напиша както зная. Обещах му. Каза ми също че за известно време в среда и събота да се срещаме навън в 7 часа вечерта по улиците „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“. Аз требваше да тръгвам от Руския паметник, а той от „Ц. Йоанна“. На първата среща дойде точно на време. Тръгнахме по ул. „Патр. Евтимий“ и завихме по „Граф Игнатиев“ в десно. Влезохме в млекарница „Юнак“ и си поръчахме млеко. По повод на едно детенце, което влезе с майка си той ми заговори за съветския педагог Макаренко. Въобще Васил, с изключение на първата ни среща, на която говореше некак сухо, ми правеше все повече впечатление на извънредно културен човек. Аз и сега не мога да скрия че той имаше некакво обаяние за мене. Разделихме се и той тръгна на горе по „Любен Каравелов“ а аз си отидох в къщи. Срещите на ул. „Скобелев“ и „Патриарх Евтимий“ останаха валидни, макар, че той не дойде вече на тези срещи. Мисля че през това време при мене дойде Стоян и ми каза, че требва да излеземе. Беше към 5 часа след обед. Каза ми да си взема пистолета. Взех го. Отидохме пак пред къщата на ул. „Стефан Стамболов“. Там – отвън срещнахме едно момиче към 16-17 годишно ниско на ръст и един младеж към 20 годишен. Тръгнахме с Стоян напред, а те вървеха след нас. Каза им да ни чакат пред градинката около черквата „Св. Троица“. И ние вървехме в същата посока. Стигнахме на ул. „Качаник“ 12 или 14 № и там влезохме в едноетажна къща. В коридорчето переше жена. Не помня дали Стоян дава некаква парола. Показа ни една стая в която влезнахме. Вътре бе човек с среден ръст, набит, черен и с къдрава коса. Той извади от под леглото два малки куфара. Тогава Стоян ме запита дали ще намеря сам къщата на ул. „Одоровци“. Казах му, че не познавам никак квартала и може да се забъркам. Той ми обясни посоката, обаче аз пак не бех уверен дали ще налучкам къщата. Запитах го защо той не дойде с нас, а той отговори, че имал работа, но ще требва да ме изпрати до некъде за да се ориентирам. Тогава взех аз единия куфар, а другия който се казваше Арсо взе другия. Стигнахме до градинката и аз предадох куфара, който тежеше към 15 килограма, на младежа с момата. Ние с Стоян тръгнахме напред, а момата и останалите двама ни следваха. Вървехме в югозападна посока. По едно време минахме ж.п. линия. Стоян пак ме запита дали мога да се ориентирам но му казах че не мога. Каза че ще ме заведе до къщата и от там той ще си тръгне, а аз ще намеря ключа на гредата под навесчето което е над входната врата. Стигнахме на десетина крачки от ул. „Одоровци“ и аз разбрах къде съм. Стоян ми каза да прибера пистолетите от двамата и да ги взема със себе си, после той ще мине към нас за да ги вземе. Даде им знак да спрат. И те спреха на около 30-40 крачки зад нас. Стоян тръгна нагоре в южна посока. Аз изтичах до къщата обаче ключа не можах да намеря на гредата. Тръгнах да гоня Стоян. Сигурно той е видел от некъде че го гоня защото изникна от една улица и ме запита какво има. Казах му че ключа го нема. Той се върна и след малко ми каза че ключа е сложил на вратата, да отворя и да влезна. Там имало некаква праздна раница и да я прибера. Стоян си отиде. Аз взех куфарите и пистолетите от двамата и им казах да се върнат. Отключих вратата и сложих куфарите в стаята. В тъмното не можах да открия раницата. Заключих и поставих ключа на гредата и си отидох в къщи, като скрих пистолетите над вратата в чуждия таван. Неколко дена след това при мене дойде Кирчо и ми каза, че ще требва да ме свърже с друг човек та като идват хора от провинцията той да ми ги предава. Требваше на другия ден да отида в бозаджийницата на ул. „Лавеле“ и „Алабинска“ в 12 часа на обед. Там ще ме чака висок човек с черен балтон и кестеняви очи. Той требваше с едно ножче да си стърже ноктите и от време на време да удря върха му по масата. Аз требваше да нося вестник и около пръста на десната си ръка да замотавам и размотавам верижка. Паролата сега не помня но смисъла ú беше, че требваше да го запитам за известно место, а той требваше да ми отговори, че се намира към Майчин дом. На другия ден в определеното време отидох в бозаджийницата. Човека вече ме чакаше. Той излезе и тръгна нагоре по „Лавеле“ и аз го настигнах. Отговора който ми даде след като му казах паролата бе правилен. Каза ми да се срещнем в бозаджийница „Бистрица“ на ъгъла на „6 септемврий“ и „Граф Игнатиев“ след два дена защото чакали човек от провинцията който идвал по наша линия. На другия ден сутринта Васил дойде и ми каза, че се научил какво, от Сливен дошъл човек по наша линия. Казах му че на другия ден имам в 3 часа с Пешо среща. Обещах на Васил в 5 часа на следния ден да бъда в къщи, за да го свържа веднага с човека. На другия ден в 3 часа отидох в бозаджийница „Бистрица“. Там имаше неколко души но Пешо още не бе дошел. След малко влезна Кирчо и ми направи знак да излеза. След мене идваше Кирчо с още двама души. Настигнаха ме и след като ми ги предаде си отиде. И двамата беха младежи към 23-24 годишни, мургави. Едното от тех бе спретнато момче, а другото беше облечено без вкус. Казаха ми, че са от Сливен и искат да се срещнат с Васил. Запитах ги дали и двамата ще се срещнат или само единия. Спретнатия ми каза, че другия не познава София и за това той го придружава. Казах им, че в 5 часа имам среща с Васил и затова в 5.15 да ме чакат в млекарницата „Братски труд“ на „6 септемврий“ до ъгъла ѝ с „Ц. Крум“. На „6 септемврий“ аз им показах млекарницата и ги запитах дали са я запомнили, а спретнато облеченото ми каза, че я знае и нема да сбъркат срещата. Разделихме се и аз си отидох в къщи. Към 4.30 Васил дойде. Казах му че съм се срещал с хората от Сливен и съм ги питал как е партията там. Отговориха ми, че са разнебитени от интернирания и провали, но сега стъпват полека лека на краката си. Васил каза, че требва да наредим хората от провинцията да идват всеки месец на доклад, а към края на февруарий ще се наложи да идват на 15 дена. Явки от онези хора, които идват ще се искат, но ние едва ли ще ги използваме защото в провинциалните градове лесно се забелезва присъствието на външен човек. Каза ми че засега Сливен ще го вземем към нас, но когато за Пловдив бъде изпратен човек, който да ръководи Пловдивския район, Сливен заедно с Стара Загора, Ямбол и Казанлък, ще минат към Пловдив и нашата работа ще се улесни. Също требваше да направим и с Варна и после да я предадем на Г. Ореховица. Явките в София требваше да ги дадем в различни заведения като определим точните дати на които да идват хората. Той предложи това да бъдат сладкарници или питейни заведения. Човека който требваше да дойде ще се секне често в кърпичка на която ще има буква. Тази буква ще бъде първата от последната сричка на града, от който идва лицето. Например, Сливен – В. Варна – Н. и т.н. Ще се чака на определената дата, после два дена след нея и седмица. За нашите отличителни знаци аз требваше да отговоря. Тогава аз се противопоставих, като му казах, че ще имаме много разтакаване. Той ми каза да направя каквото знам. Излезохме от къщи и отидохме към млекарницата. Васил остана на 10-15 крачки от нея. Момчетата чакаха там. Поръчах си боза, изпих я и излезох. Те тръгнаха след мене. На ъгъла на „Аспарух“ ги предадох на Васил. Запитах ги дали има некой нелегален и те отговориха, че нема. Васил поиска да ги заведем в къщи, но аз отказах защото беха много млади и може да ме издадат. Каза ми че ще поприказваме с тех на некоя улица. Запитах Васил на къде ще ходиме и той определи посока „Скобелев“, като нареди да вървя напред с нашия момък, за да уговорим явките. Тогава момъка от Сливен даде явката, която е отбелезана в листчето за явките, което намериха в къщи. Аз му дадох явка при художника Стоян Сотиров ул. „Солун“ №5. Паролата бе: „Идвам от Г. Джумая. Много здраве от братовчед Ви Стоян“. „Благодаря, аз тия дни му писах“. На Стоян Сотиров аз обаче, съобщих паролата чак към 18 февруарий, по съображения които ще станат ясни по-долу. След като уговорихме явките ние дочакахме да ни настигнат Васил и другия. Тогава нашият момък каза че имал пари, които требвало да се сменят и му било казано да ги предаде на Васил. Васил ми каза да взема тези пари в себе си. Момъкът извади от вътрешния джоб на палтото малък пакет и ми го предаде. Пакета бе увит в парче от вестник. Запитах го колко са а той ми отговори че били 280 франка. Васил ми каза да намеря човек който да ги смени. Казах му, че ще попитам един човек дали би могъл да свърши тази работа. Тогава Васил ми каза че щели да отидат в квартирата на другия момък. Мене ме освободи и аз си отидох в къщи. Неколко дена по-късно при мене дойде Кирчо и Пешо (двете имена са подчертани с черно в текста).

Кирчо ми каза, че когато ме интересуват връзките в некой град ще се отнасям към Пешо, който имал връзка с Васил. Минаха около 2 седмици но Васил не се вестяваше. През това време аз бех занесъл на Кирил Николов – адвокат, ул. „М. Луиза“ №2, 280-тях франка, които беха швейцарски, за да ги смени (последните три изречения са отбелязани отстрани). След 7-8 дена той ми предаде парите в кантората сменени. Беха към 11 хиляди лева. В същото време аз изработих възложения ми от Васил доклад, който излезе към три листа на ръка. В него казвах, че всеки партиец требва да се отнася с любов към оръжието, че требва да познава механизма му, да познава душата му (думата „душата“ някой е отбелязал отдолу със синьо). Че требва да проявява личен интерес и там където му падне да види оръжие да се интересува как се действа с него, с колко патрони е, какви задръжки може да направи, как се отстраняват тези задръжки. Но тъй като Васил не дойде дълго време, аз се побоях да държа този доклад и го изгорих. Доклада бех скрил на тавана зад кумините (в моя си таван). Неколко дена след изгарянето на доклада при мене дойде Васил и ме запита дали при мене са идвали тези дни Пешо или Кирчо. Казах му че не са идвали. Запита ме какво е станало с доклада. Казах му че съм го изгорил и причините. Запита ме къде съм сложил тежестта. Отвърнах му, че на личната самоинициатива. Той се засме и ме успокои, че засега не ни требвал, тъй като студентите си отивали в ваканция а после им предстояли изпити. Тогава ми постави задачата да намеря квартири в наши хора където да спят нелегални. В тех могло да се приспособят и скривалища за по един човек. Аз напрегнах паметта си да измисля нещо, но се оказа че не мога защото не съм имал контакт с партийната маса в организационно отношение. Обясних му защо не мога да намеря и той се съгласи. Започна да ми обяснява, че правилното е партийните организации да свършат тази работа, но до сега почти нищо не са направили. А тези квартири ще ни требват особено при мобилизация когато нашите по компроментирани хора полицията може би ще поиска да ги изчисти. Васил си отиде, но преди това ми каза, че ще дойде на другия ден към 3 часа. На другия ден след обед той действително дойде. Запита ме как използвам свободното си време. Отговорих му, че по-големата част използвам в четене. Полюбопитства и поиска да му прочета нещо от стихосбирката си „Моторни песни“. Прочетох му неколко стихотворения, но той най-много хареса „Писмо“ от цикъла „Песни за една страна“. Тогава ми каза, че макар в настоящия момент съдбата на света да се решава с оръжие, едно пламенно писано стихотворение, с актуелна тема има не по-малко значение от оръжието. Предложи ми да напиша нещо подходяще. Обещах му че ще напиша нещо, което да отговаря по тема (първоначално е написал „темата“ и е редактирал: „та“ е сложил в квадратче) на времето. Васил си отиде и не дойде вече цела седмица. През това време аз мислех постоянно за стихотворението, което требваше да напиша. Не че липсваха теми но исках да избера най-близката до сърцето ми. След дълго обмисляне на темите аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих защото бе компроментираще. Не се страхувах, че ще го забравя. Помня наизуст всички стихове които съм писал през последно време. След седмица дойде Васил. Казах му че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и аз му го процитирах един път след това ме накара да му го кажа още веднъж. Васил намери стихотворението че е построено на погрешна идеологична база, защото най-напред се отнася по тема за събития които са минали. Направи ми забележка, че погрешно хуля целия германски народ, а би требвало да насоча жилото си срещу фашизъма. Намери неуместно подчертано че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци и сърби и гърци и англичани, а в настоящия момент ние немаме сметка да припомняме всичко това. Обещах му да напиша и друго стихотворение, а той каза, че мога да поправя същото. Казах му че за мене е по трудно от колкото да напиша ново. Колкото и да знаех, че в настоящия момент поезията не е само лична амбиция, мене ми стана криво и реших с още по голема амбиция да напиша ново. Исках да напиша стихотворение с упростен стих, но неколко дена не можах да попадна на тема. Една сутрин без да искам си спомних една мисъл на Ленин – електрификация плюс колективизация значи комунизъм – тази мисъл ми послужи за изходна база на второ стихотворение, което носеше заглавие „Бъдаще“. Не зная по какви причини края на стихотворението не можах да довърша. Получи се засечка и аз го изоставих за 2-3 дена. След това дойде Васил и донесе некакви удостоверения от трудовашка част до колкото си спомням. Беха намотани на роло. Каза ми да ги скрия, защото сега нема да ни требват. Не бил проучен въпроса дали хората, които пътуват с тех могат да бъдат с цивилни дрехи. По неговите думи в бъдeще ще ги използваме за пътуване на нелегални. Аз скрих вечерта удостоверенията пак над вратата на срещния таван. Прочетох му второто стихотворение. Той го хареса и каза, че като го завърша ще стане много хубаво. Съобщи ми че за Пловдив бил определен човек, който по-късно ще дойде в София за инструкции, но партийните хора не искали да идва сега, защото се носели слухове за предстоящи блокади. Той се ядосваше, че много мудно вървела работата и че все още не сме могли да създадем връзки поне с бъдещите централни райони. Но понеже връзката с онзи който требваше да замине в Пловдив била в ръцете на човек, който не бил добре с здравето, немаше какво да се прави. Това беше към края на м. декемврий. Аз стоех в бездействие поради това, че немахме с Васил никаква конкретна работа. Той продължаваше да идва но водехме разговори на общи теми. Пропуснах да кажа, че от декемврий Васил ми даваше по 2000 лева месечно. Когато ми даде първите 2000 лева аз му казах, че са много, но той отговори, че най-малко 1000 лева ще имам за разход при срещите си из разни сладкарници и питейни заведения и че работата е такава, която нема да ми позволи да се храня в къщи (изреченията, в които се говори за парите, са отбелязани отстрани). През края на декемврий аз бех взел от германската книжарница една подробна карта на Западна Русия и когато идваше Васил очертаваше с черен молив фронтовата линия. В разсъжденията си за фронтовете и за борбата която се води ми правеше силно впечатление, че Васил разсъждаваше много трезво и с разбиране. В един от тези дни той ми постави въпроса дали мога да замина за Варна, но да си намеря здрав официален аргумент за това заминаване. Отговорих му че ще помисля, но може би този аргумент ще бъде с връзка с техниката, но когато реши да ме изпраща ще му кажа. Остави ме да си помисля, а той ще намери начин да намери явка за Варна. По партийна линия бил дошел човек от Варна който по лични връзки търсел досег с Софийското ръководство, което требвало да го предаде нагоре. Каза ми че след 2-3 дена ще мине и аз през това време да уведомя домашните си и да измисля претекст. Обмислях дълго и един път когато търсех нещо в чекмеджето на етажерката си намерих там мобилизационното си назначение. То бе – локомотивен огняр в депо София. Пишеше в него, че съм оф. кандидат, а ме назначаваха за огняр. Дойде ми идеята да кажа на жена си, че отивам да искам да ме прехвърлят в флота и тя щеше да се зарадва защото преди години имах кръвоизлияние от белите дробове и сега ако ме мобилизираха в тези студове като огняр, значеше да се повтори пак болестта ми. Претекста бе добър и за приятелите ми в Варна. Васил дойде в къщи един ден преди нова година. Казах му за претекста. Одобри го. Съобщи ми че човека от Варна се оказал добър, но поради важността на мисията с която ме изпращат требвало аз да замина. Тогава ми съобщи че отивам в Варна да проверя дали има създадена организация по наша линия и да установя връзки с нея. Имат ли некакво оръжие и колко е. Имат ли създадени бойни групи, где и колко са. Но главната цел на заминаването ми бе да проверя дали с съдействието на варненската партия може да се осигури получаването на оръжие (отбелязано с червена чавка – И.А.) от Съветския съюз. Требваше приемането да стане в района на река Камчия, там където бреговата стража е най-слаба, местото да бъде заселено и да не се вижда ако от брега се подават сигнали с електрическо фенерче. Ще требва да се организира пренасянето на това оръжие в съседните села, а там предварително да се построят скривалища (някой е отбелязал отстрани със синьо мастило това изречение). Да се намерят хора от съседните села, които да обезпечат пренасянето на това оръжие.

Да се намерят превозни средства за да се разпрати ако е възможно в по-далечни села. Всичко това нашия човек от Варна требваше добре да прецени за да не стане грешка. Той от своя страна требваше да изпрати в онзи край човек, на когото работата позволява да се движи из селата в Камчийския район, да избере точното място и да опише брега, като от определен важен пункт уточни колко километра е на север или на юг. Той от своя страна ще требва да натовари други хора да проучат въпроса за скривалищата но да не им казва целта защото по този начин може цялата работа да стане публична тайна. За тази цел ръководството на Варненската ком. партия требваше да окаже пълно съдействие на нашия човек но и да му даде връзките с селата около устието на Камчия а също и хора да издирят тези връзки, ако некъде не са в ред. Човека по специалната работа носеше отговорността по организирането на тази акция, която се оставяше под негов контрол. До 1 февруарий той требваше да дойде в София и да докладва за направените проучвания. Васил ме накара да повторя всичко и като разбра че съм запомнил това което ми предаде, допълни че ако Варненската партия е ангажирана в нещо друго да го изостави временно, за да изнесе тази акция. Преди да си тръгне ми каза че на другия ден понеже било празник да се срещнем навън за да ми предаде явката или човека, който е от Варна. Определихме срещата за другия ден 6 часа вечерта по ул. „6 септемврий“. Те требваше да тръгнат от канала, а аз от „Патр. Евтимий“. На другия ден в 6 часа аз отидох на „6 септемврий“, но за мое учудване вместо Васил дойде Пешо и то сам. Пешо ми каза, че Васил ми определил среща за 9 часа на „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“. Тогава Пешо ми предаде явката, която беше уредена от човека, който бе дошел сега от Варна. Требваше да отида и да намеря площада, който се намира западно от пазаря с зарзаватчииските бараки. Там имало училище което се казва Филарет. На този площад, до училището, имало будка, в която се продавали цигари, бомбони и книжарски материали. Там ще търся бай Стоян. Акослучайно там е жена му, която понекога го замества, да не ѝ обаждам нищо. Когато намеря бай Стоян требваше да подам следната парола: – „Къде се намира фурната „Петел“? – отговора требваше да бъде – „Към градската градина, дето стоят файтоните“. Запита ме дали мога да я запомня наизуст и аз му казах че е лесна за запомняне. Разделихме се и аз си отидох в къщи понеже имаше около 2 часа и половина до срещата ми с Васил. Жена ми беше бременна и предната вечер (тръгнал е да пише „не“, което е оградил с квадратче) се почувства зле. Същия ден аз потърсих лекар, но понеже беше празник той бе на ски. По телефона казах на жена му макар и да се върне късно да дойде в къщи. Питах жена си дали е идвал лекар но тя каза, че не е. След малко лекаря дойде. Прегледа я и предписа лекарство и каза, че нема нищо сериозно. Аз отидох да търся дежурна аптека, за да изпълни рецептата. Намерих най близка на „Царица Йоанна“, срещу кино „Рекс“. Казаха ми да мина след 1 час. До срещата ми с Васил отидох в едно близко кафене. Към 8.35 минути взех лекарствата и отидох към Руския паметник. На връщане в определеното време се срещнахме с Васил и той ми каза, че човека за Варна си бил заминал но той ще предизвести за моето пристигане. Запита ме дали имам в Варна къде да преспя, но аз му казах че немам, защото ми е неудобно да карам хората да ме чакат. Съображенията ми беха тези, че не знаех кога ще имам срещи в Варна и не можех да обясня пред приятелите си къде се губя. Васил ми даде 2500 лева за лични разходи и ми заръча да отседна в по добър хотел за да не събудя подозрение. Каза ми да остана там за празниците понеже се очаквала блокада в София. След това ми предаде още 5000 лева които човека от Варна по специалната работа требваше да остави на разположение на онзи който ще замине за Камчийските села. На връщане от Варна на 11 януарий си определихме среща на същата улица в 7 часа вечерта, а ако се забавя поради късно даване на връзки на същото место и същото време ще ме чака на 12 и 13. Казах му, че ще замина на другата сутрин. Пожела ми добър път и се разделихме. Отидох си в къщи. Жена ми ме запита защо толкова съм се забавил, а аз ѝ казах че са ме забавили от аптеката. Казах ѝ че на другата сутрин заминавам за Варна, защото предстои мобилизирането на нови смени машинисти и огняри и ако не свърша бързо работата рисковам да ме мобилизират. На другата сутрин с влака който тръгва в 8 часа заминах за Варна. По пътя не ми се случи нищо особено. Стигнах към 10.30 часа вечерта. Същата нощ в Варна бе извънредно студено и духаше силен ветър. Тръгнах след един човек, който ми предложи топъл хотел. Заведе ме в х. „Виена“ но той се оказа далече не топъл. Въведе ме в една стая и ме успокои че ще ми даде още един юрган. През целата нощ аз се пробуждах от студ и сутринта станах късно понеже стаята бе затъмнена и мене ми се струваше, че е още рано. Казах на хотелиера след като платих 75 лева, че освобождавам за другата вечер леглото. Намерих една бръснарница на пл. „Мусала“ и след като се обръснах, (тръгнал е да пише дума, която започва с „ка“, но оградил „ка“ с квадратче) тръгнах по „Ц. Борис“ с надежда да срещна некой познат. След малко срещнах колега чието име не помня защото е от по-късен випуск. Запита ме защо съм дошъл и аз му обясних, че искам да ме прехвърлят към флота. Запитах за Куршумджиев, мой съвипускник или за Чушков и той ми каза, че Куршумджиев към 12-12.30 ще срещна непременно на стъргалото. Не исках да отида веднага на местото на явката за да не ме проследи некой. Исках първо да се легализирам чрез моите колеги Чушков и Куршумджиев, защото знаех че те по убеждение далече не са с мойте разбирания. Разделихме се с колегата и аз отидох да се разходя към морската градина. На връщане срещнах Куршумджиев, който се учуди че съм дошел пак в Варна но се зарадва. Обясних му и той каза да се отнеса към капитан ІІ ранг Цонев, който ни бе възпитател в училището. Отидохме след това в ресторант „Венеция“ за да срещнем Чушков, но него още го немаше. След малко дойде и пред него изложих същите мотиви за идването си в Варна. Целия след обед прекарах в кафене „Балкан“ където има много колеги. С Куршума си определихме среща за вечерта в ресторант „Морско око“, към 7 часа. Там требваше да дойде и Чушков. Вечерта малко преди да затъмнят града аз отидох към местото на явката. Запитах към пазаря един човек но той не можа да ми каже къде се намира училище „Филарет“. След това запитах един каруцар, който ме упъти. Стигнах до будката която бе до входа на училището и приличаше по скоро на барака. Влезнах вътре. Имаше един купувач и аз поисках да ми даде стопанина да си избера цигаре. Купувача си излезна и аз попитах човека дали той се казва бай Стоян. Отговори ми утвърдително. Той бе на около 50-55 години, среден ръст. Подадох му тогава паролата. Но човека се смути и сви безпомощно рамене. Настана мълчане в което и двамата се проучвахме. В това време влезна едно момченце към 10 годишно и запита: „Бай Стояне имаш ли цветни картички?“ Тогава съмнението ми изчезна. Разбрах, че той чисто и просто е забравил отговора. И действително след малко той каза: „Ами като съм забравил отговора?“ Запитах го тогава на къде се намира фурната и му подсказах. Налучка горе долу. Направих му забележка че не бива така. Запитах го кога ще ми предаде човека, а той каза че не знаел понеже онзи се отбивал при него. Казах му че за моето пристигане е уведомено от човека, който е бил в София. По мнението на бай Стоян сигурно тогава човека ще мине утре. Решихме да отида малко преди да затъмнят града на другата вечер. Но понеже може да има вътре купувачи, аз требваше да запитам дали има „Томасян“ I-во. Ако човека, който ми требва е там, ще ми каже че има, ако ли го нема – ще каже, че ги е свършил но утре вечер ще има. Отидох в ресторант „Морско око“. Немаше още никой. След малко дойде Куршума с още един господин, когото наричат Пашата. Произвеждал консервирана риба и миди. Дойде и Чушков. Вечеряхме заедно и отидохме в един бар наречен „Одесус“. Не ми хареса обстановката и предложих да си ходиме. Те обаче не се съгласиха и останахме там до към 10 часа. След това отидохме в сладкарница „Париж“ и към 1 часа решихме да се приберем. Куршумджиев постави въпроса къде ще спя. Каза че у тех от както била леля му нема место. Чушков си бе сменил квартирата и каза че и двамата нема да спим свестно. Аз ги успокоих като казах че ще бъда на хотел. Те се скараха. Куршумджиев ме заведе в хотел „Мусала“ където по негово мнение е само топло от всички хотели в Варна.
Имаше свободна стая с едно легло и аз се прибрах да спя. Станах сутринта към 9 часа. Преди обеда прекарах в кафене „Балкан“, на обеда се срещнах с Куршумджиев. Но преди това се видех с капитан Цонев и му казах че искам да ме прехвърлят към флота. Той бързаше и каза, че ще се срещнем да поговорим по-подробно. Следобеда прекарах в кафенето и вечерта в определеното време отидох пак към явката. В будката имаше неколко купувачи. Подадох новата парола – Има ли „Томасян“ I-во но той каза че ги е свършил и ще има утре вечер. Ядосах се че ме бавят и излезох. Отидох към ресторант „Венеция“. След малко дойде Чушков и Куршумджиев след него. Решихме тази вечер да се приберем рано. В хотела отидох към 10.30 часа. На другия ден на обеда ме запознаха с един млад колега на име Любчо и решихме вечерта да прекараме бъдни вечер у тех. С него имаше и две госпожици. Дадох съгласието си. През деня бях с колеги пак в „Балкан“. Вечерта отидох на явката. Бай Стоян ми посочи един човек, който бе към 36-38 годишен.

(п.) Н.Вапцаров