Васил Михайлов: Питайте ме как съм жив още!

Той не помни три или четири пъти вече е отказвал да пише книга за Васил Михайлов. Много от големите актьори у нас и по света са разказали за живота си и за паралелната му версия в актьорството, но Васил Михайлов отклонява тези покани – защото не може да лъже… а и защото близките му са живи и здрави.

Едно е книга, друго – интервю. Затова актьорът разказва нашироко за миналото си пред журналистката Виолета Цветкова в новия брой на списание „Биограф“ – за годините преди ВИТИЗ, за времената, в които е излизал почти всяка вечер на театралната сцена – и едновременно е снимал в „Капитан Петко войвода“, за моментите, в които са му се раждали деца и в които го е „нямало“ вкъщи.

Артистите – особено когато засияят от славата и могат сами да избират ролите си – посягат към най-вълнуващата за тях. За Михайлов това е Зорба на Никос Казандзакис. Пред „Биограф“ обаче актьорът разкрива, че не би искал да изиграе този толкова любим за него образ. За да не го орезили.

„Не, не мога. Толкова много обичам този материал, че не мога да си позволя да го орезиля… Зорба Гъркът! Имам ключ към него, но ме е страх – казва Васил Михайлов. –  На мен не ми личи, че нямам енергия, че съм вече почти на 80, но аз го усещам. А Зорба е… той е такъв мелез балкански, че трябва да имам енергия за трима Василовци. Той е бил на 56 години, помните Антъни Куин – представяте ли си как аз ще играя… сиртаки… Зорба Гъркът няма да има“.

На въпрос за щастието, което според Зорба е в простите неща: чаша вино, печени кестени и дъх на море, Михайлов споделя, че за него то също е просто: „да не се налага да страдаш заради болести…“.

„Щастието вероятно е… по-дълго време да си силен, здрав, да не зависиш от другите… – продължава актьорът. – Да не ги обременяваш. Още не съм изпитал това, но съм го виждал в очите на майка ми, когато… почва старецът да създава проблеми, за да общуват с него, за да има малко внимание, за да го зачитат още за човек, а той вече станал на 87-88 години и го подминават… Щастието е да не стигаш дотам!“

Михайлов цитира Казандзакис и с дефиницията му за Бог:

„За един Бог е изпотената чаша до тебе, за друг – детето ти, което играе в двора, и ти стоиш на пейката и ти отмалява ръката; за трети е жената, която е до тебе”. Тоест всеки си има Бог – не може без Бог“.

Покрай боговете на Казандзакис, тупайки по масата, Васил Михайлов признава, че не е религиозен:

„Хиляди пъти съм се кръстил на сцената и толкова пъти съм умирал, че като че ли не мога да се прекръстя истински… Харесвам реплика на един герой от „Да се провреш под дъгата”: „Имаше време, когато, като се прекръстех, това ме успокояваше”. А при мен е професионално износено това. Знам… знам, че има нещо, което е по-силно от нас всички, но в никакъв случай не мога да повярвам, че е някакъв брадат дядо… Не мога да кажа на внучето си, че Дядо Боже ги е създал планетите, а то да ме пита: „А космонавтите, като са горе, ходят ли на Дядо Боже на гости?” Примерно. Не мога да повярвам докрай и на науката, която се мъчи да ми обясни… (смее се) големия взрив.

Затова искам, като пукна, да ме изгорят! Не мога да си отговоря още защо, но главно казвам: „Ами да не създавам на близките си…”.

Михайлов споделя, че има проблем и с роля, с която в момента го изкушава режисьорът Асен Шопов – Методий, в пиеса на Маргарит Минков. За спектакъл в Народния. Не е отказал, но има някои по-скоро емоционални спънки:

„Абе… той (бел. ред. – режисьорът) ми каза, че няма да имам никакво напрежение. Но аз побеснявам – как е възможно да няма напрежение на сцената в негов спектакъл?! И да играя Методий и да нямам напрежение?! Нещо не се разбираме.

И ми се струва, че ако ще мрем, не бива да мрем от псевдопатриотизъм“.