Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Добрият Дядо Добри

Дядо Добри си отиде на 103 г. Снимка: Георги Папакочев - Добрият Дядо Добри

Дядо Добри си отиде на 103 г. Снимка: Георги Папакочев

Струваше ми се, че никога няма да умре. Дядо Добри, единственият жив светец, когото познавам, някак беше влязъл в своето столетие и оттам изглеждаше като човек, който ще го премине с бодри крачки. Дълбоко у себе си бях приела, че този старец е от онези наистина забравени от бога божии хора, които векуват поради изпадане от редицата на „нормалните“. Все едно Господ е толкова зает да се занимава с нас, дето шумно му се пречкаме в заповедите, свободите и ритуалите, че тези, дето са му наистина предани, ги оставя за накрая. Пък то кога е краят на божието време?!

Дядо Добри беше такъв човек – безкраен и безвремеви. Толкова беше излязъл от координатите ни, че всички категории, чрез които мислим и определяме човеците, при него не работеха. Той се беше превърнал в качество, в етическа ценност. Дядо Добри не просто олицетворяваше доброто – той беше станал самото Добро.

Спомням си първия път, когато го забелязах около храма „Св. Александър Невски“. Стоеше изправен с една гега до стълбите и гледаше в земята, та за момент си помислих, че се снима филм и той е част от него. Заприлича ми на рибаря от приказката за златната рибка. В онзи момент преди края, когато заради лакомията на жена си дядото отново е беден. Но някак и щастлив поради спонтанно придобитата свобода от битовите зависимости. Беден, но свободен. Завършен и цял. С вълнените си дрехи, затегнатите с върви навуща и беловласата си глава беше като руски мужик от книжка с картинки, когото някой прилежно е изрязал оттам с ножица и е пуснал да се оправя някак в нашия материален, дяволски свят.

После редовно го виждах, сигурно защото очите ми искаха да го забелязват в града и го търсеха покрай осанките на черквите. Един път го мернах по улица „Съборна“. Вървеше доста пъргаво за възрастта си по тротоара, прегърбеното му като заснежен дрянов клон тяло се отразяваше в лъскавите витрини на магазините, а от ресторантите хора с несдъвкани залци в устата го гледаха с любопитство и недоверие. Крачеше край пълните им бузи Дядо Добри и сякаш целият ни уморителен свят се отдръпваше, за да го пусне през себе си. Като някакво неестествено митично същество, имплантирано по погрешка в привидното благополучие на нашето озверяло време беше този човек. И толкова рязко се открояваше от всичко заобикалящо го, че нямаше как да не приковава погледите върху себе си. Не просто жадните за картинки очи го гледаха – онези очи, вътрешните, те се вторачваха в него.

Четенето е безопасно за вашето здраве

С времето всички разбраха кой е старовремският старец, който се върти около големите църкви и проси милостиня. Да си виждал Дядо Добри се превърна в нещо като да ти е кацала бяла лястовица на рамото. Познавам хора, които правеха опити да се доближат повече до него, белким воплите на умиращата им ценността система се заглушат някъде из белоснежната му брада. И други познавам – които смятаха почти да си го „осиновят“, та да го вадят като индулгенция, когато им се поразклати добродетелността. Върхът обаче беляза една позната, която всеки път, преди да тръгне нанякъде с любовника си, ходеше да търси Дядо Добри да го пипа за късмет – да не я бил хванел мъжът ѝ… Ценности!

Дядо Добри никога не влезе в нито един от тези сюжети. Събираше милостинята и я даряваше на храмове и манастири. Имаше си свое виждане кой заслужава тези дарения и не се интересуваше дали част от хилядите левове не лъсват впоследствие върху китките на духовниците във вид на скъпи часовници. Дядо Добри имаше директна връзка с онова необяснимо и могъщо нещо, което наричаме Бог. И което аз предпочитам да наричам абсолютно, безусловно и върховно Добро.

Като журналист съм наясно, че доброто никога не е атрактивно. Него си го пазим за показност. Търсим го само когато съвсем сме го закъсали откъм духовна сила – иначе ни е сладникаво, неразбираемо или наивно до глупост. Доброто не е скандално. То не крещи, но мълчаливо дефинира, не раздава правосъдие, но безмълвно съди. Не желае непременно да бъде забелязано и не живее от хорските възклицания и аплодисменти, но е толкова видимо, когато е измечтано и изстрадано. Доброто няма размер, защото и малкото добро е огромно по ефекта на пеперудата. Да си добър не е полезно. Не и модерно. Абе направо си е пълна отживелица…

Такава отживелица, каквато беше Дядо Добри. Дето минава някъде насред деня ти и докато маршируваш обезчовечен между другите маршируващи, те съпикясва. Кара те да спреш за минута и да видиш обкръжението си на бавни обороти. Да вдигнеш поглед от телефона и да се загледаш в детето, което хвърля камъчета в локвата. Да забележиш възрастната жена, която седи на пейката и мижи срещу слънцето. Да се вслушаш в продавачката на варени гевреци, която твърди, че гледан през дупката им, животът ставал по-хубав. Заблеян да се спънеш в някого и на начумерената му физиономия да отговориш с усмивка. Да чуеш славеите в юнските липи на София. Да видиш отново и залеза, и маранята над летния софийски дъжд, и целия останал извън телевизионните риалита, новините, вип персоните, олигарсите, политиците свят, в който и на теб ти е отредено да живееш. И да си дадеш сметка, че много неща гледаш, но малко от тях наистина виждаш.

Colibri april 2017

Дядо Добри беше запетаята в дълго изречение, която чрез времето за вдишване му дава смисъл. Беше онова успокоително усещане, че „има и такива хора“. Беше мисълта, че каквото и да става, може и като него да се живее – с много мъничко за себе си. Беше и надеждата, че колкото и да сме лоши, покварени, зли и безчовечни, все някога можем да се преобърнем и да повикаме обратно душите си. Така, както някога направил Добре Димитров Добрев от село Байлово, трийсет и осемгодишен баща, съпруг и заможен мъж, отрекъл се от имането си, за да е близо до Бога. Старецът, когото всички заедно наричахме просто Дядо Добри. И след когото доброто у нас отново загуби лицето си. Вярвам, че ще го намери обаче – нали все пак и тези хиляди дарения от милостиня са идвали в окъсания джоб на Дядо Добревите потури от нечии други ръце и нечии други сърца…

Днес Дядо Добри отпътува към Бога си. Беше може би последният човек, който ни обединяваше. Защото всички го обичахме.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg