Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Вапцаров проговаря втори

Протоколите от разпита на поета съдържат имена, явки, пароли. Дори случайни хора попадат под прицела на полицията след тях

Никола и Бойка Вапцарови и Антон Попов (един от разстреляните с поета) на разходка край село Черепиш, 1939 г. - Вапцаров проговаря втори

Никола и Бойка Вапцарови и Антон Попов (един от разстреляните с поета) на разходка край село Черепиш, 1939 г.

Показанията на Никола Вапцаров в Дирекция на полицията през 1942 г., всички 111 страници, изписани с равен и спокоен почерк, не се публикуват за пръв път. Излъчвани са в документален филм, издавани са от наследниците му в том с документи. Но в книгата на Ивайла Александрова „Оловна тишина“ за първи път са поставени в контекст, не са оставени сами за себе си, а са разгледани през призмата на общата вина. За пръв път става ясно – пролетарският поет и конспиратор проговаря втори, веднага след Георги Минчев.

Вапцаров е трагично сам в годините и дните преди разстрела си, но е използван безогледно от свои и чужди. И това се вижда без всякакво съмнение от начина, по който разказва за работата си в тайната организация.

Вижте още: ИСТИНАТА – ГРОЗНА, ГОЛА, НЕГРИМИРАНА

Предлагаме ви да прочетете показанията му от първите два разпита, предоставени от издателство „Жанет 45“. Вапцаров е цитирал хора, имена, адреси, пароли. Дори случайно въвлечени в заверата „конспиратори“ стават мишена на полицията след това. След тях идват още и още показания…

Цялата картина на дългата конспиративна дейност на „специалните групи“ е нарисувана с думите на поета и неговите съидейници, арестувани през мартенските дни на 1942-ра. Запазен е оригиналният правопис на документите.

Протокол за разпит

София, 15 март 1942 год.

Подписаният Люб. Димитров – инспектор отделение „А“ съставих
настоящия протокол, като разпитах лицата:

Именувам се НИКОЛА ИВАНОВ ВАПЦАРОВ, роден на 24.11.1909 г. в гр. Банско, жив. София, ул. Ангел Кънчев №37, българин, православен, грамотен, женен, неосъждан, машинен техник, казвам:

В момента на арестуването ми аз заемах длъжност при Централния комитет на българската комунистическа партия, в комитета който ръководеше така наречената специална (думата „специална“ е отбелязана с ченгелче) работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора требваше да се отделят една част и то най-смелите и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи требваше да бъде: в случай на война („в случай на война“ също е отбелязано) с Съветския съюз, те требваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове с специални клинове и скоби, да подпалват вагони-цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции. Начело на този комитет бе поставен Васил, чието истинско име непознавам, но той бе дошел от Съветския съюз с подводница (цялото това изречение е подчертано с червено). Аз бех втория човек на комитета и получих псевдоним Лозан. Длъжността ми беше да държа връзка с хората от провинцията, които идват по наша линия и в случай, че Васил е зает на друго место да ги инструктирам и да ги разпитам за организационното им състояние. В нас често идваше и Стоян – чието истинско име е Атанас Романов, за да търси Васил, предполагам, че и той е влизал в комитета като заведоющ бойните групи в София. Предполагам също, от обстоятелството, че на два пъти пренасяхме взрив на ул. Одоровци, че се е занимавал и с оръжието („оръжието“ е отбелязано) необходимо за София.

При нас с Васил по-късно дойде още едно лице, чието истинско име не зная, но Васил го наричаше Стареца. Това лице бе от централния комитет („централния комитет“ е с ченгелче). Други преки връзки съм имал и с Кирчо, истинското му име не знам. Неговата длъжност доколкото зная бе да държи всички партийни връзки с провинцията. Негов заместник бе Пешо. Той имаше поверена същата длъжност, която заемаше Кирчо. Други преки партийни връзки не съм имал.

Завърнах се в София на 1 септемврий 1941 г. („1 септемврий“ е подчертано) от с. Годеч, където бех интерниран за три месеца. Към 7 или 8 с.м. при мене дойде Атанас Романов, с когото се познавам от Македонските вечеринки, в които съм участвувал на литературното четене и от говорящия хор „Гоце Делчев“, на когото бех временно диригент. След като ме запита дали съм прекарал тежко в Годеч и аз му описах при какво положение съм бил поставен, той поиска да узнае какво мисля за войната на съветския фронт. Казах му, че съм оптимист и че сметам успехите на германците за временни. Тогава той ми постави въпроса дали съм готов да работя в партията при сегашните тежки условия. Казах му, че съм готов. Запита ме кога може човек да ме намери в къщи, а аз му отговорих, че обикновенно сутрин, тъй като засега съм безработен, през целата сутрин чета. Каза ми, че ще мине след 2 дена за да ме види пак, но към 5 – 5.30 часа след обед. Съгласих се да го чакам през това време. Наистина след два дена в уреченото време той дойде пак. Тогава ми постави въпроса дали бих могъл да замина след неколко дена в провинцията за да свърша работа. Казах му, че мога. Но за каква точно работа и за къде не стана дума. Приказвахме още малко и на тръгване той ми каза тези дни към 5 часа след обед да си бъда в къщи, защото може да ме потърси. Съгласих се. Но той не дойде дълго време, може би чак след 1 седмица.

Спомням си, че бе 17 септемврий („17 септемврий“ е отбелязано), когато дойде към 5.30 часа след обед и ми съобщи, че тази вечер ще требва да ме свърже с друго лице, което щело да ми даде нареждане какво требва да правя. Понеже срещата с другото лице била определена в мръкнало, ние требваше да чакаме в къщи около 1 час за да мине време. След това и двамата излезнахме. Каза ми, че ще се качим на трамвай №5 от пл. „Македония“ и ще слезнем на сп. „Петър Берон“. Той тръгна на около тридесет крачки пред мене, а аз го следвах, като се стараех да не го изгубвам от очи. На трамвайната спирка на площ. „Македония“ се качихме на трамвая и слезнахме, както бе уговорено на спирка „Петър Берон“. Минахме в левата страна на линията и тръгнахме по посока на Княжево. След 10-15 крачки минахме мисля покрай некаква текстилна ф-ка и след това ударихме косо в десно, след като минахме малко дървено мостче. В десно нагоре се откриваше праздно незастроено поле, но направо в дъното на улицата („улицата“ е оградена от него в квадратче) източна посока се образуваше пак улица, залесена по краищата дето требваше да бъдат тротоарите с тополи. В началото на тази улица ни срещна едно лице със среден ръст, с очила, мургаво и с интелигентен израз. Стоян ме предаде на него и веднага си замина. Ние с новодошлия се върнахме малко назад в западна посока и след това тръгнахме по неочертана улица към града. На 50-60 крачки имаше кръчма. Лицето ме покани да влезем вътре. Там поръча две шишенца коняк и веднага започна да излага пред мене същността на работата по която ме бе повикало. Аз требваше да замина колкото се може по-скоро за Варна, за да предупредя ръководящия човек на варненската партия, че в района на р. Камчия са слезли хора, дошли от Съв. съюз с подводница. Варненската организация требваше незабавно да изпрати хора, 3-4 души от които да бъдат облечени в туристически екип, да отидат в гората около село Долни чифлик и да пеят песента „Елено моме“, по която песен дошлите ще разберат, че това са наши хора. Запита ме дали мога да свърша тази работа и аз му отговорих, че мога. Тогава той ми каза че ме познавал от некоя вечер, на която съм декламирал мои стихове. Излезнахме от кръчмата и ми заръча да излеза на ул. „Витошка“, по която да вървя бавно към града, а той щел да се отбие наблизо, за да вземе пари, които са необходими за пътуването ми. Аз тръгнах на изток и стигнах ул. „Витошка“. Вървех извънредно бавно, защото се страхувах да не би да не можем да се срещнем. След неколко минути той ме настигна и ми предаде 1000 лв. Каза ми да вървим по същата посока, имал среща с друг човек, който ще ми даде явката за Варна. Към моста, под който минава жп линия, ние срещнахме друг човек, среден ръст, набит, облечен добре. Като стигнахме до една лампа видех, че лицето му е червендалесто. Първия го запита дали ще може да ми даде явката за Варна още тази вечер, а онзи отговори, че ще се опита. Първия тръгна в обратна посока, а ние двамата продължихме по посока на града. Каза ми да го чакам в бозаджийницата, която е на ъгъла на „Царица Йоанна“ и „Патр. Евтимий“ до 8.40 часа и ако до тогава не дойде, да го чакам на другата вечер в 8 часа на същото место. Към казармите се разделихме. Аз отидох направо в уречената бозаджийница. Към 8.30 часа човека отвори вратата, но не влезе. Аз излезох след него. Тогава той ми предаде явката. Требваше да отида във Варна да търся ул. „Шейново“. На нея се намира шивачницата на Жельо, мисля че Рангелов се казваше. Ще влеза вътре и ще търся именно този Жельо, който по думите на предаващия ми явката бил хубав човек. На Желю требваше да кажа: „Имате ли английски плат?“ А той требваше да ми отговори: „ние тука само шиеме.“ Жельо щел да ме предаде по-нататък.

Аз заминах за Варна още същия ден с влака, който тръгваше в 9 часа вечерта. Във Варна пристигнах на другия ден към 4 часа след обед. Коя беше улица „Шейново“ аз не помнех, защото от 9 години не бех ходил във Варна. Отидох към морската градина. Там запитах некакъв продавач на семки. Той не можа да ми каже и след това запитах едно момченце продавач на шоколад. То ми обясни къде се намира улицата и аз се запътих към нея. Но точно да свия от „Цар Борис“ по „Шейново“ и ме срещна моя колега Лазар Сапунджиев. Беше неудобно, след като не се бехме виждали 9 години, да се разделя от него и тръгнахме заедно по ул. „Цар Борис“. Запита ме за какво съм дошел, а аз му отговорих, че след 9 години сега ми се е отдало да дойда пак в Варна, за да се видя с приятелите. Той след около половин час си отиде, а аз отидох да намеря отново шивачницата. Намерих я и огледах вътрешността ѝ през прозорците. Вътре обаче имаше само две чирачета, а лицето, каквото ми описаха в София немаше. Върнах се пак на ул. „Цар Борис“ и влезнах в една близка сладкарница, защото се страхувах, че ще срещна друг приятел, който ще ме възпрепятствува да отида пак към шивачницата. Стоях там близо 40 минути и отидох отново на явката. Вътре пак немаше Жельо. Тогава тръгнах по „Цар Борис“ и срещнах доста колеги. Заинтересувах се за моите съвипускници Куршумджиев и Чушков. Казаха ми, че Куршумджиев преди малко минал по улицата и ще го намеря, а Чушков си бил в отпуск към Трявна. Действително след малко срещнах Куршумджиев. Той се зарадва много. Каза ми, че некакво момиче получило телеграма от Чушков, че тази вечер си пристига. Требваше да отидем да го посрещнем на гарата, за да спя у него защото в Куршумджиев немало место. Вечерта отидохме и посрещнахме Чушков. Също и той се зарадва на моето пристигане. Уговорихме се, че ще съм у него и отидохме да вечeряме в ресторант „Венеция“. На другата сутрин аз и Чушков станахме към 9 часа. Той отиде некъде по работа, а аз отидох пак на явката. Там намерих въпросния Жельо. Подадох му паролата и той отговори правилно. Тогава излезнахме отвън пред шивачницата и ми каза, че било мъчна работа сега да ме свърже. Аз му отговорих, че требва да стори това на всека цена. Той обеща да се помъчи и ми каза да мина точно в 7 или в 7.15 вечерта.

Деня прекарах заедно с Чушков и Куршумджиев. Вечерта в уреченото време отидох в шивачницата. Жельо ми предаде един младеж към 23-24 годишен, нисък, черен, бръснат. Ние излезохме с младежа и аз го запитах дали ще може да ме свърже с отговорния човек. Той каза, че сега отиваме за да провери. На едно место ме остави в една сладкарница по посока на „Гашоолу“, но не помня точно де защото града бе затъмнен. Каза ми да го чакам. Чаках го там около час. Дойде и ми каза, че човека го нема във Варна. Запитах го кога ще се върне, а той колебливо отговори утре вечер. Казах му че работата не търпи отлагане. Определихме си среща за на другата вечер. Той требваше да чака към 7.30 при шивачницата. На другата вечер аз отидох в определения час. Той вече чакаше. Тръгнахме по посока на държавната болница. Каза ми, че и тази вечер не мога да срещна човека, но че мога да предам на него всичко. Аз се поколебах, обаче немах друг изход и му предадох нареждането от София. Тогава той ми съобщи, че човека можел да дойде късно през нощта и той щел да му предаде всичко. За да видя какво е отговорил ръководящия човек, аз определих на младежа среща на другия ден в 9.30 часа в бозаджийницата, която се намира на ъгъла на „Сливница“ и ул. „Цар Борис“ (подчертано).

На другата сутрин той дойде и двамата слезнахме в морската градина. Там той ми каза че се срещнал с отговорния човек, но той му съобщил нерадостни неща. Полицията била заловила на същото место от групата некой чех с радиопредавател. Носило се слух, че били заловени и други хора от дошлата с подводница група. При това положение ръководящия човек сметал, че било опасно от Варна да се пращат хора, а требвало от селата около Камчия да се натоварят други, които внимателно да пристъпят към издирването на групата. Това беше и отговора който требваше да занеса в София. Аз обаче не заминах същия ден, за да не събудя подозрение в приятелите си, а останах безпричинно в Варна още два дена. В София пристигнах към 23 с.м. Ние от по рано бехме уговорили с човека, който ме изпрати, че ще му донеса отговора на същото место където се срещнахме в 7.30 часа. От 20 до 25 той требваше да ме чака. Понеже влака пристигаше вечерта късно – към 9 часа, аз отидох на определената среща на другата вечер. Но на срещата не дойде никой. На следоющата вечер в определеното време отидох пак, но и този път не дойде никой. На другия ден едва, сутринта, при мене дойде Стоян и ми каза че в 1 часа на обед ще ме заведе при друг човек. В определеното време отидохме пак където се срещахме с първия. За мое учудване там дойде съвсем непознат човек. Беше набит, рус и бръснат, облечен бе с светло пардесю. Стоян си отиде и ние двамата тръгнахме в източна посока. Човека ми каза да говоря. Запитах го защо на него требва да докладвам какво съм направил. Той каза, че другия е интерниран. Съобщих му всичко. Каза ми, че работата по начало е изпортена. Каза ми също че от сега нататък ще държа връзка с него и че той знаел къде да ме търси. Съобщи ми, че се казвал Йосиф, а моето име ще бъде Григор. Запита дали са останали пари от онези които ми е дал човека преди заминаването. Казах му колко пари ми е дал и че съм взел на заем от Варна. Каза ми също че Стоян ще ми дава по малко пари, за да не почвам работа по специалността си. Минаха се повече от 20 дена, но никой не ме потърси. По едно време след тези 20 дена дойде при мен Йосиф и ми каза, че ще остана на разположение на Стоян. Съгласих се. След един-два дена ме потърси Стоян сутринта и ми каза вечерта към 5.30 часа да бъда в млекарницата, която се намира на ул. „Хр. Ботев“ и „Бистрица“ там щел да ме чака той („млекарницата“ и адресът ѝ са отбелязани със синьо). Даде ми 200 лв.

Въобще до декемврий месец Стоян ми даваше по 100, по 200 лв. седмично за лични нужди. Вечерта в определеното време аз отидох в млекарницата. След малко дойде и Стоян. Каза ми да почакаме още малко, за да мине време. Мина към половин час и ние излезохме. Тръгнахме в западна посока. На улицата „Ст. Стамболов“ близо до „Клементина“ той се отби в една къща. Почаках отвънка. След около 10 минути излезе и се скара на един слабичък към 25 годишен младеж, че е закъснел. Влезохме и тримата в къщата, в една стая която е на партера. Почакахме още малко и след това излезнахме. По горе на отсрещната страна на същата улица бе спрел един камион. Стоян ни поведе към него. Двамата с Стоян се качихме при шофьора, а младежа се качи отзад на каруцерията която бе открита.

Стоян ми даде пистолет система „Парабел“ и ме запита дали мога да си служа с него. Казах му, че мога. Потеглихме с автомобила по ул. „Клементина“ в западна посока. Стигнахме в покрайнините на града, мисля че беше последната спирка на трамвай №4. Камиона зави в една напречна улица. Повървехме още малко, но на едно место камиона спре, защото имаше много кал. Слезнахме и взехме две съндъчета. Едното взех аз а другото младежа. Стоян вървеше напред и ние го следвахме. Моето съндъче тежеше към 20 килограма. По обем другото бе колкото моето. Обаче от калта и от това, че местото до което отидохме бе доста далече се изморих. Стигнахме до една улица и близо до ъгъла ѝ Стоян пое съндъчето от младежа и последния се завърна. Влезохме в една едноетажна къща. Вътре на леглото в стаята лежеше една жена към 25 годишна. Ние оставихме в антрето съндъчетата. След това Стоян внесе едното съндъче в стаята. Пропуснах да кажа, че вътре имаше и един 30 годишен мъж. Мисля, че беше рус и с мустаци. Тези хора съм ги виждал само един път. Стоян разтвори съндъчето. Вътре имаше 3 или четири парчета, които приличаха на черен хлеб. От доле под тех имаше люспеста материя прилична на нафталин. Другото съндъче не помня дали го отваря. След това изнесохме пак съндъчетата от стаята навън. Другия човек се покачи по една количка от двора на тавана за който изглежда немаше стълба, а се влизаше през прозорец без стъкла. Ние с Стоян му ги подадохме съндъчетата, но той изглежда бе стъпил между гредите и извика, че крака му хлътнал. Ние с Стоян след това си тръгнахме. Тогава ми каза, че в съндъчетата имало тротил (това гдето прилича на хлеб) а останалото било бертолетова сол. Каза ми също, че улицата се казва „Одоровци“ и да я запомня защото можело да ми се наложи некой път да дойда сам. Каза ми и пистолета да остане в мен.

Отидох си в къщи и скрих пистолета, не на моя а на срещуположния таван над вратата (мястото на скривалището на пистолета е отбелязано). След 1-2 дена Стоян дойде сутринта и ме запита дали към 3 часа може да доведе в къщи едно лице с което в бъдеще ще имам работа. Казах му, че може. Към 3 часа същия ден Стоян действително дойде с един човек, който имаше среден ръст, бе рус с бръснати мустаци и брада. Влезохме в стаята и човека си свали шапката. Отгоре главата му бе без коса. Изглеждаше на 40-43 години. Запита ме за готовността ми да работя и аз му казах, че съм готов. Направи ми впечатление, че на много места умекчава съгласните, обаче изказваше много сложни мисли на български език без да вмъква чужди думи в фразите. Разговора бе кратък. На тръгване ме запита дали може да ме намира в къщи и не е ли това опасно, казах му че може и те си отидоха. Но преди да си отиде му казах да ме търси сутрин, защото тогава или чета или чертая и нема да се наложи специално да го чакам.

След десетина дена той дойде при мене към 10 часа сутринта. В този ден разви пред мене мисълта, че от партийния кадър и то предимно нелегалните и най-смелите ще требва да използваме за оформяване на бойни групи на които да бъдат поставени бойни задачи. Изказа мнението, че за такава дейност е още много рано, и че ще требва да се води дълга разяснителна работа сред народа, като му се обясни лошото кономическо положение, липсата на мазнини, недостатъчния хлеб и пр. По този въпрос не говори достатъчно конкретно. Даде за пример положението в Сърбия, като коренно противоположно от нашето. Там има по голема оскъдица на продукти, целия народ е прегазен и озлобен към германците. За това там имало условия за масови четнически движения. Запита ме какво съм завършил. Казах му – морското маш. училище. Тогава той изказа предположението, че познавам добре военните въпроси. Отговорих му, че не съм никакъв специалист по тех, защото през мое време в училището сме изучавали само военна педагогия. Сега за пръв път ми определи какво ще иска от мене. Неговата мисъл бе, че групите, които ще се създадат требва да бъдат свързани с нас. Но понеже те ще бъдат много ще требва страната да бъде разделена на неколко района. За сега, обаче, в много от тези райони партийните организации са силно разстроени и нема да бъде лесна работа да се свържем с тех, за да им поставим задача да формират групи или ако са формирали да ни свържат с ръководствата им (този абзац е отбелязан с молив отстрани). Единствения начин е да се опрем на партийните явки, там където не са засегнати от провали и интернирвания. За това ще требва да проуча тези явки и да ги имам винаги на ръка. Каза ми, че тези дни ще ме свърже с човека който ще ми предаде явките и за това на другия ден или по другия да го почакам сутринта в къщи. На другия ден Васил дойде (в текста „Васил дойде“ е подчертано с червено) и ми каза точно в 1 часа на обед да отида на ул. „Сливница“ на номер който сега не си спомням, но бе от десна страна, като се върви срещу течението на канала. Да звъня на първия етаж и да кажа, че искам да се видя с Кирчо. Направих точно както ми каза. Позвъних и вратата ми отвори едно детенце. Показа се жена. С впечатление съм че бе ниска. Казах ѝ, че искам да се видя с Кирчо. Отвори ми една врата в лево от входната и я затвори след мене. В стаята на кушетка стоеше рус мъж към 35 годишен. Седнах до него и той извади малко листче изписано с дребен почерк. Извадих лист и писалка а той почна да ми диктува. Записах 5-6 явки за различни градове. Доколкото си спомням беха за Пловдив, Горна Ореховица, за Габрово, Ямбол, Т. Пазарджик и Бургас. Запитах го обаче за явката в Варна, тъй като Васил изрично бе ми казал да я взема, а ако не я знае Кирчо да я искал от некой си Дончо. Кирчо ми каза че за Варна нема явка, а едва ли и Дончо знае нещо за нея. Каза ми, че когато му предадат други явки, той ще ми ги предава.

Отидох си в къщи а той остана. Веднага скрих явките в трансперантите, като омотах около тех и вдигнах пердето. Васил не дойде после неколко дена. През това време аз се научих да сглобя един своеобразен шифър с който да запиша явките. Направих шифъра, а старите записани с обикновени букви изгорих. Забравих да пиша по горе, че когато отидох за явките на бул. „Сливница“ Васил ми бе казал да искам на Кирчо да ми предаде човек, който да придружи некого до Гор. Ореховица. Той ми отговори, че може да намери такъв човек, но ме запита къде може да ме намери. Каза ми, че ще мине на другия ден и да го чакам сутринта, към 10 ч. На другия ден сутринта, дойде и ми каза, че за сега немогъл да намери човека. Каза ми също, че Васил му бил възложил задача да ми намери помощничка, която в случай че стане с мене нещо, да поеме работата или пък да вземе част от нея когато работата ми разрастне за да ме облекчи. Обаче, аз требва да преценя дали момата ще може да ми бъде полезна. Кирчо ми каза на другия ден да отида в сладкарницата на ъгъла на ул. „Лавеле“ и „Алабинска“. Требваше да размотавам и намотавам около пръста си една верижка а в другата ръка да държа згънат обеден вестник. Момата щех да позная по това, че в ръката си тя ще държи некакво цвете. Тя требваше да излезне първа и аз да я догоня и да я запитам на къде се намира държавната болница, а тя требваше да отговори: „Към семинарията“. Срещата требваше да стане в 2 ч. на другия ден. На другия ден отидох в уреченото време в сладкарницата. След малко дойде и момата. Тя държеше клонче от извехтели изкуствени цветя, които беха имитация на шипков или ябълков цвет. Тя излезе и сви на горе по „Лавеле“. Настигнах я и подадох паролата. Отговори ми правилно. След това ми каза, че срещата не е определена в удобно време, защото тя от 2 ч. е на работа. Определих и среща на другия ден в 1 ч. на обед в сладкарницата която се намира на ъгъла на пл. „Славейков“ и ул. „Левски“, на другия ден в определеното време отидох и намерих момичето, че ме чакаше. По-горе забравих да кажа, че бе към 26 годишно черно и слабо. В сладкарницата имаше много хора и аз отидох при нея, ръкувах се и ѝ казах да излезнем. Заведох я в бозаджийница „Ботев“ на ул. „Левски“ срещу общината. Седнахме в вътрешната част на помещението. Запитах я дали може да ми помага в партийната работа и тя отговори, че може но само след 6 часа, защото през деня била на работа. Поисках да ми каже дали би могла да намери квартири за преспиване за ден-два или пък само за срещи. Каза ми че за сега не може да ми отговори, но предполага, че ще измисли некоя квартира. Казах ѝ че за сега нема работа но скоро ще я потърся. Даде ми адрес: Дирекция на Храноизноса, вътрешен телефон 23. Требваше да търся Петрова. Аз обаче, потърсих това момиче само един път, но то се оказа, че не било на работа, защото е болно. Требваше ми за квартира на едно лице, което требваше да дойде от Ихтиманско. На момичето требваше да се обадя, че го чакам пред кино „Европа палас“ в толкова часа. Определения час щеше да значи, че то требва да дойде в сладкарница „Раковски“, която се намира на ул. „Раковска“ срещу „Юнион клуб“. В една от послешните си срещи с Васил аз му казах, че за сега ще мина без това момиче и той се съгласи. На другия ден, около обед, при мене пак дойде Кирчо. Аз пренасях въглища заедно с един хамалин, които по погрешка беха стоварени далече от отвора на моето мазе. Качвахме се нагоре („нагоре“ е оградено от Вапцаров) по стълбите, когато ни настигна Стоян. Не си спомням по времето когато сме се отправяли с Кирчо към входната врата на кооперацията, към къщи да е идвала и жена ми. Стоян бе дошъл да вземе от мене книга за прочит. Кирчо ме запита дали ще срещна скоро Васил. Казах му че не зная, защото Васил ме търси тука. Тогава Стоян му каза, че довечера може да се види с Васил. Кирчо заръча на Стоян да запита дали Васил познава някой си капитан Рак и ако го познава да изпрати човек, който да се срещне с него в некаква бръснарница на ул. „Карл Шведски“. На другия ден сутринта при мене дойде Васил и ми каза, че Кирчо требва по-скоро да ми предаде човека, който ще придружи едно лице за Г. Ореховица. Казах му че немам начин да намеря Кирчо и че той ми е обещал да ме потърси, когато намери човека. Васил ми каза, че лицето което заминава ще бъде ръководител на целия Г. Ореховски край по наша линия (последните изречения са отбелязани отстрани). Той требваше да установи връзки с Плевен, Габрово, Шумен, Варна и Русе. Даде ми 1000 лв., за да ги предам на онзи който ще го придружи. Тези пари беха за пътуване на двамата. Васил си отиде веднага, защото в стаята бе студено, а той не се чувстваше добре. След 1-2 дена при мене дойде пак Кирчо и ми каза, че човека за Г. Ореховица е готов и да отида в 3 ч. сл. об. в същия ден в сладкарницата която се намира на ул. „Владайска“ срещу Министерството на земеделието. До колкото той си спомнял там имало две сладкарници, но ако не го намеря в едната да видя в другата – където ще бъде и той. Каза ми също да съобща на Васил, че в Казанлък имало голем провал. Малко след него дойде и Васил, но Кирчо си бе отишъл. Съобщих му за провала в Казанлък и Васил се ядоса много. Каза ми, че на другата вечер в 8 ч. требва да отида на ул. „Владайска“ на номер, който сега не помня. Там имало на вратата разни табели. Ще се кача, мисля, че на ІІІ етаж и ще звъня. Ще излезне жена, на която ще требва да кажа: „Много здраве от Фердинанд“ или може би „от сестра ви от Фердинанд“. Там ще се срещна с лицето, което ще заминава за Г. Ореховица и него требва да свържа с онзи който ще го придружи.

Помня че по това време моя колега Емил Попов, който има работилница на ул. „Козлодуй“ №51 заминаваше да монтира една пашкулосушилня в Пазарджик. Помоли ме да отида и ръководя работата по довършване на един автоклав, електрожиниран на ул. „Св. св. Кирил и Методий“ от електрожениста Кирил Павлов. Аз бех вече довършил не само този автоклав но и ръководството по огъване на големи ламарини за реторти. Останал бех по свободен и обикалях от време на време работилницата, колкото да разпределям текущата работа на чираците. През това време именно Кирчо ми определи среща, с работника. Мисля, че бе шивашки работник, защото се изпусна един ден и ми каза. В определения час аз отидох в сладкарницата. Те ме чакаха. Поръчали си беха кафе. Поръчах си и аз. Другия човек бе към 28 год. с черно скулесто лице, бръснат, с малки очи и нисък на ръст. Кирчо си отиде, а ние останахме двамата да уговорим по какъв начин ще стане заминаването. Запитах го дали могат да слезнат на друга гара преди или след Г. Ореховица. Каза ми че не е удобно, защото прехода бил труден и може би ще ги забележат. Дадох му право той да прецени къде да слезнат. Той каза че най добре е в Г. Ореховица, макар че надзора бил засилен, но той имал сведения че не търсили лични карти при слизане. Дадох му хилядата лева, които ми бе дал Васил и му определих среща на другата вечер на същото место в 9 ч. Тогава требваше да определя точната дата на тръгването им след като се срещна с човека от ул. „Владайска“.

На другия ден аз отидох в работилницата по рано за да създам впечатление че работата е бърза. Поправяха некакво малко асансьорче и пристъргваха ролки за него. В къщи Васил немаше да дойде защото бе сериозно простинал. Вечерта в 8 ч. отидох на ул. „Владайска“, качих се на ІІІ-тия етаж и позвъних. Излезна нисичка жена, с приятна външност. Предадох ѝ паролата и тя ме покани да влеза. В коридора видех човек облечен в брич и войнишка куртка, който на боси крака бе обул къщни пантофи. Жената ме въведе в стая, където седеше сам господин. Човека бе едър, мургав и като че ли с доста развити челюсти. Изглеждаше към 36-38 годишен. Дадох му след това да запише явките за Г. Ореховица, за Плевен и Габрово, тъй както ми беше заръчал Васил. Първата явка бе за ако случайно се загубят с човека, който ще го придружи да може да се свърже в Г. Ореховица сам. Дадох му след това и явката за София. Тя бе Дома на изкуствата и печата, който се намира срещу хотел „Кооп“ в същия дом, човека който евентуално би дошъл ще търси канцеларията на писателския съюз. Там ще намери писателя Младен Исаев и ще даде тази парола: „Идвам от Хасково, много здраве от Здравко, искам да взема 15 екземпляра от последната Ви стихосбирка“. Младен требваше да отговори: „Сега немам в себе си но ще намеря“. После го запитах дали е нелегален а той отговори утвърдително. Запитах го в София дали го познава полицията и той каза, че го познава, но се е доста променил и в тъмното мъчно ще го познаят. Казах му че ще слезнат в Г. Ореховица и той се съгласи. Запитах го дали може да замине скоро, а той ми каза, че немал причини повече да протака работата, а утре ще намери друго палто и е готов за тръгване. Казах му на другата вечер да дойде в 8.40 ч. на ул. „Козлодуй“ №51. Там има машинна работилница, а до самата ѝ входна врата хидравлическа преса. Станахме и си тръгнахме и двамата. До стълбите ни изпрати жената. Тръгнахме надоле по „Владайска“. Казах му да не взима билет, защото човека, който ще го придружи ще вземе такъв. Аз продължих надоле по същата улица а той сви в десно по една от напречните. Времето беше студено, а до 9 ч. имаше още половин час. Влезох в едно малко кафене срещу сладкарницата, защото не исках дълго да чакам в нея сам. Поръчах си чай. В 9 ч. отидох в сладкарницата. Работника ме чакаше. Определих му среща за другата вечер по същото време в работилницата.

Казах му на другия ден да вземе билети от бюро „Балкан“, та да не се въртят дълго в чакалнята. Тръгнахме си и двамата заедно. Аз тръгнах по „Алабинска“ а той по булевард „Македония“ по посока на Руския паметник. На другата сутрин отидох в работилницата към 10 ч. Казаха ми че ще требва да центрирам некакво моторче към рамата, защото стопанина го бързал. Направих центровката и дадох на момчетата да пробият дупките на рамата. След това отидох да търся из вехтошарските складове некакво парче необходимо за изработване на маш. част. Не намерих и си отидох в къщи. След обед отидох към работилницата към 4 ч. Питах до колко часа ще имат момчетата работа. Стругарчето ми каза, че ще требва да работи и след 6 ч. Казах му че струга ще ми требва защото имам да пристъргвам неколко оси за скрипци. То си предложи услугите то да ги направи, но аз отказах под предлог, че ще ги направя по добре. Дадох нареждане, ако не дойда до 6 ч. да ми оставят ключа в срещната кръчма „Драз махленски елит“.

(п.) Н. Вапцаров“26

Чувала съм от Георги Мишев „за проникването“ на Георги Марков в архивите на МВР и колко той е бил потресен от това, което е прочел в досието на Вапцаров: „В тоя период, 1968 – 1969 г., той работеше в съседната стая на в. „Народна младеж“. Там беше назначен, обаче интересите му бяха други. По това време пишеше романа „Мъже“ и имаше намерение да прави трилогията „Комунисти“, соцреализъм – миналото, настоящето, такова беше времето, че се търсеха положителни герои. И беше успял да си издейства едно проникване в архивите на МВР. Бяхме приятели и той всякога търсеше един човек, като спаринг партньор, излагаше едни идеи винаги, но трябваше някой да го слуша, разказваше всичко така, без някакъв ред. Брат му беше му пратил една хубава кола, беемве. И ние правехме обиколки на София с колата, 60 километра е околовръстният път и за 60 минути правехме обиколка на София. И веднъж ми разказва точно какво е прочел там, каквото си прочела и ти, и той беше ужасèн!… Казва за Вапцаров: „Ами той е предал всичко! Той ги е предал! Просто бил е поставен в такава вече обстановка, че той си е разказал всичко, както е било! Това е била целта и на Гешев и Гешев не е прилагал над него никакви насилия, окървавявания, бой… Той е усетил духовния човек и от него иска да измъкне по друг начин нещата, не да му слага под ноктите клечки и т.н.“. Та това ми разказа тогава и вика: „Абе, страхотия!“. И най-вече: „Защо този човек, с подобна чувствителност, са го вкарали да върши такава груба конспиративна дейност?“. В този първи ден Вапцаров е написал 27 страници, наистина много! Показанията му са поток на съзнанието… няма гърчене… няма напрежение в текста… пише бързо, ясно думи… думи… мигове… И пак едно безкрайно изброяване на ситуации, действия, имена и предимно псевдоними, описания, функции, адреси на явки, пароли, които се сливат, няма диалози, няма нови редове. Всичко тече равно, а текстът те засмуква. И те дърпа…(…)

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg