Bookshop Wallpaper

Моят личен Ламбо

Получих по магичен начин обяснение за онова вълшебство, което се носеше около него – Ламбо. Като лампа! Светлина! Снимка: Детайл от корицата на биографичната книга „Романът на моя живот“

Четено: 9370 пъти E-mail

Виждала съм на живо Стефан Данаилов два-три пъти в живота си. Нямам много ясна представа къде и как са се случвали тези срещи, трябва да е било покрай баща ми, който като всички актьори се движеше ежедневно в определени траектории – театъра – радиото – телевизията…

Веднъж обаче видяхме Стефан Данаилов в радиото. Баща ми ме беше прибрал от детска градина и понеже обичайно нямаше кой да ме гледа, ме беше завел в студиото на някакъв запис. Студиото беше малко, но модерно за времето си – цялото в дървена ламперия, с голяма маса с мек сив плат отгоре, а отстрани до стената имаше правоъгълна, вкопана в пода пътечка, пълна със средно големи, бели речни камъни. Тази пътечка, разбира се, ми беше най-любопитна. Как така камъни в стая?! И къде води пътека, която е направена в затворено пространство? Спомням си как седя на един стол, клатушкам краката си, които имат още пет-шест години да стигнат до пода, и се чудя как да направя така, че да си поиграя на каменната пътека в кратките моменти между записите. И точно тогава, когато в главата ми бяха започнали да се заплитат малки, пъклени детски планове за открадване на време за игра, в студиото влетя един висок мъж. Като казвам влетя, имам предвид точно това – с детското си въображение почти виждах крилата му, а суматохата от летежа му преди да отвори вратата на студиото сякаш видимо седна пред нея с изплезен език и зачака. Мъжът метна дрехите си на другия стол, каза нещо, на което възрастните се засмяха и после започнаха записа. Повтаряха и повтаряха разни неразбираеми за мен неща, от апаратната им даваха указания, а аз се прозявах на стола, клатех крачета и чаках моя момент, когато ще поиграя на каменната пътека.

В почивката обаче се случи друго. Лампата в студиото светна зелено, баща ми и някакви други хора излязоха за по цигара, а високият мъж остана в студиото да чете нещо и да си припява. Объркваше ми плановете – чаках го да излезе и той, за да огледам на спокойствие камъните. Остро съм го стрелкала с поглед, защото след минута той се обърна към мен, погледна ме косо в очите и каза:

„А, ма ти си била истинска! Аз пък те взех за някаква кукла, която са сложили на стола!“…

На една жена, дори когато е на пет, да ѝ кажеш, че е кукла, е безотказен начин да я накараш да се усмихне. Та и аз така. Ухиленото ми детско личице на свой ред предизвика усмивката и на високия мъж. И той заряза текста и тананикането и двамата се впуснахме в разговори. За детски градини и театри, за учителки и артисти, за приятели и колеги, за това какво е да те карат да ядеш насила грис халва, която не обичаш и че е почти същото, като да те накарат да изиграеш нещо, което не харесваш.

„А ти знаеш ли защо в тая стая има пътека от камъчета?“, осмелих се по едно време да попитам моя нов възрастен приятел.

„Е как защо?! – учуди се той. – Ми това е вълшебна пътека за стигане до приказки, във всички студиа трябва да има по една такава!“

След това ми разказа напълно професионално и адски сигурно, че тази пътека може да се превръща в река, в море, в ски писта, в шумен булевард, където се разхождат дами с чадъри и господа с бастунчета, по нея се търкалят бебешки колички, рита се топка, правят се снежни човеци и изобщо върху една каменна пътека в края на краищата се случва целият живот.

Мъжът видимо се забавляваше и аз усещах това и се смеех с глас. Харесваше ми, че не се държеше с мен като с бебе, ами говореше с възрастни думи, не си преправяше гласа и ме взимаше насериозно.

„Ей, ама аз не съм видял, че почивката минала, бе! Ма ти защо така ме заговаряш, ти не знаеш ли, че възрастните хора не бива да си говорят с разни непознати деца?!“

Така ми каза накрая, малко преди червената лампа в студиото отново да светне, и отлетя през вратата така, както и беше дошъл – като вихрушка. Останах да си се смея сама и да си дописвам истории върху каменната пътечка в студиото. По време на втората част на записа трябва да съм заспала, защото накрая помня просто режещия зимен въздух отвън и миризмата на седалката на татковата жигулка, върху която ме слага да си доспивам.

Онзи високият човек, дето ми разказа за каменната пътека и дето не бива да си говори с непознати деца, беше изчезнал. Чак вкъщи на другия ден разбрах от нашите, че се казвал Ламбо. Говореха си за него, докато пиеха кафе, баща ми разказваше за записа, мама се смееше, а аз получих по магичен начин обяснение за онова вълшебство, което се носеше около него – Ламбо. Като лампа! Светлина! Ами разбира се – няма начин да не си вълшебен, след като името ти е Лампа!

Много по-късно разбрах кой е Стефан Данаилов. Като деца си разказвахме вицове за Митко бомбата и майор Деянов, по-големите преразказваха епизоди от „На всеки километър“, разиграваха цели сцени, в които големият спор беше кой точно е „пу съм си Деянов!“ и „пу съм си Митко Бомбата!“, а аз изобщо не връзвах, че майорът е същият онзи Ламбо, с когото се „разхождахме“ по каменната пътека.

Веднъж майка ми ми каза, че Стефан Данаилов е българският Ален Делон. А когато ми показа снимки на двамата, първо веднага отсъдих, че Ален Делон е френският Стефан Данаилов и второ… ами второ, разпознах моя стар приятел от онази вечер в радиото, човекът с име Ламбо. И почувствах сякаш знам нещо за него, което никой друг на тази земя не знае…

После дойдоха годините, в които го гледах на сцена и на екран. До ден-днешен първите ми асоциации с името на Стефан Данаилов, извън моите лични срещи с него, разбира се, са свързани с един негов образ – този на Харолд от телевизионната постановка на „Харолд и Мод“ от Колин Хигинс, с Леда Тасева и Маргарита Дупаринова, под режисурата на Хачо Бояджиев. Виждам главата му в тенджерата на масата, виждам го в японското кимоно, виждам възхищението в очите му, когато гледа по детски щурата Мод. Не знам защо помня толкова силно точно този негов образ – може би, защото тогава разбрах, че Стефан Данаилов не е просто българският Ален Делон, ами дълбок актьор, ценен, плътен. И защото в неговия Харолд припознах онзи човек на име Ламбо, с когото вървяхме по белите речни камъни в студиото но Националното радио.

В същата тази година, в която на екран излезе „Харолд и Мод“ – 1986-та, почина моят баща. Неговият край беше повод за последната ми среща очи в очи със Стефан Данаилов.

Адска юлска жега, гробищата са пълни с народ, дошъл да изпрати татко. Майка ми се вее из притихнали черни пространства от безмълвни хора като сянка и се опитва да пази достойнство. Аз съм обградена от приятелите си, облечена съм с бяла риза, черна пола и черен пуловер без ръкави и шестнадесетте ми години изведнъж са започнали да изглеждат като шейсет и една. Мама решава да не ме допусне в ритуалната зала да изслушам онова депресиращо служебно слово и да гледам останалите размиващи се от доскорошната болест и настоящата смърт контури на моя баща. Оставя ме само в края на тълпата покрай прясно изкопания гроб да чуя малко от думите на татковите приятели и когато чува сподавения ми рев, казва нещо на хората около себе си. След малко ми прави знак да погледна надясно. Там ми помахва с ръка… Стефан Данаилов. Онзи, моят Ламбо, човекът лампа! Тръгвам като в унес, а той ведро ми казва, че ще ме закара до нас.

В стотината крачки до червената му кола (мисля, че беше виненочервена, но може и просто така да съм си я представила тогава, знам ли) физически усещам, че ми олеква. Качвам се до него, тръшвам вратата и потегляме. На задната седалка седи тогавашното ми гадже – първата ми любов Аспарух, който току-що е влязъл във ВИТИЗ и още не знае, че след предстоящата казарма ще бъде студент именно на Стефан Данаилов в първия му академичен клас.

Ламбо кара, аз дишам дълбоко и гледам останалия свят без баща ми през прозорците на колата му. Говорим си за някакви напълно различни неща, несвързани с тъжните събития, които са ни събрали. Ламбо ми казва, че с баща ми не са били първи приятели, но че Е страхотен човек. Говори за него в сегашно време, ненатрапчиво при това, просто така му идва отвътре. Нарича го добряк, бохем, интелектуален актьор. Не се хвърля стратегически да разчиства от младия ми хоризонт травмата от загубения баща. Просто ми говори сякаш общи неща. За морето, за снимането на кино, за няколкото срещи с баща ми по работа. Каза, че му е приятно да се запознаем – онзи случай в радиото не си го спомняше. Не се и захванах да му го припомням – това, че някои събития са се вплели в червения конец на твоя живот, съвсем не означава, че трябва да са такива и в живота на другите. Пък и това изобщо не е важно – понякога посланията, които получаваме от уж случайно минаващи в живота ни хора, са по-силни и значими от думите, които постоянно пребиваващите в него са ни казвали.

„Отиваш на море, нали?!“, пита ме Ламбо.

„Да, ще ходя – казвам. – С приятели ще ходим в Несебър и после съм при баба в Бургас.“

„Добре – засмива се той. – И да внимаваш с гаджетата, че Хиндо гледа, да знаеш! Тия работи с гробищата и погребенията са само за парлама, казвам ти. Така че умната и да се изкъпеш и заради мен в морето!“…

Заради онзи Ламбо от радиото ли, заради моите шестнадесет години ли или заради момента, когато ходиш на въже между живота и смъртта, но обикновените му думи ми прозвучават заветно…

Стефан Данаилов ме стоварва пред входа на блока, а минувачите наоколо го разпознават и се спират да го гледат. Беше време, когато да срещнеш известен човек на улицата си беше събитие, затова и добронамерените тълпи около артистите се образуваха спонтанно. И разни хорица – кой с мрежичка с кисело мляко и половинка хляб, кой с вестник под мишница или с дете, което влачи за ръка – замръзваха с наивно захилени лица и сякаш излизаха от делника си, за да споделят тази съкровена среща. Като деца, които неусетно изпадат от задължителностите и съпреживяват миг на вълшебство. Като хлапета, чието любопитство тъкмо си е намерило отговори. Като души, които тръгват с някого по една нелепа пътека от бели, речни камъни, дето може да се окаже и море, и ски писта, и бойно поле, и булевард…

На девети декември Стефан Данаилов ще навърши седемдесет и пет години. Моят личен Ламбо обаче така и ще си остане без възраст. Честит рожден ден, Ламбо! И благодаря за пътеките!


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“


Bookshop 728×90