Силвия НЕДКОВА
15.06.2026
Валентин Ганев е не просто известно театрално име. Театрален и филмов актьор, режисьор, но и изкушен от изкуството като цяло – учил е да свири на цигулка, умее да рисува (мислил е да става архитект). Обичайното определение за подобни хора е „ренесансова личност“, но Валентин Ганев придава допълнително измерение на това клише. Той подхожда към своята работа и към света като цяло със свежо чувство за хумор, самоирония и сарказъм – все неща, които отчаяно липсват в днешните дни.
Роден е в Русе преди 70 години. Учил е при титана Сергей Бондарчук в Москва. След това завладява българската сцена. Работил е в Драматичен театър-Перник, Драматичен театър „Сълза и смях“, Tеатър „София“, Малък градски театър „Зад канала“. От 1996 г. е в трупата на Народен театър „Иван Вазов“ – вече 30 години.
Режисьорската му кариера също е в разцвет. Пиеси, поставени от него, се играят в Народния театър, Младежкия театър, Музикалния театър, независими сцени…
Преди 2 месеца той бе удостоен с престижното отличие за най-добър актьор (SEE Film Actor 2026) от ръководството на Фестивала за филми от и за Югоизточна Европа (South-East European Film Festival Paris-Berlin-Washington) и председателството на Academia Balkanica Europeana – международна академия за изкуство, наука и култура в региона. Основанието – „оставил е уникален отпечатък върху европейската кинематография и театър“. За 24 май получи и най-високото отличие на Министерството на културата – „Златен век“ огърлие.
Наскоро Валентин Ганев заедно с трупата на Народния театър представиха с огромен успех във Виена постановката „Бурята“ на режисьора Робърт Уилсън.
Разговаряме с актьора в особен момент – българската култура се задъхва от липса на стратегия, недостиг на пари и неспирни скандали. И дори чувството за хумор понякога се пропуква под натиска на гнева…
– 30 години на сцената на Народния театър са сериозно постижение. Какво е да бъдете един от доайените на първата ни сцена?
– Много бързо мина времето от „младият актьор“ до „един от доайените“. Сигурно се очаква да отговоря, че е отговорност или нещо такова. Докато присъствам в разпределенията на роли в новите постановки, не се впечатлявам особено от подобно определение. Все пак си мисля, че доайенът трябва да е един брой, а това все още не съм аз.
– Как посрещнаха във Виена спектакъла „Бурята“ на Робърт Уилсън, в който вие играете? И още по-важно – как ви изпратиха?
– Виена ни посрещна с огромен интерес и блестяща организация. Билетите за трите представления бяха изчезнали 2-3 месеца по-рано. По молба на домакините от Wiener Festwochen една от репетициите ни беше „открита“, което означава, че играхме и четвърти спектакъл пред студенти и колеги. Фестивалът отдава почит на неотдавна починалия Робърт Уилсън с поканата си да играем неговата постановка на наша сцена в един от най-престижните театри в немскоговорящия свят – 250-годишният Burgtheater. Когато човек попадне в тази разкошна сграда, разбира какво означава театър и изкуство за Австрия и Европа и колко сме далеч от всичко това. Или колко близко сме били, когато навремето сме давали мило и драго да имаме подобно функционално-конструктивно-художествено бижу и сме си поръчали театрална сграда (Народния театър) при архитектите на разположения наблизо Volkstheater.
Да се върнем на „Бурята“. В едно от фоайетата на театъра беше организирана среща с екипа, която продължи дълго и беше посетена от голяма доброжелателна публика след едно от представленията. Всяка вечер бяхме изпращани на сцената с продължителни аплодисменти и овации. Отзивите в пресата са повече от суперлативни.
– Накъде върви българският театър днес? Залите са пълни, световни режисьори поставят у нас, излизате на европейски сцени, но същевременно най-шумни са скандалите – „Театралната афера“, случаят „Морфов“, бунтът срещу Малкович…
– Не знам накъде върви. Бих цитирал Валери Петров: „… а салът се носи, накъдето поиска, Йохохоооооо и бутилка „Плиска“. Именно „носи се“ – без компас и цел какво и как да се прави. Хвърляме се от една крайност в друга без никаква визия за какво ни е театърът и културата въобще. Политиците ни се сещат за културата около избори и когато се чудят откъде да вземат едни пари, които липсват в бюджета на държавата. Всички финансови идеи се люшкат между напълно централизирано и контролирано финансиране и другата крайност – каквото си изкарате, ние ще го умножим по един произволно избран коефицент и ще ви даваме на час по лъжичка. Всички акробатики, правени от днес за утре, на парче и обикновено прокарани набързо и между другото в нечий конкретен интерес, отварят вратички за всякакви афери и крайности като тези, които споменавате. Явно е, че има пълно несъответствие или липса на синхрон между общия кодекс на труда и правилниците, които уреждат взаимоотношенията в театрите и другите културни институти. Как е възможно да бъдат фиктивно назначавани някъде хора и да се източват средства по този пладнешки начин, все едно сме герои от гоголевия роман?! Как определяш работното време на актьора и режисьора, на артиста в най-широкия смисъл на думата? Докато е в сградата на театъра от 9 до 5? А кога се готви, кога учи текст, кога пише драматизация или режисьорски вариант на пиесата, която поставя, кога чете нужната му за подготовка литература, кога работи с драматурга, със сценографа, композитора и хореографа? Недоумявам как е възможно всичко да се вари и обсъжда в един общ казан, който винаги има двойно дъно! Как е възможно винаги и за всичко да има двоен стандарт, и то субективен! Водят се съдебни дела, които изясняват творчески и лични взаимоотношения, позовавайки се на Кодекса на труда, социалните мрежи лепят морални етикети и се занимават предимно с „преброяване на дивите зайци“ (с мен ли си, или против мен), гърчим се в неопределен мътен копнеж за цензура под камуфлажа на някакви псевдопатриотични идеи и морал, ама винаги от моята камбанария. Кой, както и когато му скимне решава, че ще поведе бащина дружина нанякъде и ти веднага трябва да се строиш в неговите редици. Пълно несъответствие във всичко. Нещо като външен министър жена, която се снима с външен министър на друга държва, облечена в рокля с голо рамо. Когато не знаеш нещо, не е зле да искаш да се научиш и ако някой не разбира от по-сложни обяснения, трябва да се започне с по-простички примери. Например, не ходиш на плаж облечен със скиорски екип, или не се гмуркаш под вода облечен във фрак и т.н. Както се казва във „Вишнева градина“ на Чехов: „Всяко безобразие трябва да има някакво приличие“. („Всякому безобразию есть свое приличие!“) И това, че цитирам руски автор, не означава, че съм путинист, пожалуйста…
– Вие сте съветски възпитаник, учил сте при Сергей Бондарчук. Кое е позитивното и кое – негативното в тази част от Вашата биография? Какво научихте в Москва и от какво бихте искали да се отучите?
– Чудя се, ако бях учил в Белград, дали щяхте да ме питате дали съм югославски възпитаник. Да, това е моята биография и, разумява се, нищо не би било същото, ако не беше така. Това, че съм учил в една от световните театрални и културни столици, и то при изключителни педагози, е неповторим опит, от който, мисля, извличам само ползи в творческо отношение. И това се отнася за всеки, независимо къде и при кого е учил, стига само да не се замерваме с учителите си и да не ги излагаме по този начин. Не искам да се отучвам от нищо, а и ми е късно.
– Носител сте на много големи театрални награди. Какво значение имат наградите за артиста? А за театъра като цяло?
– От суетна гледна точка е симпатично да получаваш награди. От професионална – у нас няма никакво значение. Наградите у нас не водят до повече, по-добри или по-добре платени ангажименти.
– Никой артист, никой творец не може да се развива без коректив. В какво състояние е театралната критика днес според вас и какво трябва да се промени?
– Професионалната критика просто отсъства. На първо място критиците почти няма къде да пишат. Знам, че в театралната академия учат бъдещите театроведи да се готвят за това, което се канят да отразяват, аналитично, да познават драматургията и да не пишат, без да са гледали спектакъла поне два пъти. Кашата отново е пълна. В една боза са забъркани информация кой, какво, къде, кога играе, жълти новини обикновено със скандален отенък и според временната конюнктюра, определения от рода на „уникално“ и „безпомощно“.
Във Вашата медия имаше „ласкав“ материал за една наша постановка („Копенхаген“ от Майкъл Фрейн), че основната ù беда е, че не е подписана от режисьор – „Постановка без режисьор е гарантиран провал“. Това, че не е подписана, не означава, че няма. А щом я има, значи, че все някой е събрал всички компоненти (текст, превод, сценография, костюми, звук, плакат, осветление, актьори и т.н.) и е докарал нещата до представление с начало и край. А може би хората, които не са я подписали режисьорски, искат да кажат нещо с това. И читателят очаква от един критик да му го поразтълкува. Както и защо пък тримата щатни режисьори са се подписвали топтан под всички постановки на славния Бургаски театър през миналия век.
Няколко хиляди години професията режисьор не е съществувала, както знаем. Помните ли знаменития анимационен филм на Жак Ефел „Сътворението на света“: автор – Бог, режисьор – Бог, музика – Бог, анимация – Бог, в главната роля – Бог. Обичам такова чувство за хумор и подобен начин на себеизразяване.
Хубаво е, че Площад „Славейков“ помести и едно друго мнение по въпроса, че бяхме се засилили да търсим със свещ из софийските поопразнени от Ковид кафенета режисьор, който да посъкрати пиесата и да ù даде ритъм като разположи действието например в телевизионен риалити формат.
– Подобрила ли се е културата на поведение на театралния зрител?
– Не. Играейки на сцената, виждаш залата като звездна карта от светещи екрани на телефонни апарати. Това не е най-приятната гледка за актьора, както и за повечето зрители в салона, но напоследък не се впечатлявам чак толкова. Знам, че и това е въпрос на култура, а и зрителната зала е демократично място и ако не можем да задържим вниманието на хората, най-напред сме си виновни ние. Все пак още не са започнали да ни замерват с домати и развалени яйца. Харесва ми, когато хората се обличат за театър като за специално събитие – с най-новия анцуг. Шега.
– Като режисьор поставяте и в Музикалния театър. Има ли българският зрител изграден вкус към мюзикълите, които са масовата театрална форма в САЩ например?
– Да, в Музикалния театър поставих оперетата „Веселата вдовица“ и мюзикъла „Кабаре“, които Вие отбелязахте в „Площад Славейков“, като ми се струва, че се вгледахте по-внимателно в тези постановки и ни похвалихте. Благодаря и за трите отзива, и не оставяйте с впечатлението, че искам да Ви поучавам как и за какво да пишете или че очаквам от критиката безкритично отношение и похвали. Обичам да се шегувам заядливо.
На въпроса Ви – не, нашият зрител няма изграден вкус за този вид театър. За това се искат културни натрупвания, а това отнема време. Със сигурност има изграден вкус за оперета, макар и леко вехт. Може и да не съм прав, защото не съм от най-редовните зрители на музикалния жанр.
– Как един драматичен актьор и режисьор подхожда към музикалния театър?
– Като към театър, в който – когато се изчерпат познатите изразни средства и трябва да се мине на друго емоционално и смислово ниво – се сменя жанрът и героите започват да пеят и танцуват.
– Докато артистите играят на сцената, в света се „поставя“ военен театър – старо клише с неясен произход. Театър ли е войната? И има ли рецепта за спасяване на човечеството?
– За съжаление войната не е театър. От лоши представления никой не е умрял. Изразът „театър на военните действия“ определено не ми допада. От друга страна, театърът ми помага да определя отношението си към войните, които продължават да бушуват около нас. Меркуцио от „Ромео и Жулиета“ на Шекспир завършва земния си път, казвайки трикратно A plague o’both your houses! – в превод на Валери Петров: „Дявол да ги вземе, и двете ви семейства!…“
– Според Вас защо видните политически фигури посещават театъра шумно и с достатъчно камери около тях? Престижно ли е да се ходи на театър в държава, в която достъпът до култура е затруднен извън големите градове и София?
– Не знам вече кое е престижно и кое не. Бих се радвал, ако ходят на театър и на мач без показност, а като нормални зрители. Има и такива, все пак.
– Вярвате ли, че някой ден културата ще стане приоритет за политиците?
– Не вярвам, но нищо не ми пречи да си мечтая, стига някой да не ми казва за какво и как трябва да си мечтая.
– С кой от световните режисьори бихте искали да работите на българска сцена?
– С младия Александър Морфов.
– Бихте ли поставили като режисьор пиеси от автори, които са били любимци на социалистическата власт?
– Въпросът е подвеждащ. Хитлер е харесвал Вагнер.
– Каква е мечтата Ви за България?
– Да не влезе във война.
