Баница на раздора

Лондон, с обещание за мокър снежец. Вечерен влак до Хароу-он-дъ-Хил.

Хазяйката Розмари, Мат и аз пътуваме към къщата на нашия общ приятел Стивън, който ни е поканил на вечеря по случай рождения си ден. Няма много свободни седалки, та сме се разпръснали из вагона и не седим заедно.

Понеже Вселената току се сеща, че ме мрази, аз се озовавам до някакъв червендалест дундьо с торбички под очите, в които успешно може да се развъжда черноморски калкан. В скута ми кротува увита в целофан баница. Стивън обича баница. И ракия. И суджук. Абе, и Стивън развратих.

Дундьото се втренчва изкосо в баницата и след известно чумерене пита какво е това. Баница, казвам. Българско ядене. На дундьото радиоточката му немедлено превключва на програма „Предпочитам луда крава пред нормална чужденка“ и в стегнат речитатив ми обяснява как някому взимам работата, подбивам заплатите, но и помощи смуча, сривам болници със земята и ям малки деца, чиито останки завивам в точени кори.

Аз си седя. Чакам го да се облекчи словесно със спокойствието на крокодил, съгледал куцо магаре. Дундьото навлиза с мръсна газ във финалната обиколка, където разбира се, се явяват „пълчищата поляци“. Тъкмо разтварям челюсти да го изям, когато, четири места по-назад, Розмари се надига от седалката си и произнася – високо и отчетливо, с акцент, смесващ равни части принц Чарлз и архиепископът на Кентърбъри:

– Хелоу? Сър? Безкрайно много съжалявам, но аз съм полякиня и това което казвате, някак ме наскърбява.

Перлите ѝ лъщят укорително под лампичката за четене над главата ѝ.

Дундьото се опулва и млъква, задавен от най-дивия щам на когнитивен дисонанс в света. Аз се опулвам и си гълтам билингвалната граматика. Двама-трима пътници наоколо се оживяват дотолкова, че вдигат глави от телефоните си.

В настъпилата желирана тишина Мат, две седалки по-напред и вляво, се надига и добавя, подсмихнат някак замечтано:

– И на мен Полша много ми липсва понякога. Хората в моя край имат обичай на шега да хвърлят пътници от движещ се влак. Голям смях пада.

Аз се съвзех. Изправих се, внимавайки за баницата, и царствено запитах дундьото дали не би бил така добър да си размени местата с Мат, че да можем да седнем един до друг и да се наприказваме до насита за родната Източна Европа.

Беше така добър.

Текстът е от профила на авторката във Фейсбук. Заглавието е на „Площад Славейков“.