България ще посрещне останките на цар Самуил в събота, но плащаницата, открита в некропола на остров Свети Ахил, остава в Гърция. Това са детайли от споразумението между България и Гърция, подробно разгледани в гръцките медии.
Когато през 1965 г. проф. Николаос Муцопулос открива гробовете на царската фамилия, в саркофаг Г освен костите е намерена и тъкан, за която веднага става ясно, че принадлежи на царска особа. Царската плащаница е описана във Византийския музей в Солун официално в каталозите като „погребално облекло и тъкани от византийската епоха“ и има статут на самостоятелен артефакт с изключително висока научна стойност.
Самата плащаница представлява фин копринен плат, извезан със златни нишки и декориран с характерни за константинополския двор медальони с изображения на папагали (или хищни птици), каквито са служели за дипломатически дарове или ценна военна плячка. В рамките на настоящото споразумение обаче Гърция взе решение да задържи оригиналните текстилни фрагменти в Солун, аргументирайки се с необходимостта от строго контролирана музейна среда със специфична температура и защита от светлина за съхранение на хилядолетния крехък текстил.
Противно на по-ранните масови предположения за папагали, съвременните подробни анализи на археолозите (включително на проф. Людмил Вагалински) изясняват, че текстилният десен на плащаницата изобразява две хищни птици, поставени хералдически симетрично една спрямо друга. Учените предполагат, че този специфичен и изключително луксозен за началото на XI век мотив най-вероятно представлява родовият герб на Самуиловата династия.
Плащаницата е послужила като основа за създаване на капака на саркофага, в който ще бъдат съхранявани останките на Самуил в София. Точно под надписа „Самуил в Христа Бога цар на българите“ е изваян релеф, пресъздаващ рисунката на двете симетрични хищни птици от оригиналния плащ на царя в Солун. Саркофагът е създаден от майстори от Велинград по проект, одобрен от Българската патриаршия. Той е изсечен от специален бял мрамор с естествени сиви, жълти и розови жилки, специално добиван от района на Прилеп (Северна Македония) – територия, тясно свързана със Самуиловата държава.
Официално потвърдената от гръцкото Министерство на културата и водещи медии сделка предвижда София да приеме тленните останки на цар Самуил и на още трима представители на неговата династия от царския некропол на остров Свети Ахил, докато в замяна Атина ще получи обратно четиридесет и осем ценни църковни реликви, изнесени от Южна Македония по време на Първата световна война.
Настоящото споразумение, което стъпва на принципа на равнопоставения дипломатически компромис и взаимното депозиране, изрично оставя отворена вратата за бъдещи преговори за идентификация и последващ обмен на други исторически обекти от взаимен интерес. Предстои да се обменят още артефакти, но детайлите засега не са изяснени, става ясно от гръцките медии.
По отношение на автентичността на Самуиловите останки, медийните публикации в Гърция отразяват една забележителна еволюция в научната общност. Откривателят на гробовете през 1965 г. проф. Николаос Муцопулос в ранните си публикации през 1967 и 1969 г. проявява изключителна предпазливост и сериозни първоначални съмнения, като описва погребания просто като анонимен благородник с висок социален и царски статус поради пълната липса на писмен надпис или епитафия в гробната камера. В този начален етап ученият умишлено избягва заключения, за да не рискува репутацията си със сензации преди събирането на категорични емпирични доказателства.
Прави го едва след близо две десетилетия на мащабни сравнителни анализи, текстилни проучвания и антропологични експертизи, доказващи съвпадението на зарасналата накриво счупена лява ръка с византийските хроники на Йоан Скилица за раняването на царя при река Сперхей. Муцопулос формулира своята окончателна и категорична теза през 1984 г., заявявайки пред гръцкия печат, че в никакъв случай не би рискувал името си и своята научна репутация, ако не е бил напълно сигурен в идентичността на Самуил. Тази публикация от 1984 г. предизвиква мощна и изключително активна вълна на одобрение сред българските учени, като водещи медиевисти и византолози като проф. Петър Петров и проф. Василка Тъпкова-Заимова веднага интегрират заключенията на гръцкия си колега в академичните си трудове, превръщайки хипотезата в доказан исторически факт.
За да засили тежестта на откритието, през 80-те години българската държава изпраща в Гърция изтъкнатия ни антрополог проф. Петър Боев, който получава изключителен достъп до костния материал в Лабораторията по антропология в Солун и чрез самостоятелни измервания потвърждава, че деформацията на ръката, ръстът и възрастта перфектно съвпадат с профила на Самуил, което развързва ръцете на българската дипломация за започване на официални разговори за връщането на реликвите у дома и служи като силен академичен аргумент в споровете със Скопие.
В същия този Византийски музей в Солун официалните архиви завеждат находките под строга и неутрална археологическа терминология, където в инвентарните книги те фигурират като „Антропологичен материал от Саркофаг Г на Базиликата „Св. Ахил“ – Преспа“, придружен от изричната научна бележка, че това са „останките, които въз основа на изследванията на проф. Муцопулос се приписват на българския владетел Самуил“. Заедно с костите на Самуил, в България се завръщат и останките от съседните саркофази А и Б, идентифицирани съответно като неговия син цар Гавраил Радомир, чийто скелет носи следи от насилствена смърт, съвпадащи с разказите за убийството му по време на лов, и последния владетел на Първото българско царство цар Иван Владислав, с което целият Самуилов род символично се завръща заедно на българска земя.



