Силвия НЕДКОВА
07.10.2026
Гледах „Физика на тъгата“. И ще разкажа за него така, както Йерней Лоренци разказа своя свят на публиката – честно и без преструвки.
Тръгнах с предубеждение. Чела съм романа на Георги Господинов и определено не можех да си го представя на сцена. Липсата на ясна драматургична структура и сюжет ми се струваха непреодолимо препятствие за преминаването му в театрален формат. Освен това още преди спектакъла стана ясно, че продължителността му е 4 часа – почти световен рекорд, твърде малко са случаите в световния театър, в които режисьор си е позволявал подобна дължина.
Така че, честно си признавам, отидох с нагласата да издържа до антракта и вероятно да си тръгна след това.
Оказа се, че нямах търпение антрактът да свърши, за да се върна в залата и да гледам. Тоест – да изживявам.
„Физика на тъгата“ в Народния театър, поставен от словенския режисьор Йерней Лоренци, не е драматизация на едноименния роман. Книгата на Георги Господинов е само повод този спектакъл да се появи. Да, образи и откъси от нея присъстват в драматургичния текст, но те са само маркери, опорни точки.
Сцената е гола. Не театрално гола, като за представление. Всъщност няма нито кулиси, нито декори. Само една самотна купа сено, сякаш оставена като храна за Минотавъра – единственият герой в спектакъла, който е театрален образ.
После на сцената излизат актьорите. Ще ги спомена всичките, задължително е: Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Вacилена Bинченцо, Даpина Paдeвa, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова, Христо Петков. Те са героите на този спектакъл – такива, каквито са, със собствените си имена, собствените си истории, личните си спомени, дори с обичайните си несценични дрехи.
И започва разголването.
Всеки от тези хора – не актьори, не образи, а хора – разказва свои изживявания, разкрива своята памет, потъва в миналото си, търси в себе си… Спомени за дядо и баба, за детски игри и любов, за болки и радости. Разказват ги на препълнена зала – бяха заети дори последните места на втория балкон в театъра – както биха ги споделили с приятели. Сякаш седиш с тях, сгушен на дивана, и слушаш живота им. Парадоксалното е, че едновременно с това изпитваш усещането, че също споделяш своите съкровености на глас, въпреки тишината в залата.
„Физика на тъгата“ в Народния театър няма много общо с класическия театър като цяло. Липсва преградата, която отделя сцената от публиката, липсва метафоричната дистанция. Отиваш, за да гледаш представление, а попадаш в пространство за споделяне. Отиваш, за да изпиташ Аристотелов катарзис, а попадаш в кабинета на Фройд. Актьорите (твоите приятели) ти разказват от какво ги боли, и усещаш болката им като своя. После пеят, свирят, вдигат градуса, и те викат при себе си. И си там, седнал тихо на мястото си – уж анонимна публика, ама не съвсем.
Трудно е да се анализира постановка, която не е изградила общо послание към всички едновременно. Това е театър, който таргетира всеки зрител поотделно. Не знам дали личното ми изживяване е било подобно на това на другите зрители покрай мен. Вярвам, че е така, но не знам. Лоренци някак е намерил пътя до спусъка, който активира персоналните емоции. И не само към тъгата, както може да се очаква от заглавието. Дори напротив – усещането е за коктейл от емоции – носталгия, въодушевление, скръб, радост, страх, надежда, обич… При това чисти, пречистени до крайност.
Самата аз едва по-късно си дадох сметка защо антрактът не ми беше нужен, въпреки трудността да се седи неподвижно 4 часа. В Народния театър всъщност бе проведен колективен психоаналитичен сеанс. При това не авторитарно-дидактичен, а основан върху доверие. Актьорите споделят с нас своя живот и очакват да им отвърнем със същото. Те са толкова убедителни, че бях готова да повярвам, че това, което се случва на сцената, не е репетирано. Ако нямаше субтитри на английски, щях да съм сигурна, че думите им се раждат в момента.
Все пак романът „Физика на тъгата“ присъства – с образа на Минотавъра, със споменаването на Гаустин, с късички отрязъци, четени понякога дори в тъмнина. Минотавърът, изигран от Димитър Николов, е там, за да събуди чувството ни за вина, усещането за цивилизационен грях. Ние всички го убиваме, презираме, унижаваме. Съвсем като в живота. Оня странен звяр, когото отказваме да приемем, а носим в себе си – неразпознат и пренебрегван.
Аплодисментите след края на представлението продължиха поне 15 минути.
Бих могла да описвам усещанията си и да разнищвам мислите си след снощния спектакъл много дълго. Но не мисля, че е необходимо. Трябва да го изживеете сами. Трябва да отидете на театър, да се опасявате, че няма да издържите 4 часа, и да разберете сами, че не са ви стигнали. И че ще носите семената, посадени от Йерней Лоренци, Георги Господинов и целия актьорски състав, в себе си за дълго.
„Физика на тъгата“ е събитие за българския театър.
