Великото преселение и страхът от варварите

Някой находчиво нарече прииждането на бежанци и имигранти към Европа „Велико преселение на народите“. Изразът е уместен, поне донякъде. Но някогашното Велико преселение е носело със себе си страх от нахлуващите варвари, за които са се носели какви ли не ужасяващи истории – и верни, и недотам. Преди няколко години Цветан Тодоров написа книгата „Страхът от варварите“ и описа в нея ужаса от неинтегриращия се, от терориста. Описа този ужас като ирационален. А беше ли прав?

Българите имаме богат опит с бежанци. Предизвестеният крах на Илинденското въстание през 1903 г., катастрофалният изход от Междусъюзническата война през 1913-а, арменският геноцид от 1915-16-а и най-сетне поражението в края на Първата световна война от 1918-а довеждат в България десетки и стотици хиляди хора без домове. Възрастните хора и досега знаят кой квартал в града им е бил заселен с „македонци“, с бежанци. Арменците, бягащи от кланетата в родината си в последните години на агонизиращата Османска империя, не са били наши сънародници, но са намерили тук добър прием и са се интегрирали напълно успешно в обществото ни. Днес почти всеки българин има отчасти македонски произход и приятели с арменски имена. Споразуменията за размяна на етнически малцинства в междувоенния период водят тук още и още семейства, изгубили всичко и надяващи се на нов живот в пределите на старата, свободната България. Балканският полуостров извън границите ни до голяма степен се обезбългарява, но страната се пълни с работна ръка, която може буквално да поеме задълженията на загиналите във войните.

През Втората световна война тук временно се появяват и таврическите българи, бягащи от удавената в кръв Украйна, превърнала се в бойно поле за еднакво жестоките германски и съветски войски. Всички, дошли в България, намират добър прием. Може би заради това българската нация започва за се гордее с добросърдечието и гостоприемството си. А и мнозина българи сами са принудени да напускат страната по най-различни причини в последния век. Така че златното етическо правило за добро отношение, когато сам разчиташ на такова, се оказва печеливша стратегия.

По-неприятното

Медалът има и обратна страна. Още при Освобождението започва бавен процес на превръщането на мюсюлманите у нас във втора ръка хора. Той е бавен и неравномерен, изпъстрен с понякога трогателни епизоди, говорещи добре както за българите-християни, така и за техните ислямски съседи, били те българомохамедани или турци. Но има и позорни страници, най-грозна от които е т. нар. „Голяма екскурзия“ – заключителният етап на цинично наричания „възродителен“ процес, при който България губи триста хиляди души, прогонени от домовете си без каквато и да е основателна причина. Тя не просто ги губи – тя ги прогонва. И това никак не се вписва в традиционните представи за присъщите на нацията ни добродетели.

Но 1989-а отмина, както отмина и целият този двадесети век на преселения, замислени в кабинети. Началото на новото хилядолетие сякаш представяше една България, готова да продължи напред с по-доброто от наследството си. Традиционното добродушие, както изглежда, бе надвило някои по-мрачни детайли от националния характер – ако изобщо има смисъл да се говори в абстракции като „национален характер“. На фона на войните из бивша Югославия нашата страна изглеждаше, а може би и още изглежда като остров на спокойствието. След срамната „Голяма екскурзия“ тук нямахме своя Босна, нямахме свое Косово, нито свое Тетово или Куманово. В България започнаха безпроблемно да се появяват и нови малцинства…, но момент! Тук трябва да се споменат две изключения.

Вярно е, че у нас, както и в цяла Европа, от години постепенно и тихо се формират китайско и арабско малцинство от икономически имигранти. Те най-често отварят малки бизнеси, обикновено готвят, правят пари, живеят доста скромно и не пречат никому. В София по протежение на улица „Цар Симеон“ е истински малък Дамаск. Няколко дребни битови истории не нарушават факта на, общо взето, нормалното съжителство между българите и новите им съседи. Но това не изчерпва цялата истина. В самото начало на деветдесетте една вълна имигранти от Виетнам се провали в интеграцията си и беше тихомълком натоварена на самолети, за да се върне у дома. Виетнамските гастарбайтери в България не направиха и минимално усилие да съобразят начина си на живот с тукашните представи за нормалност, така че бяха прогонени без излишни церемонии. А през 1999-а българското правителство отказа да приеме на наша територия албански бежанци от Косово. По своему може би оправдан отказ, който обаче охлади отношението на западните сили към тогавашната администрация в София. С тези две напълно рационални изключения – виетнамското и косовското – българите сякаш успяват да защитят репутацията си на някак естествено хуманен народ. Старата слава от спасяването на българските евреи през Втората световна война допринася много за тази репутация.

Европа на малцинствата

Междувременно светът и Европа са се променяли, без ние да си дадем ясна сметка за това. Травмата от Втората световна война, последвалата деколонизация, войните в новосъздаващите се африкански и азиатски държави, левичарските движения от 1968 г. (и нуждата от евтина работна ръка) създават в Западна Европа нещо като комплекс спрямо страданията на света. Страни като Великобритания, Франция и Италия се отварят към жители на бившите си колонии. Постепенно големите градове на цяла Западна Европа се изпъстрят с квартали на африканци, араби, иранци и индийци. Днешната софийска улица „Цар Симеон“ е много бледо отражение на стъписващата действителност, видима в Лондон или Париж.

Мултикултурализмът вече не е просто догма – той е всекидневие. За мнозина това всекидневие е неочаквано и плашещо. Покойната Ориана Фалачи написа три книги с яростен и тревожен език, заклеймяващ безконтролното навлизане на тъмнокожи и араби на Стария континент. А Фалачи не беше неонацистка, нито фашистки настроена – дори напротив. Всъщност тя беше лява интелектуалка, но страхът й за познатата Европа и някогашната Италия беше огромен.

Страхът от чужденците изобщо стана важна тема. Големият въпрос без еднозначен отговор е – успяват ли имигрантите да се интегрират успешно в европейските общества? И тъй като границите явно не могат да бъдат затворени, остава само да се набляга повече на интеграционните усилия. Друг е въпросът, че те не могат да бъдат само Стремеж към толерантност спрямо Другия. Другият трябва на свой ред да разбере, че за него е по-изгодно да се интегрира добре. Но за такава мисъл човек може да бъде обвинен и в неонацизъм, защото политическият и интелектуалният климат в Европа никога не е бил по-объркан.

Взривоопасният Близък Изток

После започна Арабската пролет. Това демократично движение се провали, защото арабският свят просто няма рефлексите, институциите и културата, водещи до трайно демократични конституции. Ненавременно планираното изтегляне на американските войски от слаб Ирак и неефективната окупация на Либия с нищо не помогнаха за успокояването на Близкия изток. Демократичните активисти бързо бяха изместени от крайни ислямисти, фанатици и убийци. Някои от тях – функционери на старата партия БААС.

Междувременно у нас се ширят тревожни слухове за крайни ислямски проповедници и за транзитни преминавания на ислямистки бойци. Слухове, които ДАНС не може нито да потвърди, нито да отрече. Появи се и новата „държава“ на тероризма – т. нар. ИДИЛ, срещу която засега ефективно се сражават почти само кюрдските иредентисти в Северен Ирак и Сирия. Гражданските войни в Ирак, Сирия и Либия, както и ендемичните жестокости в Нигерия и Судан разрушиха стотици хиляди домове и прогониха милиони хора по света.

Днес арабските и африканските бежанци и имигранти идват към Европа не просто за хляб. Те бягат за живота си. Пресичат Средиземно море или Турция по какви ли не начини. И почти неизменно търсят пристан в развитите страни като Германия, където се надяват на спокойствие и трайна работа. Преминават и през Балканите, през България и Македония.

Нашите две държави нямат никакъв опит в тази ситуация. България и Македония имат достатъчно свои проблеми, които не успяват да разрешат. Двете балкански страни, опрени една в друга и делящи не само интересно общо минало, но и чисто съвременна неефективност, корупция и финансови разхищения, се провалят в пълното си неразбиране на бежанския проблем. България и Македония нито искат, нито могат да се отнесат към имигрантите по достатъчно смислен начин. Ако това е Велико преселение, то легионите са напуснали граничните си постове и пушат по цигарка зад ъгъла.

Ефективност по нашенски

България отделя средства за бежанци и имигранти поне от 2013 г. У нас има изградени бежански лагери. Заделят се суми за месечна издръжка на глава. Формално съществуват институции, заети с приемането и настаняването на бежанци не за друго, а за спокойствието на гражданите. Както ни уверяваха, България почти е влязла в Шенгенския договор…, но само почти.

Истината си проличава при всеки от многото случаи на изтървани хора, чието здравословно състояние или дори физическо местонахождение не се знае. Българската държава не контролира изцяло територията си. Държавните агенции за национална сигурност и за бежанците, миграционните служби и МВР, общо взето, са абдикирали от функциите си и са оставили фактическите опити за някаква грижа в несигурните ръце на неправителствения сектор. В резултат добронамерени активисти (а понякога – и пресметливи консуматори на задгранични стипендии) често влизат в абсурдни разговори с представители на уж отговорните институции. В тези разговори обикновено става ясно, че съдбата на даден човек или на цяло семейство всъщност не е ничия работа. Обърканото и изнервено обществено мнение се поддава на паника и привижда ту орди варвари, ту някакъв мрачен заговор на НПО-тата, целящ арабизация на страната, при това – в момент, когато мнозина български граждани се чувстват изоставени от буксуващата социална и здравна система в полза на нежелани чужденци. Колкото до Македония – там просто границата с Гърция рухна. Впрочем, не без гръцко съдействие. Интересно е дали Турция е способна да постъпи по подобен начин и с нашата югоизточна граница. В това има известен риск за националната ни сигурност, доколкото институциите ни са доказали, че не са в състояние да следят всеки имигрант на наша територия.

Толкова по въпроса за българската и македонската готовност за справяне с проблема. А при това вече отчетливо става дума за проблем. Това не е трудова имиграция. Не са няколко ресторантчета по стара софийска уличка. Става въпрос за хиляди хора, които едновременно заслужават съжаление и помощ, но и създават реални рискове. Няма смисъл от паника и силни страсти. Има смисъл от здрав разум. Прадедите ни някак са намерили място за македонските ни сънародници и за арменските ни приятели. И са спасили повечето си еврейски съседи. Със сигурност полезните ходове съществуват и днес, но както винаги е нужна воля за тях. Необходимо е принципно решение за тази наистина трудна, но неизбежна задача. Колкото и хора да мърморят, че обществото се интересува повече от чужденци, отколкото от българи, тези чужденци няма да се трогнат и ще продължат да идват.

Какво да се прави?

За щастие, повечето имигранти и бежанци всъщност не искат да останат в България. Страната ни просто е прекалено бедна и неуредена, за да ги привлече трайно. Нравите ни също доста са се изменили и днес не можем да се похвалим с особено гостоприемство. Напротив, по-истеричните форми на национализма сякаш най-сетне заочнаха да пуска здрав корен тук. Това само по себе си никак не е добре, защото е признак за срив в образованието, самочувствието, семейното възпитание и традиционните български ценности. Но в случая е един от факторите, които карат свръхчувствителните имигранти да искат да продължат на запад. Срамни епизоди като този в село Розово не са изолирани. Така или иначе, мигрантите искат да продължат да мигрират. Може би в това е шансът на неподготвена България – и на също толкова неподготвена Македония.

Вероятно гражданската активност и неправителственият сектор могат да си съдействат. Може би и по-отговорните медии биха могли да имат роля в този процес. Държавните институции могат да бъдат подложени на целенасочен натиск, така че да започнат най-сетне да вършат някаква работа. Нито един имигрант на българска територия не бива да бъде оставян в неизвестност, нито пък да остава лишен от елементарни условия за оцеляване. А след минималния, но и относително поносим престой тук хората трябва да бъдат пренасочвани към държави, където има повече шанс за настаняване и работа. На първо време обаче най-важното си остава това: човешката солидарност. И никой да не бъде изоставян.