„Игра на тронове“ – и Вагнер би харесал тази опера

Сюжетът в „Игра на тронове” вече е напълно условен. Времето тече по необясним начин, случайните съвпадения не са случайни и всички важни персонажи отиват към гигантска по значение среща. Най-важни са дуетите и ариите, а не самото действие. Музиката допълва събитията. Това е опера. Вагнер би харесал сериала.

Вече няма нужда от предупреждението за спойлерите, нали? Повечето от нас вече са гледали „Битката на копелетата”, девети епизод от шести сезон на сериала. Но ако някой не е – моля, пропуснете този текст.

Битката би накарала всеки любител на военна история да се смее. Толкова тактически абсурди наведнъж, при това и от двете страни, са вече наистина фантастични. Джон Сняг трябваше да бъде прегазен от противниковата кавалерия. Или пронизан с десетина стрели. Като казах стрели – всеки, който е чувал нещо за битката при Аженкур, би се зачудил дали след четвъртия залп, изкомандван от Рамзи, изобщо би останало кой да бъде спасяван с намесата на закъснелите като маршал Груши за Ватерло рицари на дома Арин. И да оставим това. Горката Аря Старк все пак не би трябвало да се фехтува, да подскача така бодро и да се храни с безвкусна супа. Нали знаете, коремните рани създават известни трудности в тези дейности.

Добрата новина е, че това вече няма никакво значение. И то не защото сериалът е фентъзи: дори в този жанр героите все пак трябва да имат и нормално, реалистично всекидневие, в което действат всички природни закони. Магията и чудото са изключение, а не норма и в измислените светове – поне в добре измислените. Иначе няма да има елемент на удивление за зрителя. Не, причината тези нереалистични моменти да губят значение е съвсем друга: просто „Игра на тронове” се е превърнала в нещо повече от обикновено фентъзи. Тя е опера.

Операта няма никакви изисквания за реализъм. Оперният сюжет е чиста условност, просто рамка, в която се разполагат всепоглъщащи емоции. Музиката им придава форма – точно както го прави красивият саундтрак на Рамин Джауади. Всяко място и група от действащите лица си имат свои музикални теми, тоест музиката има разказвателна роля. Дуетите заместват истинския сблъсък между героите – а това е функцията и на диалозите в сериала. Те изтъкват характерните черти на персонажите, при това в сравнение. От времена време има и по нещо като ария – в случая монолог или силна реплика. Какво по-театрално от преговорите между Денерис и роботърговците на фона на зрелищното унищожение на града Мирийн при онзи напълно невъзможен корабен обстрел? Но пък беше красиво.

Да бъде красиво… ето това също е чисто оперно. При това не само лъскаво-красиво, не само блестящо, а понякога красиво дори чрез грозното. Операта може да преувеличи във всяка посока, а новите технологии вече го позволяват все по-убедително. От впечатляващите параболи на запалителните снаряди над Мирийн до сблъсъка на коне и хора във врящата маса от агонизиращи тела пред стените на Зимен хребет – това си е класически киноезик, вдъхновен от какви ли не източници. „Алатристе”, „Завръщането на краля”, „300”, „Боен кон”, „Ран” и „Седемте самураи” са дали много идеи за снимките на последните епизоди от шести сезон на „Троновете”. Операторът и режисьорът видимо се любуват на бойните сцени, демонстрират телата и усилието така, както скулптор би искалда ни ги покаже. И отдават почит на досега направеното в много филми. А изображението зависи от други изображения, така че например копията на пехотата на Рамзи Болтън водят през „Алатристе” назад до копията при „Предаването на Бреда”. Добрият оперен декор винаги отдава дължимото на изкуството.

Големи страсти, условен сюжет, безразличие към ограниченията на реалността, прекрасна музика и естетизиране на всеки детайл – ето ви я „Игра на тронове”. Сериалът някога започна като украсена с малко фентъзи детайли версия на Войната на розите, но сега е много повече. Той не само се превърна в попкултурен факт (защото във всекидневния език навлязоха шеги и алюзии към събития от измисления свят на Мартин), но вече е и истински епос. При това заслугата е много повече на телевизионната поредица, отколкото на оригиналната „Песен за огън и лед”. Получи се нещо много познато: малцина са чели и още по-малобройна публика е изпитала удоволствие от текста на „Песен за Нибелунгите”, но всеки е чувал и може да разпознае потпури от Вагнеровия оперен цикъл, който няма много общо с нея. Сериалът също заживя свой живот.

Всичко от Манол Глишев в „Площад Славейков“